36470 | 17 ноем. 2013 | 07:56

Интервю на Мариела Балева за враждата и защо предпочитаме бурите и собствената си истина

- Нацията ни вече тотално е разядена от омразата. Случилото се през последните дни за пореден път показва, че трудно или никак не се намира път за комуникация между т.нар. два лагера. Накъде вървим, г-н Марковски?

- Много труден въпрос. От една страна, не искам да звуча като черна станция, от друга ме измъчва не гласността, а липсата на чуваемост в обществото. Но „случилото се“ или по-скоро: случващото се, защото то продължава, е всъщност израз на вечното недоволство на нашенеца. От столетия ние сме винаги недоволни. Но хайде да не се връщаме чак толкова назад в миналото – вижте какво е в последните 24 години. Постоянно недоволство, което в един момент започна да избива в странни посоки – едни днес са недоволни от протестите, други – от контрапротестите. Едни - от окупацията на университета, други – от това, че университетът е окупиран. Едни -от действията на полицията срещу протестиращите, други – от действията на протестиращите срещу полицията. И най-уродливото е, че хора, които се познават от години, от десетилетия, са готови да се откажат от приятелите си, ако те не подкрепят тяхното мнение за това кой е прав и кой - крив.

- Все повече се чува констатацията, че така повече не може да се живее – изправени са деца срещу бащи и ако използваме популярния напоследък въпрос „кой?” – кажете кой  е виновен за това положение, в което се намираме сега?

- Да, това е факт – има деца срещу бащите си. И деца срещу бащите на гаджетата си. И бащи, които пишат писма на децата си. Всичко друго бих приел и разбрал, но в момента, в който видя или прочета омразата в погледа – това не го разбирам. И категорично отказвам да го приема като модел за поведение или подражание. Има хора, които мразят колкото си искат и когото си искат, но не бива да се опитват да направят от омразата си обществена позиция. Защото в момента, в който човек позволи на омразата да го обземе, вече е преминал на страната на лошите. Колкото и чисти да са помислите на протестиращите, в момента, в който кажат... даже в момента, в който си помислят, че мразят нещо или някого, те вече не са същите. И никакви обяснения не вършат работа.
Виновни са всички, които мълчаха, когато трябваше да се говори и говореха, когато трябваше да се мълчи. Виновни са тези, които подлъгаха хората, че членството в Европейския съюз означава от небето да се сипят мед и масло. Виновни са, разбира се, не само управляващите, но и управляваните. За разлика от началото на комунизма у нас през 1944-а, когато съпротивата срещу властта е била реална, оказа се, че съпротива срещу новите капиталисти няма. Хората се страхуваха и не се опълчиха на масовите злоупотреби. Когато заведохме дело срещу приватизацията на БТК и успяхме да я отложим с една година, в резултат на което в държавата останаха дивидентите и печалбата, да не мислите, че някой ни благодари? Напротив – и тези, които правеха далаверата се ядосаха, но и другите също – онези, които не смееха да се обадят от страх.

- Кой има полза от „помощта“ на студентите? Заедно с тях се включиха и преподаватели, които вече се преброиха в пореден списък този път от 609 души в подкрепа на студентите?

- Отказах се да чета и коментирам списъци. Някои вече ме определиха за червен, защото не съм подкрепил протестите, а други – за опозиция, защото не съм подкрепил кабинета. Луда работа. А утре, когато тези преподаватели се върнат в залите, нали пак ще преподават същите дисциплини? Нали студентите, които ги изгониха от университета, ще трябва да се учат, да взимат изпити и да получат дипломи? Как ще го направят – с омраза и списъци ли? Ако си  в единия списък – значи имаш право да минеш в по-горния курс. А ако си в другия – нямаш право да преподаваш, що ли?

- На 10 ноември София осъмна облепена с мъртвешки изображения на премиера Орешарски. Шествието на студентите за „справедливост” завърши с горене на лика му. Точно преди 20 години се случи същото с изгорения портрет на Желю Желев – „Предател №1”, както пишеше върху лика му. Имате ли обяснение за подобна проява?

- Не бих ги сравнявал. Младите хора не помнят, че някога така са горили не само портрета, но и книгите на президента Желев.... Някои млади навярно не знаят, че сме имали президент с фамилия Желев. Затова, който има къса памет, е обречен да повтаря историята – при това или като трагедия, или като фарс. Искрено се надявам да не се случи някоя трагедия.

- Преди два века Хайнрих Хайне е казал „Това е само прелюдия. Там, където горят книги, скоро ще горят и хора“. Пепел ми на устата, но виждате ли в подобно  действие някаква заплаха, не се ли връщаме към варварството?

