17499 | 29 окт. 2013 | 11:40

България трябва по-настойчиво да постави бежанския проблем

След поредния кръг разговори за присъединяване на Турция към ЕС външният министър Ахмет Давутоглу (в средата) весело се държи за ръката на еврокомисаря по разширяването Щефан Фюле. (Вляво е ирландският външен министър Иймън Гилмор.)

Емил ЦЕНКОВ

Българският външен министър Кристиан Вигенин бе на посещение при турските съседи. Колкото и да са симпатични неговите усилия, доста комична е ситуацията, при която един възпитан европейски дипломат се изправя пред закоравелия експерт по риторични ориенталски двусмислия Ахмет Давутоглу. Само преди дни шефът на турската дипломация трябваше да се извинява на Сърбия за откровенията на своя шеф премиера Реджеп Ердоган („Косово е Турция и Турция е Косово“), твърдейки, че думите на последния не са били правилно разбрани и са били извадени от контекста.

По логиката на неоосманизма

Всъщност според Давутоглу Турция изпитвала не по-малко „дружески чувства“ и към останалите балкански държави. Така че няма никакъв контекст, а по-скоро неприкрита ирония. Има целенасочена стратегия за проникване, овладяване и подчиняване, която е в основата на (нео)османската идея. Развита е от същия Давутоглу в труда му „Стратегическата дълбочина“, върху който всъщност се гради съвременната външнополитическа доктрина на Анкара. България е на пътя на тази идея и стратегия и следователно такава е логиката на неоосманизма - не е лошо да бъде дестабилизирана. В това отношение сирийските и другите имигранти - арабски и африкански, със сигурност вършат чудесно работата на митичния МИТ, т.е. могъщото турско разузнаване.

Иначе регионалната сила Турция, която иска да внуши на Европа, че неоосманизмът е съвместим и с членството в ЕС, естествено, ще каже едно учтиво „мерси“ на уверенията на българския министър, че София ще подкрепи кандидатурата на Анкара за членство в съюза. Също толкова неангажиращо ще обещае, че ще вземе мерки за пресичане на потока от бежан­ци към Европейския съюз през България. Но на практика едва ли нещо ще се промени.

Защото е очевидно, че турците не само не правят нищо, за да спират имигрантите, но и нямат такова намерение. За стратезите в Анкара българско-турската граница е до голяма степен условна (дали не и временна?). Едва ли бе случайна появата на една географска карта в официалното издание на турските авиолинии, в които въпросната граница просто отсъства - едва ли поради разсеяността на някой картограф. А София там е отбелязана като второстепенно градче в сравнение с „мегаполиса“ Прищина.

Разгледана в тази плоскост, тезата на Вигенин за обвързаността на желаните от Турция визови улеснения за ЕС с постигането на споразумение за реадмисия с България (което ще позволи връщане на бежанците) също звучи повече от пожелателно. И тук едва ли ще настъпят промени.

Стената - реалност и символика

В интерес на истината властите в София не седят със скръстени ръце през последните дни. Нещата, поне от българска гледна точка, започнаха да се променят в неочаквана не само за Анкара, но и за българската либерална опозиция посока. В стремежа си да възстанови контрола върху границата, по подобие и на САЩ с тяхната „мексиканска ограда“, кабинетът „Орешарски“ реши да издигне преградно съоръжение, което да обезопаси 36-километровия горски участък в района на Елхово.

Моментът бе избран много удачно. Паникьосана от съобщенията и репортажите за прииждащи афро-азиатски преселници и бежанци, българска общественост приветства решението. От друга страна, и Западна Европа не би могла да възрази срещу укрепването на външната граница на ЕС. Подобен ход би означавал да влезе в противоречие със стандартните обвинения, че България не охранява добре пределите на Евросъюза.

Логиката на подобно ограждение е, че ще отклони имигрантския поток към по-открити участъци на българската граница, където граничните патрули ще могат да осуетяват безнаказаното влизане на нарушителите на територията на страната. Още по-красноречива е символичната страна на мероприятието. Сегашният епизод на имигрантската сага е сигнал към европейските столици, че България е не само географска граница, но и магистрален маршрут за поредното „преселение на народите“ към Стария континент. Освен това България е на път да бъде ударена от бумеранга на една неразумна и късогледа американска и западна политика в Сирия и в мюсюлманския ареал като цяло. Всичко това може да придаде по-голяма убедителност на българските лобистки усилия в Брюксел.

Турски неволи

От друга страна, сегашната имперска поза на Анкара е зле прикрита паника. Цялата близкоизточна стратегия на тандема Ердоган - Давутоглу се крепеше на убеждението, че режимът на Башар Асад ще рухне за броени месеци. И Турция ще постави свои хора начело на една отслабена и щедра към северния си съсед Сирия.

Нещата в Близкия изток обаче излязоха от американско-турския контрол. Асад не падна, но затова пък паднаха „Мюсюлманските братя“ в Египет, ползващи се с менторската подкрепа на Ердоган. Нещо повече, в освободените сирийски територии се откри нов фронт - между „умерени“ и ислямисти. А в полуавтономния Сирийски Кюрдистан се сблъскват кюрдските съюзници на ПКК със салафитите, воюващи под черния флаг на шериата.

Самият Ердоган загуби ореола, с който се ползваше пред американците. Нещо повече - „Уолстрийт джърнъл“ и други авторитетни медии поименно обвиниха шефа на МИТ Хакан Фидан, че въоръжава ислямистите и по такъв начин работи против интересите на САЩ. Наложи се дори държащият се настрани президент Абдуллах Гюл да защитава протежето на Ердоган.

Още по-голям удар бе започналият завой на Обама към дипломатическо уреждане на сирийския конфликт. Изненадващо - и чрез възстановяване на диалога с Иран, съюзника на Асад.

Проблемът от гледна точка на Анкара е, че Ердоган ще загуби мястото си на домакин и покровител на сирийската опозиция. И ще трябва да се задоволи със скромно присъствие - като един от многото - на голямата маса на женевските преговори.

Български ракурси

Макар и доскоро да ни се струваше, че Близкият изток е далеч от България, сегашните бежански проблеми ни убедиха в противното. Освен това очевидно е, че акцентът на дипломатическите ни усилия трябва да бъде поставен върху Брюксел и западните столици. Неотдавнашната среща на ръководителите на страните членки показа, че от периферен бежанският проблем се превръща в основен за общността.

И тук не става дума единствено за увеличаване на паричната помощ за България и други страни, към които се насочва сирийският демографски натиск, допълващ нелегалната имиграция от африканските страни и Азия. Нужно е уреждането на спешния проблем с нелегалните имигранти от Турция да бъде обвързано с европейските преговори с Анкара, с напредъка й в тях. Това би било стъпка в правилна посока.

Нали ако рано или късно Турция стане пълноправен член на ЕС, тя ще е длъжна да изпълнява т. нар. Дъблински правила. Според тях кандидат-бежанците трябва да получат убежище в първата страна, в която пристигнат. В случая със сирийските бежанци България не е първата по пътя на незаконните имигранти, но въпросните правила важат за нея, не за необвързаната с тях Турция.

Затова идеята европейските социалисти да поставят въпроса за разглеждане в Европейския парламент придобива особена актуалност. Надеждата на София е европейското измерение на бежанския проблем да не разедини европейските институции, както обикновено става. Защото в крайна сметка нерешаваните проблеми ще засегнат интересите на всички. 

(в. Преса, печатно издание, брой 295 (646 от 29 октомври 2013)