27556 | 29 авг. 2012 | 12:10

На Балканите войната за история се ожесточи, след като на мястото на Югославия се появиха седем нови държави

Скандалът с предложенията на комисията против дискриминация за политическа коректност във връзка с текстове на Ботев и Вазов ми припомни един разговор в САЩ с журналист от „Ню Йорк Таймс“ по време на конфликта в Косово през 90-те години. Той току-що се бе върнал от Балканите и сподели с мен недоумението си:

„Там хората като че ли не живеят в настоящето и непрекъснато обясняват едни или други неща със събития, случили се преди много векове. В Белград имах чувството, че някои хора не живеят в днешния ден, а по време на битката при Косово поле, и това е основният им аргумент за обяснение и оправдание на днешната ситуация.“

Това беше времето, когато един негов сънародник беше обявил „края на историята“ и бъдещето не можеше да бъде вече оправдание за днешния ден, поради което погледите се насочиха към миналото. На Балканите обаче

тези процеси минаха всякакви граници

Студената война в региона бе заменена от усилващи своите мащаби войни за историята, водени на четири основни фронта:

1) Фронт на присвояване на фигури и периоди от историята - особено силен между България и Македония, Гърция и Македония, България и Румъния.

2) Фронт на различно представяне на фактите - типичен пример е броят на избитите и прогонени, искащи компенсации тракийски българи. Цифрите на пострадали и загинали в различни периоди в България варират в устата на журналисти, политици, идеолози и дори историци често с десетки и стотици пъти извън реалните си бройки.

3) Фронт на интерпретации - коренно различни тълкувания на едни и същи събития, хора, процеси. У нас се говори за Илинденско-Преображенско въстание, в Македония Преображенското въстание липсва и съществува само Илинденското. В Турция прабългарите се категоризират като тюркско племе и българите имат общи корени с турците, докато доминираща у нас е идеята за тяхната индоарийска принадлежност. В България се смята, че говорещите български мохамедани в Родопите са с български произход, в Гърция се твърди, че са помаци.

4) Фронт на битка за думи, описващи явления, периоди, участници в историята - дали да се говори за „османско робство“, „османско владичество“ или „турско робство“; дали да се каже като Ботев, че „турчин бесней над бащино огнище“, или че „османлия бесней над бащино огнище»“ дали Чинтулов да се чете в оригинал с фразата „срещу народа отомански“, или да бъде „срещу потисник отомански“; дали да се каже „Република Македония“ или „Бивша югославска република Македония“, и т.н.

Войната се ожесточи, след като на мястото на Югославия се появиха седем нови държави. Всяка от тях се опитва да се утвърди, създавайки своя история, противопоставяща се или заграбваща историята на другите. В Хърватия и Босна ускорено върви езиково строителство, за да се отдалечат от сръбския език така, както този процес протече в Македония по отношение на българския. В Родопския регион ускорено се създава „помашка нация“ чрез изграждане на различна история, а от Македония се правят опити за откриване на „македонско малцинство“ в България.
На югоизток Ататюрк създаде модерна държава, отказвайки се от османското наследство, обявявайки, че нова Турция не е продължител на прогнилата Османска империя. Сега с надигането на ислямизма имаме противоположната тенденция на преосмисляне и пренаписване на миналото.

Илюстрация на тази тенденция най-вероятно ще забележим

в рекламирания турски телевизионен сериал „Великолепният век“

Може да се предложи, че това произведение ще разпали страстите както в България, така и в съседни страни. (Още повече дори в самата Турция имаше протести във връзка с образа на Сюлейман. Там битките за историята вътре в страната са не по-малко яростни, въпреки че доминира партията на Ердоган.)

Появява се и явлението исторически скандали. Нещо повече, то все по-често става характеристика на публичните пространства на балканските държави. Този вид скандали е свързан с опити за радикална промяна на смисъла на исторически събития. Ето само няколко такива скандали у нас през последните години:

Скандалът за „мита Батак“, свързан с опита на германски историк и група български историци да преосмислят историята за Баташкото клане, който предизвика разделение на вижданията на доминиращата част от политическата и академичната общност и малки групи, които виждаха „мита“, а не „клането“.

Скандалът с нацапването на Паметника на Съветската армия в стила на американските комикси и опита така да се реконструират и профанизират неговите значения.

Неотдавнашният скандал около доклада на Комисията против дискриминация.

Скандалът с намерението на сдружението „Аз обичам България“ да се строи 133-метров паметник на Левски край Свиленград, характеризирано от български турци като „провокация“.
Скандал е и такова честване на Трети март, в което българският президент не спомена участието на руските войски в Освобождението, нито от кого сме освободени.
Основната част от историческите скандали засягат времето на Възраждането, когато се формира българската нация чрез битката и саможертвите срещу Османската империя. То е и време на писатели и революционери, в чиято дейност се корени самовъзприемането ни за това „кои сме ние“ - самовъзприемане и тогава, и до днес. И

когато някой се опитва да ревизира историята

на този период, скандалът е неизбежен, защото става дума за усещане, че се накърнява нещо много важно, висше и свято.
За изострянето и умножаването на скандалите ще допринася допълнително неоосманистката тенденция, обръщането на Турция към корените й в Османската империя. Създаването на националната идентичност на повечето нации на Балканите се извършва чрез противопоставянето „ние“ - „те“, като „те“ е всичко свързано с Османската империя.
За българи, сърби, албанци и други опора на това „ние“  са националните празници, множество паметници и символи, пантеон от герои, имена на улиците, градовете, училищата и символите, национална литература, напоена с подвизи и саможертви, каноничната история, преподавана в училищата и университетите, киното...

Цялата култура е носител на значения, които са основа на идентичността на нациите. Затова всеки опит за преосмисляне на миналото поражда и ще поражда конфликти. Който започва такъв скандал, ще бъде подозиран, че обслужва интереси на Турция, или че зад това стои Турция и скандалът ще придобива международни измерения.
Европейският съюз, от който обикновено се вземат образци за поведение, в никакъв случай не предлага форми за избягване на такива исторически скандали. В него има

противоположни тенденции

От една страна са проповедите за т. нар. политическа коректност в езика на отношенията между общности, която „коректност“ обаче трудно може да бъде пренесена към миналата култура и история. От друга страна е предлагането на закони, които обявяват за престъпление различията в мненията и позициите за определени исторически събития, както е в редица европейски страни по отношение на тези, които отхвърлят холокоста.

***

Някога Чърчил беше казал, че на Балканите има повече история, отколкото те могат да понесат. Ако гледаме това, което стана последните десетина години на полуострова от войната в Югославия до ситуацията в Турция, той може би днес е прав повече отвсякога. Количеството история в тези страни нараства, а историческите битки и скандали за нея през ХХІ век ще стават по-ожесточени.