17644 | 30 окт. 2013 | 08:51

За западноевропееца проблемът не е просто в присъствието. Той е в агресивното, натрапващо се поведение на пришълците, в привнасянето на тех

На снимката: Кале, Северна Франция, 22 септември 2009 година. Полицията току-що е разчистила „Джунглата“, палатков лагер на незаконни имигранти. Оттогава властта в богатата страна се смени - беше дясна, стана лява. Но подобни сцени се повтарят и днес; на прицела често са цигани от Румъния и България

Проявите на масова ксенофобия в развитите европейски страни днес са типичен белег на общественото мнение и намират израз в държавните и медийните политики. Не минава седмица без водещ политик от Стара Европа да заплашва с прогонване една или друга етническа общност.

Икономическите имигранти са набедени заради всички злини, които сполетяха напоследък западноевропейците - масова безработица, спадащ жизнен стандарт, растяща бедност и несигурност.

Предпочитана мишена за огън по европришълците сме ние, българите и румънците. Което е парадокс, защото и двете държави от шест години са членове на европейското семейство. Факт е обаче, че макар и приютени, сме нежелани. Нещо повече, граждани с български и румънски паспорти (главно роми) са прогонвани от Франция, Италия, Англия, което не се е случвало от времето на Втората световна война. Такава е истината, колкото и неприятна да е тя за „осиновените“ източноевропейци и за „приемното семейство“.

Как се стигна дотук? На какво се дължи внезапно избухналата омраза към чужденците сред европейските граждани, славещи се в миналото с етническа толерантност? Имат ли право жертвите на ксенофобията на съпротива и закрила? Това са въпроси, които висят със страшна сила в Европейския съюз.

Въображаема и реална имиграция

Когато питам моите студенти колко са имигрантите в Европа, те сочат астрономически числа - 50, 70, дори 100 милиона души. На въпрос за броя на имигрантите от трети страни в България, отговорите най-често са: между 300 и 500 хиляди. Всъщност съвкупността на живеещите в ЕС граждани с националност, различна от местната, през 2012 г. е възлизала на 47,2 милиона (от тях 17,2 милиона са били родени в държави членки на Евросъюза); според данни на НСИ чужден-ците у нас са под 100 000 души.

Неточни отговори дават и редовите европейци. Например в Англия оценяват дела на чужденците на Острова на 30%! (официално те са 10-13%).
Кое кара хората в приемащите страни да надуват числата? Липсата на информация! Със сигурност. Страхът от нашествието на чужденци! Определено да. Вродената неприязън към „другите“! Вероятно. Но разминаването между въображаемата и реалната имигрантска популация е факт, който изисква по-различно тълкуване. А именно - доколко то се отразява на всекидневното общуване между местни и чужди.

Културният шок. Картината се повтаря из цяла Европа - чужденци, обитаващи денонощно откритите пространства в големите градове; стълпотворение от мигранти, окупирали заможните крайградски квартали и изоставени жилища; просия пред църкви и исторически паметници. Проблемът не е просто в присъствието, а в агресивното, натрапващо се поведение на  пришълците, в привнасянето на техните религиозни и битови традиции.
Роми настояват (и съумяват) да лагеруват групово или да се самонастаняват в пренаселени къщи; мюсюлмани държат да има респект към техните молитвени ритуали и празници и т.н. Накратко: налага се не новодошлите да се приспособяват към заварената среда, а обратното! Тази културна деформация определено дразни европейците и засилва обществения натиск върху властите.

Икономическите страхове. Проучвания във Великобритания сочат, че негативизмът към чужденците не се е променил съществено. През 80-те години той е бил характерен за над две трети от местните жители; приблизително така е и днес. Защо тогава преди десетилетия нямаше ксенофобски изяви (расизъм, искания за забрана на имиграцията и др.), а днес те са част от всекидневието?

Анализ в сайта Open Democracy (Отворена демокрация) обяснява промяната в нагласите така: твърде голям имигрантски наплив за много кратко време. Има истина в това твърдение. Напоследък към атрактивните дестинации - Англия, Германия, Испания, Италия - се стичат по 300-500 хиляди имигранти годишно. Но водещите причини са  растящата безработица и особено страхът от източване на социалноосигурителните фондове, на които от десетилетия се наслаждават западноевропейците. Опре ли работата до подялба на тези ресурси, особено с неканени гости, гражданската солидарност отстъпва на националния егоизъм.

