30972 | 21 окт. 2013 | 08:38

Прости изхълцвания

На снимката: 16 август 2005 г. Президентът Георги Първанов поздравява в парламента избрания за премиер Сергей Станишев. Днес, осем години по-късно, едва ли ще видим двамата в толкова дружелюбни отношения

В бравурната история на „дясното“ особено място заема репликата на Петър Стоянов: „Кажи си, Иване. Ще ти олекне.“ Стоянов е тогавашният президент, Иван - тогавашният премиер Костов, да припомня това, понеже е възможно вече да сте ги забравили.

В личната митология на Стоянов тази реплика го представя героично, като някакъв народен поборник, също и нещо като жътварка, която иска да превърже раните на своя съратник. Рани, нанесени му от негови побратими крадци и кърджалии ненадминати. Така ги схваща Стоянов, макар че Костов от своя страна и досега не е дал знак, че и за него те са разбойници. Стоянов е с надеждата, че тази реплика ще го извиси до небесата на народната признателност, по-късно той се изживява и като висш арбитър, който сервира на политическата сган у нас образец за безкористна смелост и пр. - да не хабим излишно нещастните думи. Макар че за никакъв героизъм, разбира се, не става и дума.

Тази реплика беше просто едно измяукване

- жално при това и донейде гальовно, на което Чорбаджията (Костов) не обърна никакво внимание. Най-много да е направил една от ония свои кисели гримаси, които винаги са ме разсмивали искрено.

„Кажи си, Иване? Че кой си ти, та да ти казвам“ - това е изразявала въпросната гримаса. А и Костов поне по онова време имаше достатъчно възможности - явни и още повече скрити, за да зашие устата на всеки, в това число и на Стоянов. Така че тази реплика си беше просто едно изхълцване, нищо повече, както и да си я представяше по-късно Стоянов.

Тя обаче остана доказателството, че у нас не е възможен ясен политически разговор - още повече между партийни другари, а най-малкото подобен разговор би бил възможен с човек като Костов. В неговата лична митология пък не съществува нищо друго освен самия той; останалите политически персонажи не са представени там дори и като бледи сенки; презрението, което излъчва и винаги е излъчвал този човек, е достатъчно, за да даде енергия колкото пет енергопарка - като незаконния край Калиакра, заради който сега Европа ще ни санкционира. Костов обаче не понесе никаква санкция заради действията си - а и поначало той няма апарат, за да възприема подобно нещо, това изобщо не съществува в неговия мироглед; например, ако загуби избори, без никакво колебание ни съобщава, че не го заслужаваме. Той е безжалостен в това отношение, направо е

кръвожадният султан Абдул Хамид на българската политика

И накрая, една пършива реплика, която е по-скоро израз на страх, отколкото на нещо друго, остана да виси като палачинка между звездите, както казваше един френски поет - неясна, разръфана и нищо не значеща.

Сега тази бутафория се повтаря и в БСП.
Там от повече от столетие са майстори на неясните фрази, които са коствали много не само на самата партия - за да каже Живков накрая, че никакъв социализъм не сме строили. В наши дни и новите социалисти си играят на „Кажи си, Иване, ще ти олекне“. Не съм много сигурен дали „олекването“ го имаше във въпросната фраза на Стоянов, но не ми се ще да ровя в тези вехтории. Ако обаче го е имало, това е било пак израз на страховете на Стоянов - с тия думи той подчертава ролята си на многострадалния фелдшер на СДС, на който в онзи момент, а и по-късно, никой не му обръщаше внимание. Това е един типично пловдивски пунт: „Казвам ти нещо, майна, обаче го казвам с грижа и любов, майна, да не си помислиш нещо друго и да ми е... майната!“ Което по-късно се случи, разбира се.
Обаче тия дни се оказа, че

и Първанов има голям напредък в пунтажа

дори повече и от Стоянов. Той пък изтърси, че БСП е заложена в интерес на едно семейство. Но не казва как точно е станало това, в коя заложна къща - и не би го казал, дори и на шиш да го въртят. Това също е празно политическо говорене: казваш нещо, обаче всъщност нищо не казваш. Масалите на фелдшер. Онзи поне бе използвал името „Иван“, та ни даде възможност да се досетим за кого става дума. Сега Първанов не иска да използва и един конкретен факт. И човек спокойно може да си каже, че партията му е заложена в интерес на семейството, примерно, на Дъбов и защо не. Това е типичното соцговорене - строим усърдно социализъм, дори и зрял социализъм, и едва след четири десетилетия ни казват, че сме се занимавали с друго. Разбира се, Първанов няколко пъти е искал оставката на Станишев, обаче за семейните далавери не е никак ясен. Ако ги знае, естествено.

