61511 | 2 дек. 2013 | 08:40

Кацнал бръмбар на трънка

Плевнелиев е сериозно разколебан, това е очевидно.

В подобни случаи е далеч по-добре да запазиш мълчание, а не отново да прибегнеш до калашника, с който обичайно облекчаваш пустословието си.

Няма логично обяснение защо му бе поредният „Диалог с гражданите“ - сега пък по въпросите на медиите. Изглежда, си е мислил, че ако каже няколко думи пред един-двама посланици, ще компенсира някак могъщите атаки срещу него от една медийна империя. Нищо подобно не се получи. Вместо това даде отново повод на публиката да размишлява над нещо далеч по-тягостно: какво се случва с един човек, когато е поставен в непосилна за него ситуация; и какво се случва с важен държавен пост, когато е даден на един все още несъстоял се политик.

Плевнелиев можеше да има друга съдба и доста по-спокойно да вегетира, ако беше проявил разума да се саморазбере и самооцени, а сетне и да измъкне по някакъв начин истината за себе си - но най-напред от самия себе си. Да се опита да схване как го вижда публиката, а да не се утешава с илюзиите за себе си. А е брутално ясно, че винаги са го виждали - и ще го виждат - като човека на Бойко, като неговия ненавременен избор; като неговата хилава, разкривена сянка. В подобни случаи въпросната сянка трябва да пали по три свещи едновременно всяка заран и да благодари на Съдбата, че е толкова шантава понякога в игрите си -

вместо да посяга
към калашника

Към края на работния ден, късно вечер, могъщият Червенков питал секретаря си чака ли още някой да бъде приет. „Живков е тук от доста време“ - отвръщал онзи. „Е, остави го този сопол - казвал Червенков. - Има ли някой друг?“ Да де, обаче „оставиготози“ не само свали диктатора - сталинското подобие у нас, ами узурпира властта за повече от 30 години. Един политик трябва да умее да изчаква - разбира се, ако има нещо в главата си - и в мълчанието на това изчакване да се опита да шлифова себе си. Живков беше само номинален участник в Съпротивата преди 9 септември. Старите партийни кадри не се уморяваха ехидно да коментират знаменитата снимка, направена на Девети, на която Живков посреща партизаните от бригадата „Чавдар“, която е ръководил по-скоро дистанционно - а те казваха: „Той не ги посреща, той се запознава с тях.“ Историята обаче си позволява подобни шеги много често -

посрещачът се превръща в Узурпатор

ония са хранили въшките в Балкана, той пък се превърна в могъщ строител, и това само един кръгъл наивник ще го отрече. Плевнелиев даде заявка, че няма нищо против да го приемат за такъв.

Докато се оплакваше от медиите, без да срещне особена подкрепа в залата, изведнъж насочи калашника си срещу Живков и патетично рече: „Живков беше лъжец.“ Вместо да се запознава с партизаните, Плевнелиев реши направо да се набута на централното място в снимката на антикомунистите - да разбута историческите факти и да получи светкавично някаква индулгенция като антикомунист. Да оставим настрани, че никак не е прилично един президент - независимо как е кацнал бръмбарът на трънка - да говори така за друг български президент; д-р Желев например и досега се изказва пределно премерено за Живков, макар да е искал нещо далеч по-сурово за него - да бъде съден, но навреме и за истински, а не за измислени прегрешения.

Плевнелиев обаче нарече едновременно лъжец и собствения си патрон Бойко, който преди време заяви, че днешните политици и за сто години няма да построят това, което е построил Живков. Така Плевнелиев нарече лъжец и Бойко, факт. Разколебаният човек е подвластен на всякакви изхвърляния.
Ненавиждам късните антикомунисти, от подобни хора може да се очаква всичко. Особено са нетърпими, когато се опитват да размесват картите на Историята. Катастрофална грешка беше това изхвърляне на Плевнелиев, то няма да му донесе никакви дивиденти. Най-напред, защото той съвсем непредпазливо се намъкна пред Огледалото на История­та, за

да си мери там боя
с Узурпатора

Е, едва ли някой ще сметне, че гледката е много приятна. Второ, няма на кого да се хареса, дори на приятеля си Прокопиев - друг ярък антикомунист, чийто татко е бил доверен прислужник на Живков. За Народа да не говорим - що за глупост, той е напълно наясно с Историята. На късните демократи - на Кунева ли ще се хареса, която си кротуваше в котилото на върховната живковска номенклатура? Може би Плевнелиев ще каже, че не иска да се хареса никому, а единствено на себе си - но тогава сюжетът вече не е политически,