- Че ние, българите, напуснали ли сме го? Много се моля да не се случи така, че на някой (от която и да е страна!) да не му издържат нервите и да се стигне до истинска трагедия, от която няма да има оправяне. Не и скоро, не и у нас с общество, което все още е разделено. Не се съмнявам, че има хора, които искат другото развитие – връщането към варварството, което би отворило възможности за бързо натрупване на капитал, колкото и цинично да звучи това. Има хора, за които чувствата на народа или личната трагедия на няакви си граждани са без значение.

- Все по-трудно става обяснението на нашия странен политически живот. Но как студентите да проявят разум, след като политиците не си говорят? Личната политическа битка между Борисов и Станишев е на път да взриви наистина обществото.

- Не виждам политическа битка между двамата. Единият е европейски политик, другият е все пак ритнитопковец от Банкя. Разбира се, трудно ми е да бъда обективен по темата Станишев или Борисов – единият познавам от ученическите години, а в Банкя е преминало детството ми... За Станишев нещата са ясни – вкара България в ЕС. За ритнитопковците от Банкя трябва да се обяснява повече: например защо имат способност да се харесват на хората? Спомнете си – курортът  беше известен с това, че в него на почивка идваха хора от цялата страна. Те отсядаха в почивните станции или в стаи, които месните хора даваха под наем. За младите ергени това беше възможност да се изявят, да демонстрират качествата си пред „чужденците“. Флиртът, особеното усещане, че това е една игра, в която няма правила, а и не носи след себе си никакви задължения, очевидно са успели да оставят неотразими следи в характера на Борисов. Разбира се, налице е и другото – желанието му да получи поздравление от Станишев. А замисляли ли сте се защо Борисов толкова се тръшка, че Станишев не го е поздравил за изборните резултати? Защо ни напомня нон-стоп това? Какво толкова се е засегнал, че все това му е в устата? Той така и не е разбрал или отказва да приеме, че може да е „първа политическа сила“ според местата в парламента, но едновременно с това да е и последна дупка на кавала, защото не само че никой не се интересува от него, но всичките му назначения биват отстранявани едно след друго. Т.е. реално Борисов губи контрола върху държавата – контрол, който явно си е мислел, че ще бъде вечен.

- Защо не се е научил да губи Борисов?

- Очевидно е защо – спомнете си, че това направи впечатление и на Борис Бекер, когато той спечели мач на тенис срещу Борисов. Немският тенисист директно си каза, че Бойко не се е научил да губи. В Банкя загубата се приемаше много тежко и това си личи в цялото поведение на Борисов. Желанието за победа на всяка цена на практика не само обезмисли ГЕРБ в Народното събрание, но и поведението на лидера им се оказа в разрез с нормалните, с обичайните практики след всички досегашни парламентарни избори. Това е също като след загубата от Бекер, когато премиерът се ядосваше, не искаше да поздрави съдията и т.н. За Бойко Борисов явно животът е като тенис игра, която задължително трябва да спечелиш, а ако я загубиш, вината не е твоя, а на съдията, съперника, публиката...

- Какво мислите за твърденията, че случващото е резултат от изборите, вкл. и на тези, които отказват да гласуват?

- Разбира се, че всичко, което се случва в политиката, е резултат от вота на хората. Ако бяха гласували за други партии, можеше да не се стигне до тази тежка криза. С вкарването на 97 депутати в парламента, народът наду така мускулите на Борисов, че той се взе наистина насериозно. Виждате, че в последните дни започна вече да обявява, че хиляди хора искали ГЕРБ да оглави протестите. Проблемът е в това, че когато Борисов казва ГЕРБ, той подразбира себе си. С други думи, той е като кавър версия на стихотворение на Маяковски: „Казваме Ленин, подразбираме Партията. Казваме Партията, подразбираме Ленин.“

- Колко опасен може да стане подобен конфликт, породен от амбиците на Станишев и Борисов, не ставаме ли всички заложници на политическа омраза? Какво може да ги вразуми?

- Знаете ли, проблемът, който виждам отстрани – без да съм част от политиката – е, че никой от днешните управляващи не ни обясни какви са всъщност вредите, нанесени на България и на държавността у нас. Някои неща подразбираме от изнесени записи на пловдивския кмет или на самия Борисов, но не бива да се съмняваме, че това не е дори горната част на айсберга, а е само неговата повърхност. Щом са си избирали главния прокурор, щом са си назначавали техни хора по общински и държавни дружества, трябва да знаем, че изобщо не можем да си представим размера на навлизането на „калинките“ не само във властта, но и в икономиката на страната. Редно е премиерът или някой от лидерите на политическите партии, сформирали правителството, да ни каже цялата истина, колкото и да е горчива.

