23440 | 3 дек. 2013 | 09:57

Ново и старо в „героическата демагогия“ на прехода

Пет-шест месеца са доста време и вече е трудно да се каже кое в софийските протести против кабинета „Орешарски“ беше най-интересно, кое е най-ефектно, кое най-скандално и т.н. Но в категорията „нелепости“ акцията на 17 ноември едва ли ще има конкурент.

В онази неделя „ранобудните“ отбелязаха 40-годишнината от кървавата разправа на фашистката диктатура в Гърция със студенти от атинската Политехника (над 20 убити, стотици ранени). Те облякоха бели дрехи с изрисувани червени петна и безстрашно се проснаха на жълтите павета пред парламента на Република България.
Така наши момичета и момчета се вживяха в каузата  на свои гръцки колеги, въстанали

против „черните полковници“

(крайнодесни превратаджии, на власт в Гърция през 1967-1974 г.). И всъщност призоваха жертвите от онази Политех­ника за съюзници против днешното българско правителство, което е законно излъчено и управлява демократично, но е непопулярно и (още по-важно) не допада на експремиера Борисов.
Освен това нашенските бунтари (ако съдим по един техен плакат) мобилизираха против Орешарски и чешките студенти, застанали срещу танковете на Варшавския договор през 1968 г.

Зрелището се получи по-скоро кощунствено и глупаво, но пък целта му бе повече от очевидна. Не току-тъй го изиграха в период, в който протестиращите студенти и техните покровители и съюзници (желани и нежелани) положиха усилия някой да бъде силно набит от полицията. Да потече поне малко кръв, да я фотографират всички и цял свят да види как България е сгазена с насилие от недемократичен режим.
Едва ли случайно пак през изтеклия месец

и в същата тоналност

се обади Бойко Борисов. Знае се, той е спец по юначните стойки. Например през пролетта на 2009 г. лидерът на ГЕРБ навираше в телевизионните камери своя гол глезен, ударен в мачле, и викаше; „И на куц крак ще ги бия.“

Сега на 19 ноември той пак заяви, че БСП и ДПС се били канели да го убиват. Политикът Борисов - и като действащ премиер си служеше с това героично-мъченическо твърдение, но сега му е втори път за 10-ина месеца, т.е. по-често от обичайното. Иначе в тази реторика той несъмнено бие Стефан Стамболов и Димитър Петков - те не са се пъчили особено със заплахите към себе си (и то реални заплахи; говорим за първия убит бивш премиер и първия убит действащ премиер в българската история - б.а.).

Но така търсеният от организаторите на софийския протест побой не се състоя. И те - ведно с опозицията - извадиха резервен довод: прекалено много полиция* има в столицата. Партия ГЕРБ дори писа в Брюксел колко полицейска държава била станала България. Към истеричната лъжа за „полицейския ботуш“ се присъедини и президентът ГЕРБ-ер Плевнелиев.

Освен че обслужва конкретна пропагандна игричка, „кървавият“ спектакъл от 17 ноември припомня един белег на целия преход в България. Да, този спектакъл не е нещо коренно ново в „героическата демагогия“, периодично кичеща политическия ни живот.
Още през 1990 г. смазването на Пражката пролет от 1968 г. беше повикано на помощ на демокрацията в България.

Никога няма да знаем кой и как измисли да се препише жестът на Ян Палах от януари 1969 г. Тогава чешкият студент се самозапали публично и умря на 20 години, за да припомни на сънародниците си, че страната им е окупирана.
В България 26 август 1990-а започна със следената от телевизията

заплаха на един
млад човек

- той ЩЕ се запали, ако не бъде свалена веднага петолъчката от Партийния дом в София. (Още се чудя дали актьорът в онази драма случайно се казваше Пламен - като „пламвам“, като „Палах“.) Така или иначе тази заплаха взе на сериозно даже мъдрият, всенародно обичаният Радой Ралин. И беше драматичен ден, в който никой не се запали, но пък вечерта подпалиха част от Партийния дом в София.

