17493 | 20 ноем. 2013 | 11:30

Няма морал в политиката. Никога не е имало и няма да има. Навсякъде по света който контролира капитала, той контролира политиката и властта

Ноември 1989-а: около университета, парламента и „Св. Александър Невски“ се вихрят шествия, стачки, манифестации, окупации и концерти на Васко Кръпката. Тече епична битка срещу комунизма.

Ноември 2013-а: около университета, парламента и „Св. Александър Невски“ се вихрят шествия, стачки, манифестации, окупации и концерти на Васко Кръпката.
Във възторжените множества се мяркат познати лица - същите, които преди 24 години сваляха комунизма, днес пищят срещу капитализма. Същите, които преди 24 години крещяха, че щом пратят комунистите в Сибир и демократите вземат властта, в страната ще потекат

реки от мед
и масло

и всички ще ходим на почивка на Канарските острови. Същите, които викаха „Долу БКП!“, „45 години стигат!“, „Времето е наше!“, „Искаме многопартийна система!“, днес скандират „Долу партиите!“ и не искат вече нито една. След което организират Поход за справедливост. Няма справедливост, уважаеми. В света, където властва капиталът, няма справедливост. (Впрочем справедливост нямаше и при комунизма. И там някои си бяха построили личния комунизъм, а другите опъваха каиша за 100 лв. заплата и 10 години чакане на „Москвич“ с предварително записване.)

200 години след рождението на Чарлз Дикенс светът на неговите романи отново се връща в Европа.

Светът на ужасното неравенство

и непоносима несправедливост. Неотдавна в европейски медии бе поместена статистика, според която днес родените в бедните работнически квартали на Европа живеят средно 13,5 години по-малко от имащите привилегията да се родят в богатите буржоазни квартали. Проучване на Организацията за икономическо сътрудничество и развитие твърди, че 10-те процента най-богати във Великобритания печелят 12 пъти повече от низшите слоеве в обществото, а всеки пети англичанин на възраст от 16 до 24 години е безработен.

И в обетованата земя на САЩ текат аналогични процеси. Там в момента 47 млн. американци живеят под прага на бедността, а около 40 млн. получават купони за храна. Нобеловият лауреат Джоузеф Стиглиц е изчислил, че най-богатият един процент американци притежава 40% от националното богатство на страната. И именно от този 1% произлизат всички шефове на банки, корпорации и управленският елит на икономиката.

Котките на богатите са по-сити от децата на средната класа, с горчивина отбелязват американски коментатори. Всяко трето дете във Вашингтон е недохранено, твърди видният икономист Артър Оукен. Бездомните в САЩ се увеличават толкова лавинообразно, че вече дори издават собствени вестници, които се списват от бездомници.

На другия полюс е светът на богатите. Ако имаш достатъчно пари и имаш нагласата да ги пръскаш, може да отседнеш в хотел „Уин“ в Лас Вегас например. Там апартамент за една нощ струва 3000 долара. Толкова е цената и на специален коктейл в бара. Чашка уникален коняк е само 950 долара. Следва вечерята: за меню с шест блюда се бъркаш предълбоко в джоба, а бутилка от най-скъпото вино е 15 хиляди долара, специалните трюфели за десерт са 185 долара. „Ламборгини“ под наем за ден - 3000 долара, кратък полет с хеликоптер „Маверик“ и една игра на голф - 10 000 долара.

Всички тези социални контрасти са постигнати в Америка за около 200 години господство на пазара и капитала. И с много морал в политиката, без съмнение.
Гореописания извънземен свят на богатите често посещават и

български босове на прехода

Те с лекота пръскат по 30-40 хиляди лева на комар за вечер, докато Дикенсовите герои бродят из българската социално-икономическа джунгла. И не е чудно, след като в унисон със световната тенденция и в България, в условията на най-тежката криза, милионерите тази година пак са се увеличили. Така твърди НСИ в данните си за спестовните влогове.

Очевидно един е лозунгът - „Вся власть капитала!“. Според вашингтонския Институт за политически проучвания властта на световните корпорации става всеобхватна. От 100-те най-големи икономически субекта в света в началато на XXI век 51 са корпорации и 49 са държави. Общите продажби на 200-те най-големи световни корпорации надвишават обединените икономики на 182 държави!

А капиталът, което също не е тайна, живее само заради едно - за да се увеличава. Пари - стоки - пари прим. Вярно, че в името на тази своя свръхцел той допринася и за развитието на технологичния и човешкия прогрес, така щото животът да стане удоволствие за тези, които имат достатъчно пари да си го позволят. Като в Лас Вегас например.

В този смисъл

патетичните морализаторски вопли

на новите революционери срещу порочната уния между българската политика и бизнес са колкото справедливи, толкова и безсмислени. Няма морал в политиката. Никога не е имало и няма да има. Навсякъде по света който контролира капитала, той контролира политиката и властта. Изключения от това желязно правило няма.

„Няма такова нещо като общество“, заявява Желязната лейди на пазарния фундаментализъм Маргарет Тачър малко преди да смаже справедливия протест на английските миньори и профсъюзи в началото на 80-те години.

Дори комунистите в Китай

са на власт само защото китайските капиталисти са членове на комунистическата партия. Властта на капитала може да бъде свалена само чрез революция, по насилствен път, с въоръжена борба. И после? Пак ли още 45 години? Ето защо битката по жълтите павета е обречена. Моралът не може да дойде на власт. Той винаги е от губещата страна, защото е мек, толерантен, деликатен. Тези дни в драмите около избора на нов митрополит във Варна миряни издигнаха лозунг „За нов морал в църквата“. Но ако в православието не достига морал, как да го търсим в политиката? В политиката печели силата.

Пред 24 години комунизмът в България бе свален от комунистическата партия. Днес нейната наследница няма никакво намерение, а и интерес да праща в историята капитализма. Още повече че, както е отбелязал американският мислител Фукуяма, капитализмът е краят на историята. Ние сме там и няма къде другаде да ходим.

А иначе, скъпи студенти, наистина „24 години стигат!“ и пак „Времето е ваше!“. Само че парите пак са техни... 

(в. Преса, печатно издание, брой 317 (668 от 20 ноември 2013)