В този ред на мисли, ние не сме жертва на политическа омраза. Ние сме жертва на това, че силно мразим и силно обичаме да мразим по принцип. Бедният мрази богаташа. Сините мразят червените. Червените – сините. Умните – глупавите. Стойностните – не толкова стойностните. Ако омразата беше само между политиците, на хората нямаше да им пука – нека си се мразят, но държавата да изпълнява своите основни функции.

- А нормално ли е правителството да се „крепи“ на пръста на Волен Сидеров?

- Ще кажа нещо, което няма да ви се хареса: Волен Сидеров не е в парламента, защото сам се е поставил там. Избрали са го български граждани, които не са доволни от десните и от левите. Избран е на платформата, че няма да прави коалиция с ГЕРБ. И той спазва обещанието си. Някои казват: „Ама, „Атака“ е националистическа партия“. Аз бих казал: каква партия е няма значение, след като за нея са гласували достатъчно хора, за да влезе в парламента. ГЕРБ пък изобщо не е партия като другите партии – помните ли как лидерът им каза преди години, че ако не го слушат, ще я разформира? Правителството се крепи не на пръста на Сидеров, а на нежеланието на хората да видят в управлението Борисов и Цветанов.

- Водачите липсват, мъдреците са изтласкани или никой не иска да ги чуе, а държавата ни бавно потъва в блатото. Интелектуалците са абсолютно разделени, там пропастта е страшна – лявото и дясното ги е обсебило тотално. Полудяхме ли всички?

- Според мен интелектуалците, както ги наричате, страдат силно от това, че изобщо се занимават с политика. И от това, че си мислят, че някой ги чува. Чуваме ги аз, вие, читателите на вестника ви и още няколко души в Интернет. Хората като че ли престанаха да четат изобщо това, което пишат интелектуалците, а ако го четат, отказват да вникнат. Онзи ден Анжел Вагенщайн публикува текст и веднага бе обявен за червен. От другата страна се цитира какво били казали други хора. Сякаш действително част от населението е обхванато от някаква психоза, в която няма значение какво се казва, достатъчно е да се види КОЙ го казва.

- Младежи от ДСБ боядисаха композицията, дело на един от скулпторите колоси Любомир Далчев, намираща се пред сградата на БСП - искали да живеят в нормална държава. Как биха посрещнали в „нормалните“ държави подобна проява, например в САЩ, където живеете?

- Подобни неща се случват навсякъде, но оправданието, че тази скулптура била от миналото, затова трябвало да се оцвети, са нелепи. Ако някой мисли, че тази скулптура е израз на комунизма, трябва просто да си организира преместването ѝ в музея – но така, както е редно, разговори с общината, може би с наследниците на Далчев, с БСП, ако е тяхна собственост. Пръскането със спрей е някакъв опит да се повтори изкуството на Давид Черни, чешкият художник, за когото ние разбрахме едва тогава, когато представи България като турска тоалетна на своето пано в Брюксел преди няколко години. Съмнявам се, че някой от бояджиите се е сетил, че Черни оцвети руския танк в розово преди повече от 20 години. Т.е. не само, че го правят некадърно, но и със закъснение. Или с други думи: ако бяхме махнали навреме паметника на съветската армия от центъра на София, сега нямаше да се налага да говорим изобщо по тази тема. Ние не само упорито отказваме да се разделим с миналото си, но живеем в него и акцията на партийните активисти е израз тъкмо на такава носталгия към комунизма.

- Казват, че целта оправдавала средствата. А средствата не говорят ли за целта?

- Д-р Николай Михайлов каза, че за демократите този принцип не може да е валиден. Бих го поправил: може, но не бива. Не бива да се мисли със старата фашитска и комунистическа идеологема, че „ако не си с нас, значи си против нас“. Може би не съм с „вас“, защото не ми харесва всичко, което правите. Може би съм с „вас“, но не одобрявам средствата. А може би не съм с „вас“, защото целта не може да бъде някакво еднократно действие. За мен целта на протеста в началото беше една, но после се изроди в друга, а сега вече е самоцел, цел заради самата цел. Всичко, което правят протестиращите, говори, че може би и те самите не знаят какво искат.

Целта „Пеевски да не е шеф на ДАНС“ бе постигната веднага. Явно някой си е помислил, че новата цел „незабавни избори“ ще е също постигната веднага, но се оказа, че така поставена, тя не беше изпълнена. Дори да има оставка днес, това няма да е постигане на целта „незабавни избори“. Обидените от това, че никой не им изпълни следващата цел вече по инерция променят искането си и обявяват, че са постигнали успех дори тогава, когато такъв успех няма. Мисля, че това люшкане между желаното и действителното се възприе правилно от хората като извъртане, шикалкавене и затова протестите не получиха достатъчна подкрепа след месец юни. А липсата на подкрепа говори само по себе си за това дали целта и средствата са добри.