Погромът позволи на синдикалиста д-р Константин Тренчев да си поиграе на революционер, което е психологически разбираемо.
За отбелязване е крайната несъразмерност между заплахата на онзи Пламен и искането му - да се махнат комунистически символи. (Няма неадекватност в самотния, в тихия бунт на Палах - той е против чуждестранна военна окупация.)

Онази несъразмерност си остана родилно петно на много от българските протестни действия. Чак до онзиденшен герой, който нарече конфликта на 12 ноември „Нощта на терора“. (Във въпросната нощ полицията твърдо, но без насилие, осуети вандалско нападение над парламента.)
През 1990-а несъразмерност се видя и в друго. Тъй като никога в София танкове не са плашили мирни хора (ако не броим септември 1944-та), се вдигна храбър бунт против „танковата реплика“ на тогавашния президент Петър Младенов. Танкове няма, но има идея за танкове...
24 години пристъпи на преиграване затиснаха в забрава един от най-симпатичните младежки възгласи от действително драматичната 1990 година. „Ние сме с голи ръце!“

Пет думи без
злоба и агресия

пет думи за куража и превъзмогването на страха, пет думи за убеденото участие в Голямата Промяна, пет думи на множество, в което нито един не е купен. С нищо такова не може да се похвали протестът от 2013-а.

Защо „преиграване“? Защото само един път за 24 години полицейско насилие против протестиращи далеч надхвърли нужното за защита на институциите и реда. Граждани бяха преследвани и лошо бити вечерта и през нощта на 10 януари 1997 г. след погрома над част от парламента.
Като цяло в тези 24 години България си остана една от най-мирните страни в Европа; никога тук не е имало сцени като във Великобритания, Франция, Гърция и др. Парадоксално този политически мир често... дразни хора от различни партии. Това личи поне в две посоки.

От една страна, около всеки инцидент при митинг или протест лесно се вдига врява до небесата. През пролетта на 1995 г. един-двама екоактивисти бяха леко ранени в акцията им против водоснабдителния проект „Джерман - Скакавица“. Опозицията тутакси обвини кабинета „Виденов“, че „окървавил“ ** протеста. Беше явен, но и неубедителен опит

да бъде грабнат ореолът

от една отминала битка - от градинката пред ресторант „Кристал“ през октомври 1989 г.
От друга страна, неведнъж са правени опити да бъде предизвикано полицейско насилие. Те успяват изключително рядко, и то частично; така стана, след като „ултраси“ и други хулигани нападнаха полицията на пл. „Народно събрание“ на 14 януари 2009 г. А ако мечтаната кръв не потече, с пръст сочат „антинародните“ полицейски заграждения - традиционен вариант на днешния вопъл, че полицията е много.

Театралните юначества на прехода си имат и психологическа основа. Така онези антикомунисти, на които липсва бунтарска биография преди 10 ноември (включително защото тогава не са били родени), периодично воюват против паметниците на Съветската армия. Подобен ще да е мотивът и на индивидуалните героически изпълнения. Бойко Борисов не е първият, който мрачно се хвали, че искали да го убиват. Не веднъж и дваж лека пътна катастрофа гръмко е била обрисувана като „атентат“.

Въображаемите танкове

и въображаемите атентатори от вчера и днес несъмнено внасят изнервеност и напрежение в обществената атмосфера.

И все пак добрата новина е, че в демократична България гражданският мир има солидни традиции. Тежък грях би поел онзи, който го разруши или подкопае - бил той десен или ляв, пресметлив провокатор или обикновен глупак, политик или престъпник, маскиран като политически активист.
Лошото е, че „героическата“ бутафория стеснява територията на разсъдъка и диалога, на градивния спор и търсенето на решения. А в българския политически живот тази територия бездруго е твърде ограничена. 

---------------------------
** Хитро, но не и невинно се използва вчера и днес двусмислието на думите „окървавен“, „кървав“, когато става дума за масов сблъсък. В такъв контекст тези думи означават, че се е проляла кръв, че има убити. А формално погледнато, да - и при ударен нос или аркада тече кръв.

(в. Преса, печатно издание, брой 330 (681 от 3 декември 2013)