Обратната страна на монетата. Тя се изразява в следното: имигрантите не само не отнемат от разполагаемия ресурс, но и го увеличават. В чисто икономически смисъл ползите за приемащите страни са по-големи от вредите. Сериозни проучвания показват, че икономическият възход в континентална Европа (главно в Германия), постигнат през втората половина на XX век, се дължи и на евтината вносна работна ръка от  Турция, Португалия, Испания.
Не е тайна, че самият западноевропейски бизнес е инициатор на „социален дъмпинг“, замествайки скъпия местен трудов ресурс с вносен - по-евтин, неосигурен и социално незащитен. Добавка към тези изгоди е освежаването на застаряващите западноевропейски нации чрез преобладаващо младежката имиграция  (през 2012 г. средната възраст на националното население в ЕС е била 41,9 години при 34,7 години за чужденците в 27-те страни членки).

Кой подклажда страховете?

Не е трудно да отгатнем: това са медиите и политиците в страните, засегнати от имиграционната вълна.
Медийните кампании. В средата на октомври телевизията Скай нюз проведе т.нар. имигрантска седмица. Сякаш по общ сигнал полемични статии по темата за имигрантската напаст се появиха в най-влиятелните западноевропейски издания. Сериозните анализи са малко; коментарите бият в една точка: сочат с пръст вносителите на икономическите и културно-религиозните заплахи за местните. Скандални истории за незаконна имигрантска дейност пълнят новинарските програми. Криминалните илюстрации визират най-често роми от България и Румъния.

Британският вестник „Файненшъл таймс“ коментира резултатите от проучване, поръчано от него. Два са основните извода: първо, в развитите европейски страни антиимигрантските настроения са обхванали от 72 до 83% от гражданите; второ, над 20% от избирателите в тях били готови да гласуват за националистическите партии. Статията подробно разглежда и кой кой е в националистическия сегмент на европейското политическо пространство.

„Националистически интернационал“. Този израз е оксиморон, „дървено желязо“... Но наистина предстои обединение на евронационалистите - това е друга новина в медиите в Западна Европа. На пръв поглед агресивният национализъм и космополитният интернационализъм са принципно несъвместими. Факт е обаче, че контактите между ръководствата на по-старите и новите националистически партии зачестиха и не е изключено до евроизборите през май 2014 г. да завършат с успешна консолидация.

Целта е ясна: да се вземат минимум 30% от местата в Европейския парламент. Което би изправило доминиращите днес християндемократи и нахъсаните за победа социалдемократи пред дилемата да се обединят срещу настъпващите евронационалисти или да влязат в коалиция с тях (иронията тук е, че опитът на Станишевата БСП с „Атака“ може да влезе в употреба).

Ромизацията на образа на България

Нямам предвид опасността от демографска метаморфоза - България да се превърне в страна с преобладаващо циганско население, за което тръбят родни експерти и политици. Преброяването от 2011 г. регистрира около 350 000 роми; като прибавим т.нар. турчеещи се (и българеещи се) цигани, както и забегналите в чужбина, общият им брой не надхвърля 700 000. Далеч сме от етнодемографска катастрофа. Обаче в представите на западноевропееца все по-често има знак на равенство между „българин“ и „ром“. Ето два примера: „Колко милиона са циганите от Сливен“ (въпрос на служители на австро-германската граница); „Щом си българин, защо си бял, а не мургав“ (въпрос, чут в Белгия).

Грешките не са от географска неосведоменост. Просто до обществата, приемащи имигранти, образът на България най-релефно стига чрез постъпките на нашите мигриращи роми.  (Мнозинството от тях са далеч от представата за примерни граждани.) Фактът, че българските граждани в Западна Европа не са само роми, отива на заден план. И етническите българи и турци там са стреснати от тази пълзяща „ромизация“ и се самоизолират.
Съзнават ли българските държавници какво се случва с техните сънародници в чужбина? Имат ли кураж да поставят този въпрос пред върха на ЕС? Дотук не съм открил нито едно доказателство за подобно политическо мъжество. А до изборите за Европарламент остават числом и словом шест месеца. С всички изгледи дотогава да попаднем в менгемето на националистическия интернационал. 

(в. Преса, печатно издание, брой 296 (647 от 30 октомври 2013)