14239 | 15 ноем. 2013 | 10:30

Картината на протестите е различна - могат да се видят и мирни граждани, и озверели лица, и размахани палки

Хубавото на технологичния век е, че малко неща могат да бъдат скрити от любопитните очи на публиката. Не е нужно да разчитаме на нечия официална камера или казионен репортер. На протестите хората правилно държат да увековечат срещите си с Историята и постоянно снимат, за да разпространят кадрите и пресъздадат картината на събитието. И както може да се предположи, всеки картинен разказ е призван да легитимира собствената гледна точка. Всеки вижда от протеста каквото му се иска да види. От едната страна са вдъхновени младежки физиономии, мирно протестиращи граждани с вдигнати ръце, патетични визуализации на надеждата за ненасилствена промяна, редувани с изблиците на насилие „от другите“, размахани полицейски палки, влачене на хора по земята.

Машината за слухове

също е впрегната в действие - летят „достоверни информации“, че ей сега от еди-кой си град е довтасала полиция да бие, че в момента арестуват и бият всички накуп, без оглед на класа, пол и занятие. Другата страна също предлага гледки, които не са за подценяване - мирно вдигнатите ръце на гражданите са поставени върху загражденията и ги бутат, вдъхновените лица са заменени от изкривени в злоба физиономии, студентите са оредели за сметка на лица с неподражаемо запалянковски вид, разнасят се контейнери за смет, надават се вопли за полицейско насилие там, където насилието съвсем очевидно идва не от полицейските среди. И в двете картини има значителна доза истина.

На 12 ноември ултрасите, разбира се, не бяха мнозинството от протестиращите. Но тяхното присъствие няма как да не повдигне за пореден път важни въпроси по политическата употреба на един протест. Студентите всекидневно ни уверяват, че никой не ги използва и те спонтанно и самоорганизирано изразяват своя позиция, равно отдалечена от политическите партии. Твърде несериозно твърдение. Не само защото сред най-активните окупиращи студенти има достатъчен брой членове на младежките организации на десни политически партии и не само защото сред най-активно подкрепящите ги преподаватели почти няма такива, които не са известни отдавна с ясен идеологически - в редица случаи и партиен - ангажимент. Но защото, когато целите на един протест съвпадат с целите на една партия, съвсем логично партията ще се опита да използва протеста така, както й е най-удобно. Така е в политиката, винаги ще те използват, ако не намериш начин било да се разграничиш ефективно, било самият ти да използваш. Декларациите не са разграничение. Те са удобно алиби за отказващите да мислят, чийто брой, за съжаление, хич не намалява. Да поставим въпроса така - ако футболните агитки направят някоя поразия, която разклати из основи управлението, какво ще направят студентите, ще поискат ли твърдо правителството да остане на власт само защото не приемат методите на действие на агитките?!

Въпросните футболни агитки не за първи път шестват из уличния терен на българската политика. В някои случаи присъствието им е било преувеличено или направо измислено, но още през февруари можехме да се убедим в тяхната веществена реалност. Когато политиците прибягват до помощта на ултраси, е налице тревожен симптом. Това означава, че се играе вабанк, че въпросът за властта стои по толкова болезнено изострен начин, че всякакви средства стават позволени и дори насилието се превръща в допустима мярка, стига да провокира необходимия медиен и международен ефект. Дано не стигнем до момента, в който някой реши да окървави протеста, понеже е преценил, че оставен сам на себе си, той ще заглъхне и

ще се сведе до буря в чаша Фейсбук

без да извърши основната си мисия по смяна на властта. Добре е да вярваме в здравия разум на политиците и в едно минимално чувство за отговорност. Но не можем да не признаем, че ултрасите на улицата не са най-голямата беда. По-лошото е, когато те получават възможност за изява по върховете на политиката и в анализаторските общности. Девет месеца обществени и политически сътресения навярно са изхабили нервите на политическия и експертния елит до крайност. Вместо да настъпва някакъв опит за успокояване и по-трезво и разумно вглеждане в проблемите, расте истерията, множат се невъздържаните изявления, политическите позиции деградират до площадно скандиране.

Правилата изчезват точно както във възбудата след загубения футболен мач. Отричат се всички институции. За легитимен се признава само „разбунтувалият се народ“, който е в правото си да оспорва демокрацията като представително управление. Резултатите от изборите са без значение. Говори се от името на „всички“. Като в кандидатстудентски бисер по история на България: „...въстанието от народно станало всенародно поради участието на студентите в него“. Държи се претенция върху абсолютната истина и абсолютния морал. Всяко различно, скептично или дори резервирано мнение бива директно отхвърляно, без вече да опираме до глезотията на аргументите.

Идеята за гражданско неподчинение започва да се прилага в най-примитивния си вид - като право на всеки да прави каквото си иска, без да се съобразява не просто с някакъв си правов ред, а и с другите хора. Правозащитници съвсем сериозно обясняват, че в революционна ситуация като днешната най-нормално и легитимно е да се ограничават за известно време правата и свободите на гражданите, да им се създават затруднения, защото в името на каузата, която е за благото на всички, трябва да се правят жертви. В проява на възвишен граждански героизъм е въздигнато тайното нощно боядисване на един паметник. Чупенето на билбордове и изгарянето на портрети бива приветствано като автентичен граждански антифашизъм. За справедливо и академично е обявено не просто затварянето на Ректората на Софийския университет, но и недопускането на неположилите клетва за вярност към окупацията за сметка на широко отворените врати към забравили псевдонимите си борци срещу Държавна сигурност и Кремъл.

Разделението наши - ваши

стига опасно далечна фаза. Всеки от недомислените ходове на правителството е изнесен като проява едновременно на некадърност, олигархична зависимост, слугинаж пред Москва, безотговорност, страх и озлобление. Всеки от недомислените ходове на президента е изнесен като проява едновременно на последователност, почтеност, искреност, достойнство, личен кураж, преданост на народа и на националните интереси. Агресията ражда агресия. Няма как да произведеш списък на „враговете на народа“ с тежки политически характеристики и да не получиш в замяна изчерпателни характеристики на враговете на „другия народ“. Хора, които познаваме като разумни и смислени, напоследък не представят в публичното пространство и социалните мрежи нищо друго освен поредици от колоритни ругателства срещу политическия противник.

Сякаш не улиците на София, а политиката и медиите ни са овладени от ултраси. Немалка част от политиците и експертите като че ли се вживяват в ролята на бутащи и събарящи полицейски заграждения, без да съзнават, че бутат и събарят правния и институционалния ред в една достатъчно разядена от анархистко-корупционните червеи държава. А в същото време пред обществото и институциите все така стои нереализиран консенсусът за ограничаване на монополите, за съживяване на дребния и средния бизнес, за разширяване на възможностите за контрол върху политическия живот, за минимизиране на регионалните диспропорции, за полагане на някакви държавни приоритети в икономиката. Все едно живеем в друг кандидатстудентски бисер: „...всички искали, но нямало кой“.

(в. Преса, печатно издание, брой 312 (663 от 15 ноември 2013)