65940 | 10 ноем. 2013 | 12:36

Тогава се знаеше кого искаме да сменим, но и кой да дойде след това, докато сегашните студенти не искат никого. Искат прости, базисни неща ка

- Стефане, наскоро се върнахте от морето от снимките на филма „Потъването на Созопол“. Разкажете за него.

- Филмът е направен по романа на Ина Вълчанова и смесва по един мистичен начин реалността, спомените и виденията на човек, озовал се в лабиринта на своята средна възраст, където е пълно със страхове, равносметки и провалени възможности. Темата е за краха на илюзиите, а съспенсът е ще бъде ли спасен главният герой и ще оцелее ли Созопол. Режисьор е Костадин Бонев. През 2000 г. той беше човекът, който ми предложи първата по-значима роля в „Подгряване на вчерашния обед“, така че се чувствам професионално и емоционално обвързан с него. Той е спокоен и интелигентен режисьор и е удоволствие да се работи с него. Аз играя психиатър - един леко циничен и изнервен самотник, решен да спаси своя приятел (героя на Деян Донков), а по този начин и себе си. Във филма се лее много вода и се пие много водка. По сценарий вали непрекъснато. Потоп.

Всеки ден ни обливат с дъждовални машини

В началото на октомври със зимните температури, вятъра и бурното море беше доста екстремно. Образът на водата ми е доста любим, преследва ме често. Зададе ли се нов филм, знам, че задължително ще се мокря и ще се мръзне. През 2004 г. при първата ми главна роля в „Изпепеляване“ на Станимир Трифонов цял месец бяхме на брега на Дунава, март, студено, героят ми е италианец, женен за българка, обвинен в шпионаж и пратен в Белене. Йосиф Сърчаджиев ми помага да избягам. Лежим цял ден с него в една водна яма и треперим.

По-късно в „Стъклената река“ героинята на Наталия Дончева се подхлъзва и пада в дълбок и опасен вир, моят герой - отец Петър, се хвърля да я спасява. Снимаме на фантастично красиво място - Крушунските водопади. Проблемът е, че водата е от карстов извор в пещерите с постоянна температура 4 градуса. Осем часа газим и се гмуркаме в нея. Наскоро в „Миграцията на паламуда“ - отново в реката и в морето, този път с Христо Мутафчиев.

- Какво ново ви дава тази роля и участието в този филм?

- Всеки следващ филм дава възможност на актьора да опитва нови неща с лицето и тялото си, да дозира правилно емоциите си и да търси мярката във взаимоотношенията с камерата. Тя е много чувствителна и те улавя мигновено, ако не си истински. Всеки актьор чака момента, в който ще се сближи достатъчно с камерата и вече няма да изпитва скованост или свян - като любовни взаимоотношения. В настоящия филм се опитвам да развивам това усещане.

- Къде снимате?

- Спим в чудното село Варвара, едно от малкото останали неокепазени места по Черноморието. Всяка вечер се събираме в центъра в кръчмата на Димо, сядаме около камината, забавляваме се. Преди две-три седмици имаше епизод с групата на Васо Гюров, „Ревю“. След снимките продължихме да си свирим край огъня до шест сутринта. Приказка. Имахме епизод как спасяваме човек в морето. Както сме на лодката, изведнъж

покрай нас се появява стадо делфини

на няколко метра, много едри. Почват да обикалят, да скачат. Ние почнахме да се радваме и да крещим като деца.

- Есенното море вдъхновява ли за писане, композиране?

- О, да. Често си вземах китарата и отивах на скалите. Небето беше сиво, морето - много бурно, и гледката беше фантастична. Но не само там. Преди време

приятели ми подариха един сгъваем режисьорски стол. Той ми стои постоянно в багажника. От година и нещо любимото ми занимание е да тръгна нанякъде и като ми хареса някоя гледка, да спра, да извадя стола и китарата, да си свиря или просто да съзерцавам. Обикалям много, природата ни е нечовешки красива.

