26477 | 29 окт. 2013 | 11:50
През една зимна сутрин на 1930 г. търпението на сър Джон Чарлтън, върховен комисар на Британския мандат в Палестина, свършва. В кабинета си, разположен в стар германски приют на Елеонския хълм (или „Маслинената планина“) в Eрусалим, той подписва документ за забрана на футболните мачове между еврейски граждани и британски войници. До крайната мярка се стига заради серията инциденти и скандали по време на тези уж приятелски срещи. Напрежението достига нива, при които за провеждането на двубоите става необходимо ангажирането на въоръжена охрана. Чарлтън не може да го допусне - „футболът трябва да сплотява, а не да разделя по тези земи“, гласи директивата от Лондон.
Планът за заселване
Още в края на Първата световна война (1917 г.) Великобритания се ангажира със създаването на Национален дом за еврейския народ в областта Палестина - територия, включваща днешните Израел, Палестинската автономия, Йордания и северозападната част на Саудитска Арабия. Планът предвижда заселването с евреи на земи с преобладаващо арабско население (според британски източници 560 хиляди от общо 700-те хиляди жители са мюсюлмани). За успешното изграждане и консолидиране на новото общество британците решават да се обърнат към футбола - любимият спорт на арабите. В Близкия изток се играе организирано още през 1910 г., а прииждащите от Европа последователи на Давид са пределно наясно, че „сокърът“ е нещо повече от игра. През 1922 г. Лигата на нациите (организация, предшественик на ООН - б.а.) връчва на Великобритания мандата за Палестина.
С пристигането на британските войски футболните двубои между тях, арабски и еврейски отбори стават обичайна гледка в Тел Авив, Яфа и най-вече в Ерусалим.
Основен деятел на развитието на футболното движение в региона е Йосиф Йекутиели - инструктор по физическо възпитание и бивш преводач в турската армия. През 1925 г. той стартира преговорите за присъединяването на Палестина към световната футболна федерация (ФИФА). Четири години по-късно мечтата му става реалност. Основен постулат в доктрината на местния футбол е „приемането на всеки независимо от расата и вероизповеданието му“.
През 1930 г. първият импровизиран национален отбор на Палестина, съставен от шестима еврейски и девет британски играчи, тръгва на турне в Египет. Кръщава се „Отбор от Земята на Израел“, но на екипите грее голяма буква „П“ (Палестина) и много по-малка абревиатура ЛД (инициалите на „Земята на Израел“ на иврит). Резултатите са трагични - три загуби и голова разлика 2-12. Еврейската преса е бясна. Старае се всячески да принизи отбора: „Фланелките не са синьо-бели, а на черно-бяло райе. Буквите ЛД почти не се виждат. Това не са представители на тази страна“, пише на 10 април вестник „Доар Хаймон“.
Бушува шовинизъм
Отношенията между евреи и британци са сложни. От една страна, албионците де факто са военни окупатори в региона; от друга, отборите със звездата на Давид не спират да се оплакват, че съдиите на мачовете (по правило британци) постоянно толерират своите сънародници.
Йосиф Йекутиели, смятан за бащата на израелския футбол. |
Ръкопашните схватки и масовите мелета стават неизменен декор на футболните срещи. Насилието взема застрашителни размери. Все повече войници и полицаи отсъстват принудително от служба заради нараняванията на футболния терен. Шовинизмът бушува бясно - по улиците в Тел Авив отбелязват като национален празник равенството 4:4, което „Макаби“ измъква с гол в последната минута срещу сборна британска селекция... През октомври 1930 г. е изготвен доклад, с който се изисква строг контрол върху набиращите скорост националистически движения сред евреите; акцентира се върху растящото насилие по време на футболните мачове между евреи и британските военни, както и в мачовете с арабите.
Месец по-късно футболът е забранен.Решението отприщва дълбоко възмущение в ционистките среди. Еврейски представители се опитват да накарат британците да размислят и да въстановят футболните турнири. Властите са непреклонни - почти 8 години отборите от британската армия и полиция не участват в официални надпревари.
В този период националният отбор на Палестина - без араби и с преобладаващо участие на еврейски играчи, участва в квалификациите за Мондиал 1934 (където отпада от Египет) и Мондиал 1938 (елиминиран от Гърция). Днес ФИФА приспада тези официални мачове в актива на Палестина, докато Израел брои четирите двубоя плюс една контрола с Ливан (5:1 в Тел Авив - единствената победа на тази селекция) за свои.
След 1936 г. отношенията между евреи и британци постепенно се затоплят, докато арабското население се отнася все по-враждебно към синовете на Израел. В лоното на еврейския национализъм начело с Давид Бен Гурион (първия премиер на Израел) все по-силно звучат гласовете за отцепването в собствена държава. Футболът е едно от главните оръжия за консолидация на военните части и гражданското общество. Така през декември 1937 г. се анонсира провеждането на три мача между националния отбор на Палестина и сборен състав от британски военни при открити врати „за офицери и войници“.