- Коментарите, че българският елит се бил провалил набират скорост. Какво да правим – да сменяме елита ли, с кого и колко дълбоко трябва да режем?

- Не съм съгласен, че елитът се е провалил. Елитът си е много добре. Провалихме се ние, хората, които не са в елита. Провалихме се с това, че когато ни канеха в парламента, ние отказвахме. Провалят се и сегашните активисти, защото като ги питаш дали те искат да се включат в управлението, те казват: „Сакън, не! Ние ще протестираме срещу всеки корумпиран политик, докато не се появат некорумпирани!“ Но политиците ни не са внос от Германия (да не говорим, че и там има достатъчно корумпирани политици), та да са различни от нас. Отнасям се с голямо разбиране към нашите политици, към депутатите и министрите, защото съм получавал предложения да участвам в управлението и съм отказвал. През 2001 г. един депутат (той е народен представител и сега) ми каза: „Вени, виждаш ли – когато такива като теб отказват, такива като мен стават депутати“. И е прав – с какви очи да искам да са различни, щом аз самият съм отказал. Днешните активисти копират моето поведение, но не са разбрали, че след като не искат да се захванат с политиката, не могат да се преструват, че са коректив на властта.

- Все говорим за снопа съчки на Кубрат, само че поуките от историята не са нашата сила като народ. Предпочитаме бурите и собствената си истина пред това да чуем мнение, различно на нашето?

- Активистите на протеста категорично отказват не само да се вслушват, но и да чуват различното мнение. Изписали сме тонове хартия и сме изговорили хиляди думи за това, че различното мнение не винаги означава критика. Различното мнение означава, че по различен начин оценяваме ситуацията. Някои казват, че днес била българската „Пражка пролет“. Щели сме да сложим край на олигархията и други подобни. Да оставим настрана, че у нас да се говори за олигархия е не просто неправилно, но и издава желание да представим България като нещо повече, отколкото е. Да оставим настрана, че „Пражката пролет“ беше през 1968 г., а днес е 2013-а. Освен, разбира се, ако не си признаем, че всъщност България е изостанала с 45 години от другите европейски страни и затова се стига до търсенето на демокрация с човешко лице.

- От какво зависи политическият мир в страната – отвън, отвътре или от нас самите? Вувузелите достатъчни ли са да се пробуди един 24-годишен преход?

- Преходът не е 24-годишен. Ние не сме имали демокрация след Девети септември 1944 г. Не сме я имали и преди това. Не забравяйте, че Търновската конституция не е отменена от комунистите, а е суспендирана нееднократно от царете и князете, управлявали България от 1879 г. насам. Пробуждането ще стане, разбира се, но няма да се случи сега и не с еднократното действие „протест“ на „стойностните и умните“, както самите протестиращи се наричат.

- А как ще стане?

- За да се пробудим трябва къртовски труд, години наред разговори в обществото, събиране на цялата енергия на онази негова малка част, която се нарича културен и творчески елит и насочването ѝ в посока на възпитанието, образованието и подготовката на новото поколение български политически лидери, но не само. Трябва да разбираме, че това е дълъг процес, а не еднократно действие. Еднократното действие „оставка“ или „избори“ няма да реши основните проблеми на страната. Опитът да се представят предсрочните избори като решение трябва да бъде посрещнат с това разбиране, че те не са решение.
Когато активистите на протеста кажат, че ако следващите са като тези, пак щели да протестират и така нататък – докато не се появят политици, които са честни и читави, аз обикновено кротко казвам, че италианците пробваха това в продължение не десетилетия, докато не си натресоха Берлускони. Знаем как приключи политическата си кариера той, така че наистина ли това искат активистите? Политиците няма да се появят от нищото, те са част от нас. Ние сме калпави – политиците са калпави. Ние сме далавераджии – политиците ни са по далаверите. Ние даваме подкупи на политиците – те ги взимат. С вувузели няма да събудим съзнанието на народа. Това става само с възпитание и образование. Ако бях активист на протеста, бих настоявал само за това – да се инвестира в образованието. И тогава, след 10-20 години, може да се очаква някаква сериозна промяна в нагласите на обществото.

- Десет-двайсет години?

- Това е оптимистичният срок. Не забравяйте защо Мойсей е водил евреите 40 години из пустинята – за да умре и последният, роден в робство. Но тогава продължителността на живота е била 40 години. Сега е 80. Минали са само 24, значи остават още 56. На този фон 10-20 са всъщност малко. Истината е жестока. И трябва нея да чуваме от политиците, но те имат нужда от рейтинг и гласове, затова не ни я казват.

(в. Преса, печатно издание, брой 314 (665 от 17 ноември 2013)