- Напоследък не се появявате често в медиите.

- Медийната реалност отдавна няма нищо общо с истинската реалност, където се случват смислените неща, където ври и кипи. Играя в четири постановки на Театър 199 при препълнени зали, изкарвам всяка година филм като композитор, актьор или режисьор. Работя в съвместни проекти в Чехия, Норвегия, Словения, Хърватия. Пътувам непрекъснато по кинофестивали. Преди около месец бях член на журито на Варшавския филм фест. Миналата година се събрахме с моята банда „Обичайните заподозрени“ и направихме 25 концерта за шест месеца - в зали, клубове или на открито. На някои от тях имаше по 1200 човека. Записахме част от концертите и сега на 30 ноември в София лайф клуб ще направим промоция на нов албум - „Стефан Вълдобрев и „Обичайните заподозрени“: LIVE“. След това влизаме в записи за нов студиен албум.

- В музиката животът ви сякаш се дели на два периода. През 90-те имахте повече публични изяви, а от 2000 г. като че ли се затворихте вкъщи да композирате…

- През 90-те се пренаситих от публичност. Някои изяви оттогава ми се струват излишни, лекомислени. Истината е, че публичността не ми липсва, благодарение на интернет тя вече не е задължително условие за комуникация с публиката. Последното премиерно представление, в което играя, е продадено за месец напред, без за него да е излязла нито една рецензия в нито един вестник. Турнето ни миналата година с „Обичайните заподозрени“ беше пълно основно заради рекламата във Фейсбук. Сега се чувствам по-комфортно, по-приличащ на себе си. Музиката, която пиша, изисква повече вглъбяване, вярно е.

- Каква музика пишете сега?

- От няколко години композирам предимно симфонична музика за филмите, върху които работя. Тогава човек се затваря вкъщи, както казвате вие, влиза в тунела и губи всякаква представа за времето навън. Но усещането след това, когато се раздадат партитурите и оркестърът засвири, не може да се сравни с нищо. Тъй като мащабите са огромни, а сроковете в киното - твърде кратки, успях да събера страхотен екип от топпрофесионалисти, с които с течение на времето постигнахме много добра стикованост и единомислие. Най-често съм с моя колега и приятел Веско Караатанасов, който работи върху оркестрациите. Наскоро приключихме едни много напрегнати записи със Загребската филхармония, дирижирана от маестро Алан Белински, за филма „Съдилището“ на Стефан Командарев и мисля, че постигнахме нещо хубаво.

- След най-популярния ви албум „О-о-бичам те, мила“ не продължихте тази линия. Защо?

- „О-о-бичам те, мила“ беше една музикална шега, направена от трима приятели от ВИТИЗ - Мая Бежанска, Камен Донев и аз. Имам само хубави спомени от това време, но никога не съм си представял, че тази линия трябва да бъде продължена. Сега, когато вече на хоризонта са подредени „Рай“, „Към“, „Едно“, „Аз ли съм, или не съм“, „Вълк“, „Фойерверк“, „Бряг с цвят най-зелен“, „Хромозоми“, „Пропаганда“, „Силикон“, „Тя“, „Да“, „Хеликоптер“ и предстоящата да излезе „Сняг над Сахара“, смятам, че съм бил прав.

С Деян Донков в новия филм „Потъването на Созопол“

- Имате над 40 театрални роли и всичките - оригинални, нестандартни. Вие ли си ги избирате такива, или те ви избират?

- Права сте. От 2006 г. съм актьор на свободна практика и имам възможност внимателно да подбирам ролите си. Сега играя в постановките на Театър 199: „Малка пиеса за детска стая“, „Приятнострашно“, „Хората от Оз“ и „Син портокал“. Първите три са текстове на Яна Борисова, поставени от Галин Стоев. Считам срещата си с Яна и Галин за едно от най-важните събития в моя театрален път дотук. Стилът на писане, боравенето с думите, въздействието им, подходът в режисурата, класата на героите, интелигентният хумор - това са все неща, в които се чувствам в свои води и ме провокират да вадя най-доброто от себе си.

