18425 | 30 окт. 2013 | 14:48

Всъщност неправилно ли е САЩ да шпионират приятелски чуждестранни лидери като Меркел

Сега, седмица след първото разкритие, че САЩ може би са подслушвали телефона на канцлера на Германия Ангела Меркел, останаха малко съмнения, че тази история има тежки последици за страната и за Агенцията за национална сигурност и тя предизвика яростта на отдавнашния защитник на агенцията сенатор Даян Файнстийн, която я надзирава като председател на сенатската комисия по разузнаване.

Все пак междувременно първоначалният гняв като че ли дава път на дебат: всъщност дали е неправилно САЩ да шпионират приятелски чуждестранни лидери като Меркел. Този въпрос може би изглежда антиинтуитивен, а даже циничен и би бил признак за размера на арогантността на американците дори и само ако го зададем. Все пак приятелите не се шпионират взаимно, нали? Но аз ще ви разкрия една малка тайна: На международната система винаги е била присъща враждебността, даже сред приятели. Ако парафразираме британския държавник от 19-и век лорд Палмерстън, държавите нямат приятели, а имат интереси.

Всъщност шпионирането на чужди приятелски държави не нарушава стандартните практики в международните отношения и в много случаи то е съвместимо с тези норми. Близки съюзници на САЩ като Франция и Израел са доста известни с това. Но нещо толкова фрапиращо, каквото е подслушването на мобилния телефон на Меркел, представлява голяма и изненадваща стъпка, отиваща може би твърде далеч. Следва оценка на аргументите "за" и "против", което може да помогне да изясни защо САЩ са решили да предприемат такава стъпка.

Най-простата причина за шпионирането може да бъде, че САЩ и Германия, въпреки че са съюзници, все още си съперничат, понякога по много съществени въпроси. Ако шпионажът може да им даде предимство по тези въпроси, тогава не са ли длъжни техните лидери да го разрешат? Все пак работата на президента Барак Обама е да прокарва американските интереси, а на Меркел да прокарва германските интереси. Това противопоставяне е по-голямо, отколкото може да си представи човек. И когато те го правят, двамата лидери потенциално са по-облагодетелствани, ако се шпионират взаимно.

Например през 2011 г. Обама искаше да се намеси в Либия, но Меркел не пожела и можа да използва значителното си влияние в Европа, за да намали участието на НАТО. Накрая Германия остана единствената западна страна против резолюцията на ООН за Либия и почти единствената, която не предостави военен ресурс за интервенцията. Впоследствие Меркел бе подложена на вътрешен политически натиск за своето решение. Вашингтон и Берлин се
скараха за това как да се подходи към кризата в еврозоната, чието решаване и развитие имаше голямо отражение върху икономиките на Германия и САЩ. Ако нахлуването в телефонните разговори на Меркел би помогнало на САЩ да опазят своите икономически и национални интереси, това би бил силен аргумент да го правят.

Като че ли още по-ясен е случаят с Франция - другата мишена на разкрития наскоро шпионаж на Агенцията за национална сигурност, - чиито лидери обявиха официално възмущението си. Днес лесно може да бъде забравено, че през 60-те години Франция направи няколко провокативни пробойни в отношенията с
американския си съюзник, освободил нейната столица само двайсет години преди това. Президентът Шарл де Гол отказа да сътрудничи със САЩ в областта на ядрените оръжия и обяви ядрена стратегия за "отбрана във всички посоки", което очевидно целеше да изрази желанието му да ги използва срещу американците. Той наложи вето върху влизането на Великобритания в Европейската икономическа общност (прераснала впоследствие в Европейски съюз), чието приемане се подкрепяше от САЩ. Според историка Джон Люис Гадис президентът Де Гол даже се е опитвал да убеди лидера на Западна Германия да отхлаби връзките си с НАТО, което сериозно би подкопало оглавяваната от САЩ коалиция и би променило хода на Студената война. Със сигурност онези телефонни разговори биха били от голяма полза за САЩ, ако бяха проследени.

