51049 | 21 ноем. 2013 | 10:13

Какво стана и какво става с политическата система у нас

На снимката: Гданск, Полша, 30 август 1980 година. Стачници в корабостроителните заводи „Ленин“ носят лидера си Лех Валенса, който не след дълго ще оглави независимия профсъюз „Солидарност“. Девет години по-късно това „ново знаме“ ще осигури успешен политически и икономически преход в страната

Теорията за преходите към демокрация признава два основни типа - на смяна и на промяна на недемократичната система.
Първият се осъществява след тотално военно поражение на съответната страна, в условията на чуждестранна военна окупация и при почти напълно разрушено национално стопанство. Старата политическа и държавна система е срината из основи, бившата управляваща партия - забранена и на практика всичко трябва да се гради на пусто място.

Класическите примери за това са Германия (бъдещата ФРГ) и (макар и в по-малка степен) Италия след Втората световна война. Те обаче имат късмета да бъдат окупирани от войските на „старите“ демокрации (САЩ и Великобритания), които буквално им налагат и новата демократична политическа (плуралистична) и икономическа (пазарна) система.
В резултат само за няколко години и едната, и другата стават част от демократичния „западен“ свят. Сиреч осъществяват един, „внесен отвън“, но в замяна на това

изключително
успешен преход

към демокрация.
Доста по-различни са характеристиките на другия преход - този на промяната.

Той се случва в Испания и Португалия в средата на 70-те и в страните от Централна и Източна Европа (СЦИЕ) след 1989 година.
Няма чуждестранна окупация. Обратно - всичко е дело на вътрешните опозиционни сили. Няма и тотално разрушена национална икономика.
И тогава просто се прави не смяна, а промяна. Най-добре го е определил първият след Франко испански премиер - „оставяме всичко добро от старото и добавяме всичко добро от новото“.

Да, ама в Испания и Португалия беше по-лесно. Защото частната собственост в икономиката си беше запазена. И всъщност се е правил само политически преход към демокрация.

Уви, не и в СЦИЕ, където преходите трябваше да бъдат „паралелни“ - и политически, и икономически. Но както казваше моят приятел Адам Михник, да направиш (в политиката) от една партия многопартийна система, е едно, а да направиш (в икономиката)

от омлет яйца или от рибена чорба - аквариум

си е почти невъзможно, ако не и съвсем невъзможно.
В Полша, Унгария, Чехия и дори и в Словакия обаче го сториха. Обясненията са прости.
От една страна, във всички тези държави демократичната опозиция, или т.нар. ново знаме, спечели първите свободни избори. И без колебание тръгнаха към реални демократични промени.

От друга страна, техен морален ангажимент беше и бързо да тръгнат към радикални икономически реформи и да започнат преход към пазарно стопанство.
И трето, но не и по важност - начело на процесите застанаха добре подготвени демократични екипи. Които не само знаеха какво искат, но и как да го постигнат.

Уви, нищо от това не се случи в България. Обратно, у нас започна един мъчителен процес не на промяна, а по-скоро на подмяна на старата политическа и икономическа система.
Още на 10 ноември 1989 г. тогавашните „реформатори“ като че ли просто не разбраха за какво иде реч в целия бивш социалистически лагер. И подмениха „перестройката“ с „переструвка“. Ще се направим на демократи, ама пак ще си останем „ние пак сме тук и пак сме си същите“.

Далеч по-лошото е, че те не си взеха поука и от това, което им рече обществото на 14 декември 1989 г. (бел. ред. - митингът на демократичните сили, отхвърлил конституционната норма, че БКП е „ръководна сила“). Тази поука беше, че хората не щат нито перестройка, нито переструвка, а реален преход към демокрация.
Впрочем, колкото и да е странно, за „оглушките“ им много помогна и прясно появилата се опозиция. Сякаш за да навакса историческото закъснение с организирането си,

СДС тръгна
по най-лесния път

- на непрестанно набиращия ярост антикомунизъм.
Така и той на практика се включи в подмяната. И вместо да предложи перспектива за бързи демократични промени, той се втурна по посоката на дивашкия реваншизъм.