- Ученик сте на незабравимите Тодор Колев и Крикор Азарян. Какво оставиха двамата у вас в професионален и личен план?

- Всичко, което умея в актьорската професия, е оформено от тях и дължа на тях. Всичко!

- Какво си спомняте от периода в студентското предаване „Ку-ку“?

- Еуфорията, вдъхновението, чувството за свобода, лекомислието, оптимизма, усещането, че си център на света и той се върти около тебе - неща, присъщи на всеки млад човек. Дълго време „Ку-ку“ беше истински оригинално, артистично, свежо, наивно, пълно с въображение. Беше сила. После отнякъде се появиха някакви хора с ресторантски хумор, които решиха да използват предаването за налагане на чалгата като официална музика и начин на живот в България. И романтичният период свърши, започна политиката.

- Днес студентите окупират университети. Вие също участвахте навремето в протести…

- Да, участвал съм в две окупационни стачки, с едната свалихме президент, с другата - министър-председател. Усещането, че това се е случило заради твоите усилия и енергия, е велико, независимо дали е илюзия, или не е. Разликата е, че тогава се знаеше кого искаме да сменим, но и кой да дойде след това, докато сегашните студенти не искат никого. Искат прости, базисни неща като морал, ценности, чиста игра, ясни взаимоотношения. И то ги искат от политическата класа като цяло. Ако някой си мисли, че е непорочен и има право да приватизира протеста им, ще стане за смях.

- Как виждате отстрани това ново поколение?

- То е изключително зряло и не може лесно да бъде манипулирано. Те мислят с главите си, а не с телевизорите, просто защото нямат телевизори.

И не е тяхна работа да правят партия

за да постигнат исканията си, както чух да ги приканват. Те са наясно, че продуцирането на нова партия през четири години е шизофренно начинание и е прийом за замазване на проблемите. Тяхната работа е да са съвест и коректив. През последното десетилетие гражданското общество беше будалкано с молове, кредити, айфони, коли на лизинг, ол инклузив и всякакъв род приспивателни. Тези номера вече не минават по целия свят. Гражданите изтрезняха и се връщат към естественото си състояние на духовни същества.

Политическата класа трябва завинаги да се съобразява с добродетели, които аз наричам „трите С“ - съчувствие, състрадание, съпричастност. Иначе ще бъдат пометени. Струва ми се, че ако някой държавник се престраши и прояви тези най-нормални човешки качества, покаже честно, че му пука за наистина унизителното положение на мнозинството българи, той ще спечели сърцата им, независимо от коя партия е.

През февруари започнаха процеси, които продължават и до днес и които спокойно може да се нарекат възраждане на гражданското общество. Мисля, че това са

хора, които не биха търпели никога повече самодостатъчни екземпляри да си играят с доверието им. Времето на празното говорене свърши. Хората имат нужда някой мълчаливо да работи, тревожейки се за тях и изкарвайки почтено заплатата си, която те му дават чрез своите данъци.

- Съпругата ви Яна е юрист. Как й понася вашата ангажираност с много различни проекти?

- Бях обсебен от музиката и актьорството още от ученическите си години, а с Яна се познаваме оттогава. Тя е наясно с това.

- Как един толкова артистичен мъж се влюби в момиче, избрало правото? Не сте ли прекалено различни?

- Когато се влюбих в нея, тя беше звездата в един самодеен театрален състав, който посещавахме заедно. Беше далеч по-артистична от мен. Тогава аз бях един интровертен и доста къдрав темерут, който се разхождаше с китара по коридорите на училището. И до ден днешен, когато се съберем с приятели или вечеряме вкъщи с дъщеря ни, тя е много повече душата на компанията и разсмива всички с майтапи.

(в. Преса, печатно издание, брой 307 (658 от 10 ноември 2013)