той иска проникновението
на татко Зигмунд

Политика не се прави с изхвърляния - особено когато вече са ти дърпали ушите, и то тъкмо заради подобно изхвърляне. Защото внезапната екстатичност на Плевнелиев по отношение на Живков може да се дължи и на съвсем банална причина - на жаждата му да обясни фамозния кадър от нощта, когато Бойко спечели президентските избори. Тогава той направи един недвусмислен жест - но сега Плевнелиев отдели доста време, за да обясни, че не го е дръпнал за ухото, а му бръкнал в окото. Може и да е прав - стига Бойковият пръст да е стигнал до клетото му око, минавайки през дясното му ухо. Възможно е президентските глави да са устроени по друг начин - с повече въздух в тях, така трябва да е, понеже колкото и силен да е Бойко, все пак едва ли би могъл иначе да осъществи тази хирургическа операция. Това би било постижимо само за филипинските хилери, по които светът беше луднал преди години и които можеха да извадят апендикс само с пръсти, без никакви инструменти, абсолютно безкръвно, а и отворът незабавно се затваряше. Не изключвам Бойко да има и тази дарба. Обаче на снимката съвсем ясно се вижда как с три пръста кръжи около дясното ухо на току-що избрания президент. Гали ли го?

Между другото в нощта, когато пръстът му е прониквал до окото на Плевнелиев, Бойко каза и нещо, което е далеч повече от дърпане на ухо. Но Плевнелиев и това не си спомня. Той тъкмо се беше изхвърлил, че бил независим/надпартиен кандидат, и

Бойко почти му изтръгна и двете уши

с една гневна тирада: че няма надпартийни кандидати, че никой нямаше да знае за Фандъкова, която си е била една учителка, че той е направил Плевнелиев министър, и пр. Какво ли си е мислил тогава Плевнелиев? Нека се вгледа в онези кадри - и сам ще си отговори. Нека се види как като послушен ученик клати глава в угодническо съгласие и вероятно се моли наум Онзи до него да не го обяви за невалиден президент. Като нищо.

Разбира се, Живков е най-големият лъжец, а пък Плевнелиев няма ухо - развеселено може да свършим и дотук. Иначе трябва да се замислим за друго: имаме ли изобщо шанс Историята да не дърпа ухото на България, когато се опитваме да я баламосваме с такива хитрувания; тя - Баламата, а пък ние - хитреците. Опасявам се обаче, че вече и всяка заран да ни изтръгва по едно ухо, пак няма да се уморим да я залъгваме с нашите недоразумения и провинциални сюжети.

Фриволността на Плевнелиев досега предизвикваше ирония, но сега с основание може да събуди и гняв. Не може да се дърлиш със сянката на Живков и да танцуваш балет в едни пантофки с един от най-скандалните приватизатори на Прехода - приватизатор, който чак се задави от лапане на притежания от ерата тъкмо на Живков.

Провинциалното перчене на политиците на Прехода получава все по-ярък и нахален израз. Тия хора се тътрят из Историята, все едно че е някаква кална локва - шляп-шляп из локвата, шляк-шляк с фактите.
А както казваше Стария Хорас, никога не е късно човек да се самоошляка.

Първата ми дописка в тази рубрика, преди близо две години, бе озаглавена „Бял кон за Плевнелиев“. Ето един пасаж от въпросния текст:
„Бойко трябва да отделя повече внимание на Плевнелиев.
Например - за новогодишен подарък може да отреже част от езика му.

Наскоро Плевнелиев отиде в БАН и обеща да даде допълнително още 14 милиона лева на академиците. Дали там му повярваха - не стана ясно. Ако са му повярвали - трябва наистина веднага да ги закрият заради лековерието, с което посрещат всеки нов спасител. Тия 14 милиона изобщо не са предвидени в бюджета на държавата. Откъде ще ги извади тогава Спасителя Пл.?

Той вече сам си призна, че бил жена в предишния си живот - но въпреки че се държи леко фриволно, не ми се струва чак толкова дашен, та да ги даде от собствения си джоб. Тогава?

Тогава излиза, че и той има желание незабавно да се впише в българската политическа традиция на празното говорене. На онова бъбрене, което изобщо не зачита публиката и което е разновидност на салонните приказки, които може и да ги говориш на някакъв предновогодишен коктейл, и то след час-два, прекарани с лош германски ризлинг. Но да са те избрали току-що за президент и да обещаваш толкова лекомислено, е в повече дори за българските нрави.
Когато български политик обаче иска да се метне на бял кон, той е готов на всичко. Понеже е убеден, че общата памет докрай е разядена от отровата на празнословието - затова никой няма да обърне внимание на поредното мляс-мляс.“ 

(в. Преса, печатно издание, брой 329 (680 от 2 декември 2013)