57999 | 19 окт. 2013 | 15:25

С парите той помогна да не спират плановите операции за децата на България

- Г-н Попов, участвахте в политиката преди 23 години, как ви се струва тя сега, как живее народът днес, какво трябва да имат предвид политиците ни?

- Никога след Освобождението народът не е бил на такъв хал. Хората са бедни и умират от глад. Възрастните са в много тежко положение. Политиците ни трябва да знаят, че без коалиция няма как да управляват. Кой с кого - решава избирателят.

- Когато вие станахте премиер, вътрешният пазар агонизираше, магазините бяха празни. И логично второто правителство на Луканов падна след протести. Как се стигна до предложението към вас за премиер?

- Трябваше да се намери лице, което да се съгласи да състави ново правителство на коалиционна основа - за първи път от 55 години тогава се направи истинска коалиция. Беше ясно, че комунистическата партия не може да излъчи никакъв състав на такова правителство. И там се замеси моето име. Сред спряганите имена бяха Гиньо Ганев и академик Благовест Сендов. СДС предложи мен и никой не каза „не“. Тогава съпругата ми, госпожа Мария Попова, заяви: „Предпочитам да не се занимаваш с тази работа. Зад теб не стоят политически сили. Ще ти намерят нещо, само и само да те компрометират, и ще ти вгорчат живота.“ Не мислете, че тя изхождаше от страх или политически съображения. Напротив, съпругата ми просто бранеше сигурността на семейството.

- Какво си спомняте от деня, когато разбрахте, че трябва да поемете тежкия кръст в този момент и да съставите кабинет?

- Беше 18 декември 1990 г., към 10 сутринта. Бях в новия си кабинет на председател на Софийския градски съд, когато телефонът иззвъня. Д-р Желев каза: „Моля да приемете да съставите правителство.“ Време за колебания нямах. Обадих се на съпругата ми и разговорът ни беше малко нервен: „Приготви ми една риза, идвам да се преоблека.“ А тя направо отсече: „Нека намерят друг. Да не приемаш в никакъв случай, помисли за децата.“ И двете ми дъщери обаче бяха категорични: „Татко, приеми!“ Семейството ми съзнаваше отговорността си. Внуците ми - три момчета - бяха малки, но казваха: „С дядо ще правим власт!“

- С кого бяха първите ви срещи?

- След като приех поста, една от първите ми срещи беше с Андрей Луканов. Помня, че когато го запитах каква България остава, той ми каза: „Ако можете, направете така, че Съветският съюз да остави двата последни танкера с нефт, защото иначе умираме. Няма с какво да се топлим, няма с какво да четем.“

- Как съставихте кабинета, трябваше ли всеки отделен кандидат да бъде съгласуван с БСП и със СДС, имаше ли техни „квоти“?

- В онзи момент беше много рисково да създам правителство без голяма подкрепа. Всеки кандидат трябваше да бъде консенсусна фигура. Моят кабинет беше от 20 души. Десетима бяха предложени лично от мен, а другите от партиите - четирима от БСП, четирима от СДС и двама от БЗНС. Най-големи проблеми имах с кандидатурата за вътрешен министър. Получих няколко отказа от страна на партиите и това беше много неприятно.

- Кои бяха вашите предложения за шеф на МВР?

- Луканов първоначално прие моето предложение за министър на вътрешните работи - Иван Татарчев. Но после каза: „Невъзможно е, не искам да ви казвам в какво деликатно положение се намирам в тази партия (БСП). Ние сме много близки роднини с Татарчев.“ Всъщност баба Доца е рождена баба и на Луканов, и на Татарчев. Така и стана - след няколко дни при мен дойдоха Луканов, Александър Лилов и Нора Ананиева и ми заявиха, че имат остри забележки към личността на Татарчев. Правителствата на Съветския съюз и на Югославия възразявали остро.

- Сериозно? Та тогава вече е краят на 1990 г.!

