35270 | 26 окт. 2013 | 08:33

Интервю на Мариела БАЛЕВА за страховете, битките и времето разделно, в което живеем

Гласуваното удължаване на мораториума върху продажбата на земя за чужден­ци като че ли свари политиците неподготвени. Или може би е криворазбран патриотизмът ни, проф. Дичев?
- Това популистко решение ще бъде отменено. Който се е занимавал с културна история, знае, че въпросът за земята е крайно чувствителен. Представата, че тя може да се превърне в стока, поражда страха, че ще ни изгонят от нея, както изгониха работниците от приватизираните предприятия. В Новия свят неведнъж колонизаторите се опитват да откупят земята от туземците - онези вземат парите, но не си отиват, защото просто не разбират как така един ще владее прерията. Капитализмът в Европа започва с ограждането на общинските мери от Тюдорите в Англия, когато Томас Мор пише, че овцете (отглеждани за тъкачната индустрия) са изяли хората.

- Откъде идва страхът у хората, че ще се случи нещо лошо?
- Единият страх е за онези дребни хора, за които земята е средство за оцеляване. Трябва да разберат, че става дума за големите стопанства и никой европеец няма да ги гони от дворчето с кравицата, защото това е икономически абсурд. Тези хора не са много, повечето са стари, но идеята, че може да се върнеш на село и да се препитаваш от нивата на дядо крепи и много граждани. Някакъв жест от страна на държавата би могъл да успокои страстите, каквито са избликвали не само в България и Унгария, но в Австрия, Мексико и много други места.

- Какъв жест например?
- Аз бих предвидил някакви резерви общинска земя с ясната политическа заявка, че те ще се използват за оземляване на хора в нужда. Има и втори момент - спекулацията. Боят се от това, че е възможно да минем отново през катастрофата на 90-те, този път с международни играчи - някакви инвеститори, които купуват не за да обработват, а за да препродадат, когато цената се качи.

- Някакво успокоение все пак може да се намери, какво е добре да бъде то?
- Този страх много лесно може да се успокои със съответно законодателство, да речем, един по-сериозен данък върху площите, които не се обработват. Не е лошо да се гарантира, че няма да бъде възможно инвеститорите да водят тук и работна ръка, както примерно стана в Мадагаскар, изкупен на две трети от корейци. Изглежда невъзможно някой да докара тук по-добри земеделци от българите, но защо да не се успокоят хората с някакъв законов жест.
Що се отнася до националистическата употреба на земята, „попила кръвта на героите“, учителите по литература да обяснят защо не са ни научили да правим разлика между метафора и аргумент.

- Кризата на националните общности е световна, не сме единствени. От какво се поражда тя?
- Поражда я една мутация на капитализма, която дължим и на глобализирането на икономиката, и на мобилността, и на дигиталните технологии - живеем все повече с хора, които са далеч от нас, все по-малко сме свързани с онези наоколо. Едни сърфират по интернет, други инвестират парите си на другата страна на глобуса, трети се чудят къде да емигрират. Никой не иска да плаща данъци. Отпадат такива общностни ангажименти като военната служба или работата по разпределение. На държавата си почваме неусетно да гледаме не като на политическа общност, а като доставчик на услуги, значи, плащам им, за да свършат това и това. А когато не сме доволни, постъпваме като клиента на лошия магазин - напускаме и търсим по-добър.

- Напоследък българите трудно приемаме действителността. От какво се дразним най-много?
- Раздразненията варират. У нас те са много често етнически, за да не кажем расистки. „Откъде-накъде ще плащам за циганите?“ „Какви са сега тия сирийци...“ Парадоксално тук най-силно се разграничават от нацията набедените националисти. Вляво се дразнят от олигарсите; интелигенцията пък се вбесява от простотията, от чалгата, народът ненавижда чантаджийската интелигенция... Възможността да се изкажеш „по пижама“ в мрежата довежда бързо тези омрази до кресчендо.

- Все едно живеем пак във време разделно. Може ли да направим такова сравнение с онези години преди Освобождението?
- Да, националният проект е в криза. Нация, това не са клишетата от читанките и киното. Нация, това е идеята, че имаме обща съдба, че този живот се случва на всички нас и трябва да сме солидарни. Новият капитализъм, където светът е надупчен като швейцарско сирене, ни изкушава с възможността да сме другаде, да се ­отървем от тия простаци наоколо и да живеем един добър живот. Не че непременно напускаме държавата, а че се чувстваме в правото си да напуснем. И ако не успяваме да си отидем, раздразнението расте.

- И как да приберем духа на омразата обратно в бутилката?
- Не зная дали има път назад, към единно, хомогенно, солидарно национално пространство. По-скоро предстои обосноваването - правно, морално, политическо - на новата сложна геометрия на един свят, където сме лоялни на различни общности едновременно. Един вид мултикултурализъм, но не в етномалцинствения смисъл, в който се употребяваше думата през 90-те, а в пространствен.