Позволих си тогава да обясня тактиката му с една фраза, за която още ме мразят: „Стани Да Седна.“ Уморих се да припомням, че всъщност авторството й принадлежи на Левски: „Стани, куме, да седна аз.“ Явно Апостолът е бил много навътре в нашата народопсихология...
Логичната последица беше, че в България „новото знаме“ не успя да спечели изборите от 10 юни 1990 г. Това е негов исторически грях, защото остави „стария байрак“ спокойно да си се развява както в политиката, така и в икономиката. И той не пропусна шансовете си.

Държавата все още произвеждаше, складовете все повече се препълваха, но магазините все повече се изпразваха. И когато Луканов прецени, че моментът е дошъл, сръчно интегрира във властта (чрез правителството на Попов) и СДС.

За да може в деня на „За Бога, братя, не купувайте“* и той да сподели отговорността за подмяната на реална икономическа реформа („шоковата терапия“, за която толкова усърдно ревяха Костов, Пушкаров и Луджев) с един циничен и гибелен за населението

ценови
„шок без терапия“

От който обаче мнозина от старата номенклатура се събудиха като милионери...

Последва и втората „голяма подмяна“ - конституцията от 1991 година. От една страна, чрез главите за съдебната власт и за Конституционния съд тя гарантира на „червените барони“ тотална неприкосновеност за всичките им действия по трансформацията на политическата им власт в икономическа мощ. А от друга страна, чрез въвеждането (и за в бъдеще!) на абсурдната институция Велико народно събрание (ВНС) тази тяхна неприкосновеност се оказа „во веки веков“.

Защото ВНС по същество изпълнява функциите на Учредително събрание. И след като „учреди“ новата политическа система - на демокрацията, съществуването му губи всякакъв смисъл. Тъкмо поради това подобна институция отсъствува от конституционното устройство на всички европейски държави, осъществили след 1945 г. демократични преходи. И от тази гледна точка България е печалното изключение сред тях.
Дано обаче не се окаже и фатално изключение. Макар че, особено на фона на това, което се случва и в момента, песимизмът ми започва да расте с все по-голяма скорост.

Да, очевидно е, че на обществото наистина му писна от 24-годишните подмени вместо промени. Но не по-малко очевидно е, че България е осъдена да се върти

в кръга на „Параграф 22“

„Вертикалното“ на нацията (и все повече ще индуцира) такова разцепление и сред т.нар. политически елит. Това пък на свой ред прави все по-невъзможно каквото и да е споразумение да се започне процедура - без друго изключително тромава - по свикване на ново ВНС.
На свой ред с едно безумно решение още от 2003 г. Конституционният съд постанови, че реални промени в конституцията са в правомощията само и единствено на ВНС. И по този начин сведе правомощията на обикновените парламенти само до поредните конюнктурни подмени.

Какъв е тогава изходът?
Избори до дупка, т.е. до постигане в някакъв (много далечен) момент на такава политическа конфигурация, която да даде на страната т.нар. конституционно мнозинство в парламента? Шансът обаче със сегашните политически сили е горе-долу толкова, колкото да се направи нов бардак със стари „кадри“...

Гражданска революция, която да постави началото на нов, но този път реален преход? Първо, не виждам някой, който да я организира и поведе. Второ, дори и да се намери такъв, тутакси всевъзможни „задкулисия“ ще се опитат да го купят или поне „опитомят“. Сиреч да подменят целите й. И трето, Европа едва ли би преживяла подобен катаклизъм в държава членка на съюза.
Та, колкото и да ми е тъжно да го издумам, комай България е обречена да остане държава на подмените, а не на промените...

---------
*С тези думи министър-председателят Димитър Попов се опита да призове населението към отпор против спекулата. Тя се развихри, след като от 1 февруари 1991 г. бяха освободени от държавен контрол цените на основните стоки.

(в. Преса, печатно издание, брой 318 (669 от 21 ноември 2013)