- Тези страни обаче следяха какво се случва. След като отхвърлиха Татарчев, бях приговил още двама души. Моят колега Никола Кацарски беше втората кандидатура, а третата - стажантът ми адвокат Георги Гатев. И те не бяха приети. Христо Данов беше четвъртият кандидат. Направих няколко задкулисни маневри и успях да го наложа за вътрешен министър. Гордея се, че от 400 души във Великото народно събрание моето правителство не получи поддръжка само от 25 депутати.

- Решението, с което оставате в историята, г-н Попов, е либерализацията на цените, тогава изрекохте и знаменитата си фраза: „За Бога, братя, не купувайте“. Как стигнахте до него, сигурно никак не ви е било лесно да го вземете?

- Още щом получих мандата, попитах министъра на финансите тогава - Белчо Белчев, дали има средства да управляваме тази държава. Констатирахме, че от края на март 1990 г., когато излезе указът за избори за ВНС, до първата половина на декември същата година от резерва на държавата са изчезнали 2,150 млрд. валутни лева. Изпариха се яко дим. Г-н Белчев ми каза, че след смяната на ръководството на БКП Луканов е имал контрол над въпросните пари.

Нашето решение за либерализацията на цените влезе в сила на 1 февруари 1991 г. и даде надежда държавата да събере парите си, за да не умре. Държавата не умря, парите влязоха в сметките й. От „бурканбанк“, както ги наричам, и другите „домашни банки“ бяха събрани около 30 млрд. лева пари, собственост на народа, което гарантираше лихвен процент от 1% на 16 на сто.

- Познавали сте известния Робърт Максуел, как се свързахте с него?

- Няколко дни след като сформирахме правителството, Максуел дойде и поиска да го приема. Каза ми: „Искам да обсъдите моите позиции като приятел на България, трябва да се явите с програма в Давос.“ България още не беше заявила участие там, а и държавата нямаше никакви средства. Той веднага ме репликира, че ще ги осигури, имал фондация. И така отидохме в Давос за три дни.

- С кои министри заминахте и какво се случи там?

- Придружиха ме Емилия Масларова, Иван Пушкаров и Димитър Луджев. На втората вечер получих телеграма в хотела от здравния министър проф. Иван Черноземски, че са спрени детските планови операции - няма пари за лекарства. Направо ми се подкосиха краката - ставаше дума за децата на България. Максуел също разбра какво пише в телеграмата. Той извика секретарката си и от нея разбра, че в банковата си сметка фондацията му разполага точно с 85 000 долара. Максуел поиска да му донесе чек и на маса в лобито на хотела почти в полунощ пред мен и госпожа Масларова го подписа - на мое име за 85 хил. долара.

- Как се почувствахте, като видяхте чека?

- Направо ми стана неудобно. Първо, не знаех дали тези пари ще стигнат и каква работа ще свършат, и второ - в живота си никога не бях получавал такъв чек във валута. Написах следната телеграма до Черноземски: „Благодаря за информацията. Разполагам с чек за 85 хил. долара, обявете конкурс за лекарствата, кажете пред обществеността, че Министерският съвет - а не Попов - е намерил средства като начало за акцията.“

- С каква цел Максуел е помагал на България - само финансова ли?

- Робърт Максуел имаше големи симпатии към България. Той не беше случайна личност - играеше на световната арена с много пари. Беше убит, но впоследствие научих къде е погребан и много се изненадах - до гроба на Давид, и то като национален герой на Израел. Луканов присъстваше на неговото погребение. Между другото спомням си, че веднъж той дойде на откриването на изложбата на известния художник Александър Поплилов, мой братовчед, и купи четири негови картини. „Никога в живота си не съм получавал такъв хонорар“, ми сподели после Сашо.

- Срещнахте ли се с важни хора в Давос тогава през 1991 г.?

