11643 | 17 ноем. 2013 | 10:38
Колчем дойде 10 ноември, из вестниците плъзват мемоари, вихрят се спорове... Особено актуален винаги е въпросът имали ли сме дисиденти по времето на тоталитаризма. Някои твърдят, че заради ДС (мрачната Държавна сигурност) всъщност у нас тогава е имало предимно ДеСеденти. Моя милост тия дни намери страници от дневника на бившия другар и настоящ господин Десислав Дендев, известен както като Деси Дендито, така и като Деси Дисидента. Ето ги тези страници.
1 ноември, сряда. Паметна ще е тази 1989 година! Положението вече е неудържимо. „Тръгваш ли?“ - пак ме пита с поглед жена ми. С поглед й отвръщам, че тръгвам. Иска ми се да й кажа: „Няма как, скъпа, налага се...“ Но тя го е разбрала по очите ми. Знаем, че ни подслушват и по тази причина така си общуваме. Даже не си разменяме бележки, защото освен микрофони сигурно навсякъде има и видеокамери.
2 ноември, четвъртък. Следят ме непрекъснато. Но това не убягва от зоркия ми поглед. Щом се кача в трамвая, винаги някой се качва след мене. А когато слизам от трамвая, винаги пък някой слиза след мене.
3 ноември, петък. Чак днес отивам да си взема заплатата. Вчера и оняден нямах време. По погледа на касиера разбирам, че направо го боли да ми брои толкова малко пари за огромната общественополезна дейност, която върша. Милият бай Сандо! Знам: в някой хубав ден за българската демокрация ще му върнем нивичката на Гола чука - ех, какъв фермер ще стане!
4 ноември, събота. Отивам при тате на село. На зор е човекът, слага покрив на новата къща. Сърцето ми се къса, че не мога да му помогна. По-важни дела имам обаче. Знам, че ще ме разбере. Няма начин, баща ми е.
5 ноември, неделя. Трябва да тръгвам за София. Мама ми дава да сложа в багажника едно-друго: компири, ябълки, компоти, туршии, пилета в буркани... Нали е майка, и без да й казвам, разбира какво ми е.
6 ноември, понеделник. Викат ни на родителска среща. Малкият нещо не слушал. Че откъде-накъде ще ги слуша?! Иде ми да го попитам класния: „Даскале, тоталитаризъмът ке падне ли?“ Ако е интелигентен, ще ме разбере по погледа.
7 ноември, вторник. Леле, как го мразя този ден, как го ненавиждам! Бедна им е на някои фантазията! Ама ще видят те - и Съветския им съюз ще разтурим...
8 ноември, сряда. Продължават да ме следят - навсякъде и непрекъсно. Препредават си ме един на друг. Много са нагли, пред нищо не се спират. И такси да взема, винаги някаква кола кара подире ми, даже и посред бял ден.
9 ноември, четвъртък. Със съмишленици съм на тайна вечеря в механата на „Кристал“. Поръчваме си мешана скара за конспирация. И леем вино „Меча кръв“ за конспирация. Даже сметката си плащаме за конспирация. Ех, веднъж да осъмнем!...
10 ноември, петък. Ето че дойде Десети ноември! Паметна дата - ликуй и се диви, народе! Тодор Живков падна. И как нямаше да падне - нали за това се борихме?
(в. Преса, печатно издание, брой 314 (665 от 17 ноември 2013)
Мобилна версия
RSS канали