Мачове насред войната
Националният отбор на Израел в една от първите си международни срещи от 1956 г. срещу СССР. |
Избухването на Втората световна война не сваля футбола от дневния ред на еврейските лидери. Израелски части се включват в битките на съюзниците срещу танковете на Ромел и арабските им подкрепления. В разгара на военните действия е организиран футболен турнир, в който еврейски състав мери сили с отборите на Англия, Австралия, Чехословакия, Гърция, Южна Африка, Индия и Полша. Между 1941 и 1943 г. британският футболен тим „Уондърс“ съпровожда британската армия из палестинските територии и провежда серия от демонстративни мачове.
Един от тях се играе пред 12 хиляди зрители в Тел Авив срещу сборен отбор на Палестина, като изрично изискване на гостите е за съперника да играят не само еврейски футболисти. Разгарят се политически страсти, но в крайна сметка тимът е съставен от шестима евреи, трима британци, един грък и един арабин. Интернационалната команда губи катастрофално с 3:8, като на полувремето резултатът е 0:8. Ционистката преса отбелязва, че „чак след почивката, когато арабският вратар бе сменен, отборът започна да играе както трябва“.
Клубове в нелегалност
С края на войната сепаратистките настроения сред евреите съвсем се усилват. Насилието отново избухва на футболния терен. През август 1947 г. Върховният английски комисариат обявява спортния клуб „Бейтар“ за незаконен, тъй като бил „гнездо на борбата срещу британската армия“. На 29 ноември ООН решава да раздели Палестина на две части - арабска и еврейска. На 14 май 1948 г. е обявена независимостта на израелската държава и изтеглянето на британските военни части от територията й. С тях си тръгват и футболните посланици, пръснали магията на великата игра в тази част от света. На 20 септември 1948 г. в Ню Йорк Израел играе дебютната си международна футболна среща, в която губи с 1:3 от САЩ. Палестина обаче трябва да чака половин век, преди да стори същото. На 20 юли 1998 г. за първи път под собствен флаг представителният тим на автономната територия губи с 1:3 от Ливан.
14 май 1948 г. Първият министър-предстедател на Израел Давид Бен Гурион прочита декларацията за независимост.
Защо Европа, а не Азия? От 1991 г. насам футболните отбори от Израел участват в европейските клубни турнири. Три години по-късно страната официално става член на Европейската футболна асоциация (УЕФА). Този факт е обект на сериозни спорове, тъй като геополитически Израел принадлежи към Азия. Причината страната да „гостува“ постоянно на УЕФА не е от съображения за сигурност. Основният проблем е отказът на редица държави от Близкия изток (Иран, Саудитска Арабия, Йемен, Ирак, Сирия) да участват в състезания с „омразния“ съперник. Заради изолацията в региона Израел не членува в нито една континентална футболна асоциация между 1974 и 1994 г. Преди това еврейската държава е под крилото на азиатската конфедерация и дори домакинства и печели Купата на Азия през 1964 г. Израелският случай обаче съвсем не е прецедент. В миналото футболните федерации на Казахстан и Турция също бяха с азиатско „поданство“, но впоследствие бяха приети за членове на УЕФА. Австралия пък наскоро се премести от зона „Океания“ в зона „Азия“. |
Олимпийският тим на Израел, участник на игрите през 1968 г. На олимпиадата през 1968 г. България изхвърля синовете на Давид с... монета Израел е на път да се класира по изключително куриозен начин за световните финали през 1958 г. в Швеция. В квалификационния цикъл последователно Турция, Судан и Индонезия (все мюсюлмански държави) отказват да излязат срещу еврейския тим по политически причини. За да не допусне прецедент с финалист, класирал се, без да изиграе нито един мач, ФИФА назначава допълнителен плейоф срещу Уелс, който албионците печелят без проблем. Така първата поява на националния футболен отбор на Израел на голям форум е олимпиадата в Мексико през 1968 г. Съдбата обаче изиграва лоша шега на еврейския тим, който напуска надпреварата, без да е победен на спортния терен. В предварителната група израелците са в компанията на Гана, Салвадор и Унгария, където завършват на второ място. На четвъртфинал съперник е България. Нашите разполагат със солиден състав, в който блестят великани като Петър Жеков, Стоян Йорданов, Кирил Ивков, Иван Зафиров и др. Повеждаме още в началото с попадение на Христакиев, но минута преди края Файгенбаум изравнява и праща мача в продължения. В тях гол не пада и според регламента се тегли жребий с монета. Щастието се усмихва на „лъвовете“, които впоследствие стигат до един от най-големите успехи във футболната ни история - сребърните олимпийски медали. На финала нашите губят от Унгария с 1:4. |
(в. Преса, печатно издание, брой 295 (646 от 29 октомври 2013)
Мобилна верси
RSS