- В Давос се срещнах с германския външен министър Ханс Дитрих Геншер, който изрази несъгласие с правителството на Луканов заради едностранния мораториум върху българските плащания по външния дълг. След Давос ми предстоеше участие във форум в Кранс Монтана. Там на място успях да се срещна с председателя на ЕС Жак Делор и с шефа на НАТО Манфред Вьорнер. Поисках помощ. Обясних им, че България не е виновна, че след войната големите сили я оставят в т.нар. социалистически лагер. Затова сега те трябва да ни помогнат да се върнем в общия път на нова Европа.

- Излиза, че още по ваше време в началото на 90-те години е ставало дума България да влезе в ЕС?

- Разбира се и това се подработваше на срещите с Ханс Дитрих Геншер. Аз отмених мораториума върху плащането на нашите задължения. И след това разговорите вече станаха възможни. По време на този форум ми дадоха думата и споделеното от мен с господин Делор стана предмет на обсъждане в пленарната зала. Това беше истински бум! След разговорите ми с Геншер се разбрахме да създадем финансова къща в Лихтенщайн с наши съветници, които да следят проблема и така да можем да разсрочим българските плащания. Първо обаче трябваше да установим дипломатически отношения с херцогството. С принц Ханс Адам Втори се разбрахме преговорите да бъдат на равнище министър-председател, за което получихме и факс. На 24 юни 1991 г., когато пристигнах в столицата Вадуц, ме уведомиха, че Симеон Втори е там и е включен в делегацията.

- Вие как реагирахте на тази новина?

- Веднага поисках да се възстанови договореното - за половин час - или си отивам. Всъщност разбрах, че Симеон и принцът били братовчеди. А в документа за програмата ни пишеше, че делегацията се води от Н.В. Симеон Втори, цар на България, и първия му министър Димитър Попов.

- Имахте ли някаква информация за това участие на царя тогава - все пак нашето разузнаване още не беше унищожено?

- Според мен имаше заговор. Истината е, че имах някаква предварителна информация за готвен такъв сценарий, която получих чрез европейското разузнаване...

- Да не се е обмисляло да бъде направен опит за сваляне на кабинета?

- Имаше нещо такова... Обясниха ми, че няма как да променят програмата, и аз, без да се колебая, наредих на всички с мен: „На конете и обратно към България.“ На журналистите нищо не казах. Като се прибрахме, на летището, ме посрещна развълнуван и напрегнат Ивайло Трифонов с думите: „Желю те чака в кабинета си.“ Президентът ми заяви буквално: „Ако бяхте приели присъствието на Симеон в делегацията, щях да ви искам оставката.“

- Разбрахте ли как в София бяха научили за случилото се?

- Веднага се сетих, че щом президентът не го е чул от мен, значи го знае от друг източник. Попитах откъде знае за този проблем: „В какво участвате, може би чакате да падне правителството? Това няма да стане!“ Обърнах се кръгом и напуснах кабинета на д-р Желев. Но според мен това си беше ход на Симеон.
През годините Симеон няколко пъти ме е канил на срещи, опитваше да разговаряме. Аз обаче винаги съм отказвал. Случаят във Вадуц е показателен, че той е искал властта още през 1991 г., но не го направих. Иначе с него сме се виждали през годините, дори имаме общи снимки.

- Ваша страст е да изследвате рода си. Докъде стигнахте?

- Династията Попови е от 1802 г. Някога родът се е преселил от Тетевен в Кула. В него осем поколения наред са били свещеници и учители. Всеки правел първородния си син свещеник, последният е баща ми. Смятам, че човек, за да върви напред, за да опознае себе си, трябва да знае корените си. Не се знае много фактът, че моята съпруга Мария е най-малката племенница на Екзарх Стефан - майка й е негова племенница. Екзархът е един от спасителите на българските евреи в годините на Втората световна война, за което е обявен за блажен от еврейския народ. 

(в. Преса, печатно издание, брой 285 (636 от 19 октомври 2013)