- Какво имате предвид?
- Представете си го така: на шестия етаж в блока ви живее младеж, който работи за американска компания и се интересува единствено от аниме. Какво правим? Караме го да си плаща данъците тук? Ами той плаща за входа най-редовно, но с нашата икономика няма нищо общо. Сърдим му се, че наместо да чете Ботев, се занимава с японски комикси?

- Но омразата между политиците не намалява...
- При сегашната българска политика става дума за вълната на десен популизъм, която в много страни се появи, за да блокира надигащото се недоволство от ликвидацията на социалната държава. Борисов се вписва в дълга и печална поредица: Бъсеску, Орбан, Качински, Берлускони... Наместо социални мерки - гордости, попържни, скандали, медийно шоу, антикомунизъм, полицейщина. Но защо е в криза социалната държава? Ами по причините, които посочих, хората не искат да инвестират в пространството, в което живеят - те вече не са изцяло тук, при нас, те пребивават във вселената на възможното.

- Защо при нас все не свършват битките? Пак се върнахме във времето на дивите и крайни идеологически борби - докога така?
- Идеологията у нас маскира това, че политиците не представляват интересите на определени групи. Искаш да си десен, но не си излъчен от средата на бизнеса. И какво правиш - повтаряш заклинания, ругаеш комунистите, отлюспваш онези, които не говорят правилните думи. Ако искаш да си ляв, а около теб са новите приватизатори на икономика - поднасяш цветя на Съветската армия...
В страна, където професията ти - на експерт, журналист, чиновник - зависи от това колко силно псуваш на „комунист“, колко люто мразиш „турците“, колко пламенно браниш паметта на „социализЪма“, идеологизацията очевидно се засилва при криза, когато хората се боят за местата си. Царят тушира това говорене, а го обвиниха, че е убил политическото. И ето, с ГЕРБ идеологизацията се върна, а никакво политическо не се наблюдава - върна се омразата.

- Как ще излезем от това масово затъпяване?
- Ами когато политиците поч­нат да изразяват интереси откровено и почтено. Идеологията е обратното: медийно-политическата класа симулира някакви социални групи зад думите, впрочем любимият похват да правят това е да ги броят чрез сондажи. Сондажите у нас са вид класово строителство!

- А гражданите, къде са те?
- И гражданите трябва да се върнат към реалността: днес те очакват политикът да е ангел (синдромът „Левски“), а договарянето на интереси се възприемат с погнуса. Пристига идеологът с фойерверк: чужденците ще ни вземат земята, ще ни заробят. Всички нас, независимо дали имаме, или нямаме земя, дали сме виждали трактор или не - просто защото сме потомци на Крум Страшний. Политическият разговор започва, когато почнем да търсим компромис между аргументите на едрите и на дребните собственици, на частника и на фиска, на инвеститора и на арендатора...

- Бившите управляващи въведоха нов парламентарен стил на поведение, какво мислите за него?
- Вече имаме там две антисистемни партии, „Атака“ и ГЕРБ. Не е чудно, че започнаха да действат и заедно. Насреща - БСП, която прави точно обратното на това, което говори, и ДПС, която прилича повече на някакво военно поделение. Честно да си кажа, не зная докога ще издържи немного здравата ни държавица.

- Надявате ли се на нещо?
- Хора като мен се надяват на избори, но ето че се задават втора и трета тв партия - след „Атака“ - СКАТ, след СКАТ - Бареков. Някак изглежда очевидно, че отчужденият от живота си български гражданин следва да бъде развличан със страсти, омрази, възмущения, разкрития. И без това държавата е неуправляема, поне да е забавно. Публичният живот като че ли дава художествена форма на нетърпимостта ни един към друг, потвърждава непрестанно подозрението ни, че нещата са много по-лоши, отколкото изглеждат. Това, че политиците са мразени, не намалява, а напротив, увеличава „гледаемостта“ им.

- Изглежда такава е новата политика.
- Разумните аргументи не оставят емоционална следа в паметта - ето това е парадоксът, върху който е изградена новата ни политика. Г-н Борисов пръв го разбра: по-добре да те псуват, отколкото да не те забележат. Имам чувството, че в тези среди царят едни предмодерни мъжкарски отношения - гневят се, обиждат се и правят жестове на вярност.
В света на зрелището днес звезда без негативен аспект на личността не успява много. Е, така е и с политиците в една страна, където от тях не очакваме да отстояват интереси на конкретни групи, а да казват паметни думи, да изобразяват страсти и да качват рейтинг. 

(в. Преса, печатно издание, брой 292 (643 от 26 октомври 2013)