Допълнителен американски шпионаж срещу Франция би бил навярно полезен също през 1985 г., когато Нова Зеландия арестува двама френски агенти за потапянето на кораб на "Гринпийс", който се канеше да попречи на френски ядрени опити. Съединените щати се замесиха в този инцидент, но после се дистанцираха; може би защото повярваха на първоначалните твърдения на Париж, че френското правителство няма нищо общо. В резултат на тази объркана ситуация, на американски бойни кораби с ядрено оръжие и досега е забранено да акостират в Нова Зеландия. Кой знае как щяха да се развият събитията, ако тогава САЩ имаха по-добра разузнавателна информация за своя френски съюзник?

Със сигурност сега американско-френските отношения са много по-близки, отколкото бяха през 60-те и даже 80-те години. Но този "йо-йо съюз" напомня, че даже ако днес Обама и френския президент Франсоа Оланд другаруват, това може бързо да се промени. Отношенията между САЩ и Германия също са имали, така да се каже, някои исторически върхове и спадове. Няма гаранции, че само защото днес двете държави са съюзници и имат голям брой общи интереси е задължително и утре да бъде така. Но що се отнася до държавните глави нещата стават малко по-различни. Въпреки че чуждестранният лидер е в определен политически смисъл придатък към управляваната от него страна и затова би имало основание да бъде следен наравно с военните и разузнавателните служби на тази страна, САЩ признават, че държавните глави са донякъде неприкосновени. Тази идея е залегнала отчасти в указа от 1976 г. на тогавашния президент Джералд Форд, който забранява на правителството на САЩ да извършва политически убийства. 

Даже и да не сме убедени, че държавните глави заслужават специално уважение от страна на чуждестранните шпионски агенции, съществуват реални дипломатически последици от това, че са били обект на следене. Гордостта на чуждестранните военни и разузнавателни агенции не може да бъде засегната от слухтенето на САЩ, защото тези агенции са лишени от емоции; те са управлявани от хора, които самите са въвлечени в подобен род действия и за тях те не са изненада. Но Меркел и Обама са също човешки същества и това, че те изработиха усещане за взаимно доверие и уважение е важно за способността им да сътрудничат по общи интереси и да сключват споразумения. Даже ако шпионажът срещу Меркел може да подпомогне допълнително интересите на САЩ, разкритието явно я обиди лично по начин, който може да навреди на тези интереси. И цялото негативно внимание със сигурност вреди на облика на САЩ в очите на германските избиратели, които може да станат по-малко склонни да избират проамерикански политици или да подкрепят проамерикански дневен ред.

Навярно най-ясен бе отговорът на Меркел. Тя настоя американските компании от сферата на високите технологии да бъдат задължени да уведомяват европейските служби всеки път, когато САЩ внасят искане да им бъде предоставена информация за европейски клиенти - нещо, което може да ограничи значително разузнавателните възможности на САЩ. Тя предложи още САЩ и Германия просто да подпишат споразумение да не се шпионират взаимно, което най-сетне ще изравни позициите по игралното поле на техните съответни разузнавателни агенции, в която конкуренция САЩ отдавна имат превъзходство. Някои анализатори подозират, че може би това е истинският мотив за възмущението, както писаха във "Файненшъл таймс" Ричард МакГрегър и Джоф Дайър. Ако не можеш да победиш американските си партньори в разузнавателната игра, просто намери начин да спреш да играеш.

"Госпожа Меркел е била подслушвана откак е била тийнейджър", казва пред Ройтерс Фредерик Форсайт, писател и бивш кореспондент в Берлин. "Единственото нещо, което ме изумява в този фурор, е че той изумява хорат", добавя той. Бившият френски външен министър Бернар Кушнер също намеква, че възмущението в Европа от подслушването е вероятно не толкова защото прекрачва нравствени граници, а по-скоро заради размера на американското превъзходство в областта на разузнаването. "Нека бъдем честни, ние също подслушваме. Всеки слуша всички останали. Но ние не разполагаме със същите средства като САЩ, което поражда у нас завист", казва той.

Дори Меркел наистина да не е била изненадана от подслушването и просто се възползва от разкритията в пресметлив опит за подкопаване на американското превъзходство в разузнаването, това не означава непременно, че проникването в мобилните телефони на чуждестранни лидери в крайна сметка обслужва най-добре интересите на САЩ. Но то поне е напомняне, че международната система се ръководи в по-голяма степен от безмилостната себичност и в по-малка - от принципите на справедливост и приятелство, за които често говорят нейните лидери.