- Г-н Мичев, преди години вие обявихте личния си протест срещу липсата на морал в българската политика, продадохте цялото си имущество и емигрирахте за дълго от България. Смятате ли, че уличните протести сега ще успеят да променят морала на нашите политици?
- Не мисля, че те могат да променят статуквото в българската политика. Вътрешното ми убеждение е, че тези протести са режисирани. Зад тях стоят големи интереси и много пари. Не е това, което беше на Орлов мост, а и в други големи градове на страната преди двайсетина години. Тогава народът наистина спонтанно излезе на улиците. Ако днешните протести бяха спонтанни, участниците в тях нямаше да са толкова сигурни в своите изяви. Студентите влязоха в университета и го окупираха - знаят, че нямат право по закон, но явно са наясно, че никой няма да им търси отговорност. Кметът на София Йорданка Фандъкова пък всеки ден издава разрешения за протестите без никакви проблеми.
През последните месеци постоянно ни се внушава, че вече няма морал и в политиката, и в останалите сфери на обществения ни живот. Не съм съгласен всички да се слагат под един знаменател. Най-малко аз бих се хванал да защитавам политиците, но няма как всички да са крастави магарета. Днешните управляващи на мен не са ми направили нищо лошо. За предишните обаче не мога да кажа същото. Когато дойде ГЕРБ на власт, първият служител, когото новоназначеният шеф на Плевенската басейнова дирекция уволни, беше моята съпруга. Въпреки че тогава тя беше бременна в 6-ия месец. Обяснил й, че човешкият фактор не го интересувал - трябвало му нейното място и после назначил на него един бодигард от Червен бряг. За какъв морал можем да говорим?
Протестите започнаха след назначаването на Делян Пеевски за шеф на ДАНС. Защо не скочиха срещу него, когато беше зам.-министър по бедствията и авариите? Той изкара и един мандат като депутат, но никой не го попита какво прави в парламента. С просто око се вижда, че някой режисира действията на протестиращите. Не съм партиен член, дори в комсомола едно време не съм членувал за разлика от някои лидери от предишното управление. Аз съм художник и симпатизирам на социалните партии.
- Адекватна ли е реакцията на управляващите на онова, което се случва на улицата и по площадите?
- Такова самообладание, каквото показва премиерът Пламен Орешарски, досега не съм видял от нито един български политик. В такъв тежък момент като сегашния никой друг няма да издържи и три дни. Видяхме „великия“ Бойко Борисов как се предаде при протестите в началото на годината. Още тогава си личеше, че има опити да се режисират действията на протестиращите.
- Какъв е изходът от ситуацията?
- Ако протестите продължат по същия начин - с блокади, стачки и т.н., през зимата ще трябва да се храним с гербери, защото няма да има какво друго да се яде. Явно все още има какво да се краде, щом лидерите на ГЕРБ искат властта на всяка цена. За мен това, което става в България, е опит за преврат.
- Агресията постепенно завладява живота ни отвсякъде. Има ли опасност тя да ни унищожи като нация?
- В последните 4-5 години попаднахме в една дупка, живеем в безвремие. Правителството на ГЕРБ ни накара да повярваме, че трябва да се примирим с бедността. От мои познати бизнесмени съм чувал, че предните управляващи са им искали 20 процента от печалбата, за да ги оставят да работят. И заради тези 20 процента на практика никъде нищо не е свършено както трябва. В тая държава има работа колкото искаш, но вече няма кой да я свърши, защото печалбата е изядена предварително.
Агресията ни унищожава всеки ден. Тя е навсякъде. Вече се смята за елемент на демокрацията да напсуваш другия, да го замеряш с обиди като червен боклук, син боклук, гербер и какво ли още не. Партийните абревиатури също станаха обидни думи. Започнаха да противопоставят хората и по етнически признак - българи, турци, цигани, арменци и т.н. Не знам от историята ни някога да сме били 100-процентови националисти. Ако продължим да търпим агресията и да живеем с нея, сме обречени. Как младите хора ще създават семейства и ще отглеждат деца, ако всички около тях са агресивни? Ще ходят на митинги, за да се запознават и да правят семейства ли?
- На откриванията на вашите изложби се мяркат доста политици. Заради собствения си имидж ли го правят?
- До 2000 г. наистина имаше политици, които идваха на моите изложби, за да се покажат за 5 минути, да заявят високомерно коя картина ще купят и снимката им да излезе в медиите. В последните 7 години обаче, след като се върнах отново в България, на изложбите ми идват само мои лични приятели. Чиста случайност е, че някои от тях са и политици - те са от различни партии. Гордея се с тях.
