10888 | 18 окт. 2013 | 08:04

Във всички държави, с които в края на 1989-а започнахме прехода, въпросите на миналото отдавна са изяснени и вече не са обект на разправии. Сам

На Ленин принадлежи безкрайно тъпата мисъл „По-добре по-малко, но по-добре“. Тъпа, тъпа, ама в настоящия момент много подхожда като съвет към ГЕРБ с избраната от тях тактика за вотове на недоверие до дупка. С тази тактика накрая те ще си докарат вот на недоверие към самите себе си. Както стана със СДС през 1992-1994 година, когато бомбардираше правителството на Беров с непрестанни искания за вот на недоверие. От всеки такъв (бяха общо шест)

кабинетът излизаше все по-укрепнал

а СДС - все по-изнемощял. И доведе през декември 1994 г. на власт Виденов. Най-вероятно така ще се получи и сега. След всеки вот кабинетът „Орешарски“ ще става все по-уверен, а подкрепящото го мнозинство - все по-голямо. Нищо чудно в ГЕРБ да се прояви и „движение на мравките“, ако пак направя аналогия с периода от преди двадесет години и процесите вътре в СДС.

Един от основните аргументи за тези ми мрачни прогнози е отчаянието, което предизвиква у мен всяка изява на депутат от ГЕРБ от парламентарната трибуна.
Тук може би е мястото като всеки възрастен човек да въздъхна: „Ех, а какви оратори имаше едно време!“ Когато например на 7 юни 1947 г. отвеждат Никола Петков от сградата на парламента към затвора, Георги Димитров му просъсква от трибуната: „Кажи, гад, последната си дума!“ А без да губи самообладание, Петков му отвръща с фраза, която наистина остава в историята: „Виждам, г-н Димитров, че вече сте произнесли и присъдата ми!“

Година по-късно Палмиро Толиати (бел. ред. - (1893-1964) дългогодишен лидер на Италианската компартия) отказва завинаги италианските депутати да се кълнат един друг. Когато от управляващите християндемократи някой се провиква: „Да пукнеш дано“, Толиати не налита да се бие, а елегантно му отвръща: „Само след вас, господине“. Все едно че прави път на уважавана дама... И с проклятията - дотам. Да не ходя обаче чак толкова назад в историята. Защото и след като у нас избухна демокрацията, се оказа, че

разполагаме с ярки парламентарни оратори

Почти нямаше реч на Петър Дертлиев например, светла му памет, която да не бъде изпратена с ръкопляскания в залата не само от СДС, но и от БСП.
Ами вдъхновението, с което Александър Лилов, лека му пръст и на него, описваше светлото социалистическо минало и мрачното демократично бъдеще, ако СДС дойде на власт? То не само натъжаваше депутатите от БСП, но и направо разплакваше целокупния състав на бабичките и дядовците по селата... Да не говорим пък за блестящия енциклопедист Петър Берон. За всяка своя теза, развита от трибуната, той разполагаше с подходящо доказателство я от художествената проза, я от поезията, че дори и от анимационните филми. Впрочем може би малцина знаят, че тъкмо едно такова му навлече сполетелите го в края на 1990 година големи беди. Когато Берон оприличи Андрей Луканов, и него бог да го прости, на татко Барба, който, като го натиснеш от едната страна, просто се издува от другата, свидетел бях как Карлович изръмжа: „Е това вече няма да му се прости.“ И буквално на другия ден изскочи историята с досието на Бончо...

А сега? Уви, като че ли за пореден път се потвърждава принципът, че в демократична България всеки следващ парламент е по-нефелен от предходния. Включително и от гледна точка на ораторските умения на депутатите. Вижте например

какво се случи при дебатите

по втория вот на недоверие против кабинета „Орешарски“. И Мишо Миков, и Мая Манолова отчаяно се опитваха да вкарат депутатските изявления в темата, която се обсъждаше. Уви, без никакъв успех. Обратно, всеки си дрънкаше това, което си знаеше или по-скоро което му бяха написали. И стана нещо като Олендорфовата система за изучаване на френски език, прекрасно описана от Бранислав Нушич. Там на въпроса „Вашата баба свири ли на цигулка“, отговорът е „Не, но леля ми обожава сиренето“. Та и тук така - Миков апелира за изказвания по регионалната политика, а от ГЕРБ, иначе вносители, пак броят колко магистрали са изградили те само за три години и колко малко са създали сегашните управници за цели пет месеца...

