25572 | 28 ноем. 2013 | 09:32

Поръчителите на протестите може да са вътрешни, от политическите сили, или от неправителствения сектор, или директно да действат отвън

Тия дни научихме, че софийският протест по спешност се бил пренесъл в Киев заедно с всичките си пиари. Темата за външната намеса в българските протести е коментирана нееднократно, къде с конспиративен излишък на въображение, къде с плътно придържане към някакви факти. В хода на многомесечната протестна вълна редица наблюдатели постепенно издигнаха тезата, че сме свидетели на сблъсък на две бизнес политически групировки, които насочват в своята мелница водата на народното недоволство.

Не закъсня да изплува и подозрението, че сблъсъкът не е национално затворен, а се разполага в по-сложен геополитически контекст, в който България е арена на противоборство на големите играчи на световната сцена. Когато гледаме улиците на Киев, няма как да не си мислим нещо подобно. Опрем ли до нашата страна, ще забележим, че

всичко утихна след новината за интерес
от САЩ

към седмия реактор на централата в Козлодуй.

Дали е съвпадение? Възможно е. В края на юли активните привърженици на протеста настояваха, че той ще излезе в летен отпуск и, събрал сили и тен, ще връхлети с нова сила през септември. От известно време чуваме гласове, че декември ще донесе временно успокояване, но новата година ще роди нов ренесанс, вече със социална заостреност. Че февруари 2014 ще бъде февруари 2013.

Подобни прогнози се основават на добре известния факт, че напрежението не е изчезнало, че протестният потенциал остава доста висок. Основават се на това, че нито един от онези, които протестираха и шестваха по улиците, не се чувства удовлетворен от постигнатото. Никой не си е казал, че каквото е искал, го е получил. А това произвежда възможност за нови детонации. Февруари и март бяха изключително бурни. През април улиците внезапно опустяха, сякаш хората се вслушаха в желанието на служебния премиер Райков да чуе мълчаливото мнозинство от българския народ, и дадоха път на партиите да си направят кампанията. Юни - на нова сметка.

Септември и октомври нещата поеха в низходяща линия и многолюдните софийски тълпи се сведоха до ограничен кръг любители на тъпаните.
И тъкмо властта да реши, че това е краят, дойде ноември, студентската окупация даде нов импулс, а хората се стекоха в масов Поход на справедливостта, за да покажат, че отново могат да бъдат много. Нищо не пречи след възцарилата се за пореден път тишина да дочакаме и пореден взрив.
Свикнахме да работим с календарни клишета. Декември ще бъде спокоен месец, защото хората усилено се готвят за празници; януари ще бъде неспокоен, защото хората изтрезняват и гледат лошо, а февруари ще бъде драматичен, защото хората са получили сметки и ще искат оставка. Всъщност няма гаранция, че случилото се тази година ще бъде възпроизведено в идущата.

Първо, защото историята рядко се повтаря по един и същи начин - нещо, в което протестиращите лично можеха да се убедят, опитвайки се буквално да повторят 1990 и 1997 в нови условия. И второ, защото управляващите несъмнено ще имат свой насрещен план, а достатъчно други субекти ще искат да заявят себе си по новому, без да отстъпят на спонтанните протестиращи и милиметър поле за свободно действие. Още в първите месеци от предишния мандат червеният лидер Станишев

предупреждаваше
за настъпването
на „Бойкова зима“

Три такива зими минаха без всякаква социална турбуленция. И тъкмо когато всички приеха, че българинът зиме няма да излезе, цялата социална стабилност дълбоко се разтърси. Сега чакаме „Орешарска зима“, но трябва внимателно да помислим има ли кой да я направи.