- Общувате с хора, които по един или друг начин са били свързани с управлението на страната. Усеща ли се разлика в отношението им към вас, когато са силни на деня и след това?
- Разликата е невидима, но се усеща. Когато потърсиш такъв човек с власт по телефона, той не ти отговаря, защото е много зает. Когато обаче той те потърси и ти не му отговориш, отношенията се променят коренно - ставате едва ли не врагове. Винаги ще бъде така, защото властта променя човека.
- Известен сте сред колегите си като вечния бунтар. Влизахте в конфликти с властимащите и преди демократичните промени у нас, и след това…
- Преди 1989 г. беше по-лесно, въпреки че тогава направо те прибираха от улицата, изпращат те някъде и те забравят там - никой не може да ти помогне. Ако случайно не познават баща ти или пък не знаят, че ядеш и пиеш със Станко Тодоров например, няма как да те пуснат. Сега адвокатите измислят всякакви номера, за да измъкнат някого от ареста или да го отърват от присъда. По онова време да се опитваш да скандализираш обществото беше един от начините да се опиташ да го променяш. А сега артистите се замесват в скандали, за да се продават.
- Станахте баща на 55 г. Промени ли се мирогледът ви покрай грижите за малкия човек вкъщи?
- Раждането на сина ми ме направи друг човек. Чувствам се и аз като бебе, подмладих се. Гледам малкия всеки ден между 16 и 18,30 часа. Вземам го от градина и се занимавам с него. Не си позволявам да повишавам тон, защото той попива всяка дума. Не ходя на стачки и протести, за да не тръгне и той от малък. В изкуството ми също има промяна - като рисувам майка с дете, сякаш навсякъде виждам моя син. Грижите около малкия ми помагат да стана по-добър човек.
- Живели сте във Франция, после в САЩ. Работили сте с престижни галерии. Прибирането ви обратно в България не е ли вид мазохизъм?
- Моят дядо е живял в Америка 7 години. Върнал се в България през 1921-ва. Баща ми е бил 3 години партизанин в Югославия. Останал е там още 2 г. след края на Втората световна война, после се прибрал тук. Взел съм по малко и от двамата - след 8 г. във Франция и 5 години в САЩ и аз се прибрах в България. Вероятно погледнато отстрани, това наистина изглежда като мазохизъм. Само че на всеки, който мечтае да емигрира, му казвам: „Иди и виж!“
- А вие какво видяхте?
- Първото, което видях, е, че там никой не ме очаква с отворени обятия. Веднага разбрах, че трябва да започна от нулата. Биографията, която съм градил в България, за Франция не важеше - казаха ми: „Тук никой не те познава, доказвай се!“ Когато отидох в Америка, пак започнах от нулата. При мен това си е нещо като рецидив - четири пъти съм се женил, четири пъти съм започвал отначало, оставал съм без дом, без кола, без имущество и т.н. Ако някой е готов да живее по този начин, да върви в чужбина.
- Покрай постоянните социални и икономически трусове в страната съвременното българско изкуство беше оставено да оцелява както може…
- Политиката на държавата към културата не е балансирана. На киното Вежди Рашидов миналата година дал 15-20 млн. лв., за театрите също намерили пари. За художниците - нищо. Ние не искаме подаяния, искаме меценати. За съжаление обаче в България такива хора почти няма. Малко са успелите българи като Гриша Ганчев, които истински обикнаха изкуството. Още 5-6 имена от тоя калибър мога да спомена, които влагат и искат да влагат пари в изкуство, стига държавата да не преследва децата им, както се случи при управлението на ГЕРБ. Четох в медиите, че за една година сто души станали депозитни милионери. Ами купете си картини бе, хора. Получава се така, че колкото по-известен е един художник у нас, толкова по-евтино искат да го купуват българските новобогаташи. Нещо като в популярния лаф: „Всеки иска да отиде в рая, но никой не иска да умира!“
След век, като четат историята си, българите ще се питат: „Абе, в тия мътни години в България само стачки ли са правили? Изкуство не е ли имало?“ А творците ни работят всеки ден. Художниците на България не са ония, които хвърлят яйца по парламента. Художникът се бунтува чрез картините си - това е неговата гражданска позиция. Не е необходимо да ходи по площадите и да замеря тоя-оня или да яде бой. Аз рисувам и винаги ще рисувам само за любовта, защото тя за мен е висша категория и стои над всичко. Има ли любов, има и мир, и разбирателство, и слънце.
(в. Преса, печатно издание, брой 321 (672 от 24 ноември 2013)