Ако при мен на изпит един студент постъпи по този начин, автоматически заминава на поправка. Лошото обаче е, че в Народното събрание поправителният не е като в университета - на три месеца, а на четири години. Впрочем на фона на това, което виждам в парламента, констатирам и един парадокс. „Стари“ депутати с дългогодишен стаж и някога известни като добри оратори напоследък също избледняват като майстори на словото. Нещо като онази история от времето на социализма, когато в училищата прикрепяха отличниците към двойкаджиите. Уж да им дават пример. Но

ефектът неизменно беше обратен

- двойкаджиите повличаха отличниците надолу... Лошото е, че освен упорития им отказ „да влязат в час“ депутатите лудо са се влюбили и в езика на политическото разединение. И като същински некрофили не спират да се ровят из миналото, за да се надъхват с вражда и омраза един срещу друг. Бойко бил участвал „с оръжие в ръка“ във възродителния процес. Е, мислите ли какво би се случило с един офицер от МВР, ако откаже да се подчини на заповед? Ами да ви кажа - затвор. Цветанов пък бил син на шофьор от Държавна сигурност. Само при Сталин обаче и децата отговаряха за деянията на родителите си по прословутия член 58 от Наказателния кодекс на СССР - ЧСВН (член на семейството на враг на народа).

Освен че всичките тези реплики бяха „изцяло в темата“ за регионалната политика, те още по-изцяло се разминават с езика на политическото единение, към който би трябвало да се стреми елитът ни 25 години след началото на демокрацията. И жалко. Жалко, защото във всички останали държави, с които в края на 1989 година започнахме прехода, въпросите на миналото отдавна са изяснени и вече не са обект на разправии. Само ние като че ли нямаме никакво намерение да го сторим и у нас и да започнем да гледаме не толкова назад, а предимно напред. Впрочем тук се сблъскваме и с

поне още два парадокса

От една страна, с тактиката си на деструктивна опозиция ГЕРБ, може би и без да го осъзнава, на практика обслужва управляващите. И не само поради това, че все повече ги сплотява и мобилизира. Бойко не спира да се хвали, че „много пъти ги е бил и пак ще ги бие“. Но при демокрацията не е като в каратето - „боят“ е пред изборните урни. Очевидно е обаче, че сегашните властници хич не бързат с ремонта на Изборния кодекс. Следователно най-логичното парламентарно поведение на ГЕРБ би било вместо ежеседмични вотове на недоверие ежедневно да настоява за незабавно започване на работата по кодекса. А не де факто да съдейства на мнозинството „да тупка топката“. Защото ако се сбъднат исканията на Борисов и компания за „оставка и незабавни предсрочни избори“ по сега действащото законодателство, много е вероятно „боят“ на ГЕРБ над мнозинството да му се размине. А може да се получи и обратен резултат...

От друга страна, всичко това, което се случва в парламента - депутатите като ученици, които бягат от час, или пък като екскурзианти с народна пара, три седмици провалени заседания, дребнотемие, безсмислени заяждания и т.н., се отразява фатално на рейтинга му. И като че ли все повече хора започват да се чудят какво сме изпратили в парламента - народни избраници или мозъчни (или поне словесни) дюстабанлии... Та от тази гледна точка не било лошо да се помисли например за

преминаване към „холандската система“

на работа на Народното събрание - три седмици „изпипване“ на проектозаконите в комисиите и на четвъртата - гласуването им в зала. На евентуалните възражения, че парламентът е постояннодействащ орган, отговорът е прост - той се състои от пленарна зала и постоянни и временни комисии. В които, между другото, реално се отмята по-голямата (и по-важната!) част от работата му. И ако те си я свършат наистина както трябва, в залата всичко ще минава и по-бързо, и по-безпроблемно, и най-вече по-смислено. Което пък на свой ред би вдигнало и рейтинга на Народното събрание. А и ние ще спрем да слушаме как Бойко и Сергей се портят като ученици пред класната (пардон, пред избирателя) кой кога се успива за работа и кой кога бяга от час... 

(в. Преса, печатно издание, брой 284 (635 от 18 октомври 2013)