Първанов е великолепен тактик, той освен всичко друго е един от най-грамотните политици на Прехода и добре съзнава, че ако говори за конкретни, и то мащабни, афери, само ще разпали още повече любовта на обикновените социалисти към лидера им. Тъкмо на това се крепеше дълго време и любовта на гламавите седесари към Костов - не можеш да не се възторгваш от човек, който с лекота е разбазарил народното стопанство и го е изтъргувал за жълти стотинки - все едно че продава китайски кюлоти в „Илиенци“. Българинът си пада по подобни герои, искрено се възторгва от тях,

чуждата далавера той преживява почти като своя

- нищо, че си е останал същият голтак, какъвто си е бил. Можете спокойно да съставите един указател на зомбираните българи - включете в него онези, които и досега смятат Костов за успешен политик, и готово; на такива зомбита може и сто хиляди пъти да им напомняш за аферата с „Кремиковци“ - но те все си знаят своето, сиромасите сладки.

Тия дни разговарях с Георги Пирински и той спомена, че наскоро бил написал статия, в която съветвал БСП да не замита боклука си под килима. Доста ме обнадежди това негово съобщение, но после стана ясно, че самият Пирински е дошъл в студиото ми с две метли в ръцете си, и тази в лявата му ръка действаше особено усърдно - понеже и той нищо не каза за словесните буйства на Първанов, нищо конкретно имам предвид.

Това е ужасното на нашата политика - нейните главни герои не говорят на Бъдещето или на Историята - а само за текущите си нужди.
Така навремето Първанов потвърди във „Всяка неделя“, че Костов е кръстникът на мафията - но няколко години по-късно наложи вето върху закона, който предвиждаше по-висока бариера за влизане в парламента, и по този начин го вкара на бял кон там. Тогава това можеше да изглежда демократично, макар че с оглед на българския материал и 15 процента са нисък праг. Важното обаче е, че така Първанов прояви необяснима милост към „Кръстника“.

Има и друго. Първанов и Бойко сякаш репетират при един владика проповедите си - и двамата неизменно говорят, че държавата се управлява от жената до Станишев - това казват, ако преведем на разбираем език твърдяното от тях. Обаче нищо конкретно няма в мрънкането им. И сякаш стоическото мълчание на Станишев има оправдание - докато не кажат нещо конкретно, той печели от оперетата „Иване, кажи си“.
Тия дни обаче Станишев ме опроверга, като заяви, че ще съди всеки, който пусне още веднъж тази плоча. Следователно Първанов трябва да си намери добър адвокат - или да си дръпне ципа от устата и да заговори конкретно.

Предполагам, че той няма да каже нищо повече - вероятно смята, че подхвърленото от него има силата на „Иване, кажи си“. Обаче някой трябва да му съобщи, че тази реплика днес изглежда невнятно и дори комично. Така ще изглеждат след време и неговите сегашни реплики, ако не ги конкретизира, а той самият ще влезе в ролята на соцфелдшера, който

промива със сълзите си раните на бойния си другар

Кирчо Добрев ми е много симпатичен, най-малкото понеже е син на покойния Николай Добрев; той полага видими усилия да придобие неговото мъжкарство - обаче днешните времена са други, отдавна няма стандарт за политическо мъжество в соцпартията; ако е вярно онова, което се говори за нея, атентаторът на „Света Неделя“ Марко Фридман досега сто пъти щеше да е вдигнал във въздуха партийната им централа на „Позитано“.

Тия дни Кирчо каза няколко думи за татко си в едно предаване, спомена и за срещите му през 1997-а с Костов - всъщност само повтори бомбата, която хвърли преди време Жан Виденов във „Всяка неделя“, дори заяви, че срещите между двамата били многобройни. Но не бива много да използва този факт, защото все пак има и нещо друго, което е далеч по-важно за Историята: какви са последиците за БСП от тази наивност на Добрев. Сигурно е, че на него не му е било лесно, извън всичко останало, да прави срещи с един неуспял кандидат-член на комунистическата партия като Костов; Добрев не беше притворен човек - как е издържал късните антикомунистически напъни на Костов в тия срещи, е трудно да си представим. Но неговата толерантност извън тежките последствия за БСП има и още един резултат: тя даде възможност да се осъществи криминална приватизация за много и много милиарди. Мъжкарството на Добрев има и тази последица, и не бива със закъснение да се сещаме за тия неща. Но подобни тежки въпроси упорито са избягвани - хайде да си говорим празни приказки, а пък Историята да почака, докато бъде заличен дори споменът за случилото се.

В друго предаване пък водещата се опули, когато гостът  каза, че разгромът на ДС бил планиран и нареден от Луканов, нещо, което е добре известно: „Че какъв е бил интересът на Луканов да прехвърли вината върху ДС и да иска разгрома й?“ И това ли вече трябва да се обяснява? Дотам ли избледня общата ни памет? Факт е, че отговорността и вината за ДС се носеха от партийната върхушка, само от нея; и понеже там имаше достатъчно тарикати с манталитет на конекрадци, те побързаха да се разтоварят от личната си вина. Това е казвано милион пъти, но никой не иска да слуша.

А иначе, когато научих, че Йовчев се е срещнал с Костов, реших, че е отишъл да го арестува - като едно късно възмездие за несмислената, дивашка, грозна и
опустошителна приватизация. А се оказа, че вътрешният министър отишъл да си пазари разум от „Кръстника“. Но за това ще размишляваме друг път. 

(в. Преса, печатно издание, брой 287 (638 от 21 октомври 2013)