Протести, разбира се, ще има. Въпросът е дали няма да следват тенденцията от последните месеци, да заменят количеството с качество, или другояче казано, масовостта с креативност. През летните месеци виждахме и двете: многохилядни маси, но и разнообразие от арт изяви. Впоследствие артистичността решително надделя. Пърформансът стана основно съдържание на протеста. Политическите послания дадоха път на естетически провокации. Всъщност така протестиращите сами си подляха вода. Те поведоха упорита битка за статуса си на неразбираем за широката публика език. Никой не се запита какво мисли човекът пред телевизора, когато вечерните емисии му предлагат било плажуване с дюшеци и бански пред Народното събрание, било обстрел с хартиени пистолетчета. Така закономерно

всичко се заключи
в София

и то в нейния център.

Има го и момента на умората, на претръпването. Помним какви многомесечни скандали вилнееха из общество и медии през 2007-а и 2008-а по повод на министри като Румен Овчаров или Румен Петков. Днес, когато е налице далеч по-сочно обвинение срещу заместник-председател на парламента, то минава в общественото внимание сякаш мимоходом, като нещо подразбиращо се и неособено интересно. Рутина. Нормалност. „Знаем ги какви са.“

Флагман на зимната протестна флотилия тази година беше Варна, тя се превърна и в количествена, и в символна емблема на недоволството. По-късно варненци отказаха да гласуват на два избора, а днес не можеш да ги изкараш на улицата. Претръпването е факт. Не е изключено в даден момент да допълзи и до София.

Кой? Кой стои
зад събитията?

И все пак не е само то. Съществен проблем на българските протести се оказа недоверието в тяхната автентичност. Още от февруари хората настойчиво питаха кой стои зад събитията. През юни в речника влезе и понятието „протестно задкулисие“. Ноември допълни и утежни общото впечатление. Не само защото студентският протест удобно дойде, когато всичко останало утихваше. А защото този път онези, които го насочват и моделират, излязоха пред кулисите с имената си. На горките студенти почти не им беше предоставена думата. Революционният комитет от преподаватели окупираше не по-малко активно сградата на Ректората, изнасяше вътре лекции за морала и смисъла на политиката, пишеше декларации и отворени писма, организираше и разпространяваше събития, прескачаше от студио в студио, за да обясни какво искат студентите.

През дните на окупацията в Ректората се формира истинско дискусионно пространство, той стана форум за обсъждане на всякакви идеи - от наивно-екстравагантни до политически рационални. Почти нищо от това не се чу, защото някому беше изгодно студентският протест да бъде продължение на летния и нищо друго освен негово продължение, да бъде креативен, да се позовава на славните идеали и сакрални дати на синьото минало, да не излъчва лидери, да отказва диалог и да не отправя никакви искания освен за морал и оставка.

Прочее, не беше трудно в съзнанието на обществото студентската окупация да изглежда като елемент от битката за властта, като инструмент, използван в подходящия момент, за да бъде оставен настрани и заменен с друг. Вероятно в духа на общия повик за морал преподавателският комитет така и не седна да измисли по-достоен път за отстъпление на собствените им студенти. Усещането за неудовлетвореност ще остане.

Къде се канализира енергията?

Може би именно въпросът за влиянията върху протеста изисква най-голямо внимание, когато търсим поуките от отиващата си революционна година. Разбрахме, че непосредствената автентична гражданска енергия много лесно, и бих казал евтино, се канализира в посока, удобна на поръчителите. Тези поръчители може да са вътрешни, от политическите сили или от неправителствения сектор, или директно да действат отвън. Да, вече за всички е ясно, че в България враждуват икономически лагери с голям ресурс и солидно политическо представителство. Ясно е, че българската енергетика е обект на по-засилен от всякога външен интерес, че проблемът отдавна не е чисто стопански, а засяга зоните на влияние в Европейския Югоизток. Ясно е, че българите имаме всички основания да бъдем недоволни от неадекватните политически решения, които са ни били натрапвани години наред. Ясно е, че се страхуваме от бежанци и имигранти, че виждаме сигурността и перспективата пред себе си още по-замъглена.

Но в царящите напрежение и истерия да се сбием помежду си и да се провалим взаимно заради интересите на партии, фондации, Велики сили... защо? 

(в. Преса, печатно издание, брой 325 (676 от 28 ноември 2013)