45705 | 4 дек. 2013 | 13:09

След списъците ранобудните продуценти пуснаха и компромат без юридическа стойност

Морално ли е да изневеряваш на съпругата или на съпруга си? Според мен не е. Но според доста мои познати е напълно в реда на нещата. Какво мислим всички ние по въпроса обаче, е без значение за обществото като цяло, защото със сигурност не е забранено от закона.

Сега да разгледаме тази морална дилема поотделно в градски и селски контекст. На село това е скандал. Обаче в същото време там е морално и прието да удариш два шамара на жена си или на детето си, макар че това е категорично забранено от закона на цялата територия на страната. В града пък не си обръщаме внимание кой къде хойка. Ако установим нещо такова за брачния си партньор и то не ни хареса, не прибягваме до морално вайкане, клетви и заклеймяване, а съвсем спокойно се възползваме от закона - развеждаме се в съда и си поделяме имуществото. По-вероятно е да се скандализираме

не от изневярата, а от двата шамара

Започва да се очертава тенденция. В града се побояват от закона. На село моралът е над всичко. И това е съвсем обяснимо и нормално, тъй като всеки един от двата начина на живот е нагоден към по-доброто оцеляване в съответното населено място. Голямото объркване обаче настава, когато някой се опита да пренесе селски правила в града или градски на село.

Последният ни мощен порив към повече и по-качествена демокрация се удави именно в тази селска склонност да се слага моралът над закона. И то, за да се постигне градска цел в градски контекст. Чудех се аз какво не ми е наред в призива „за повече морал в политиката“ и накрая разбрах - прекалено ми е селски, колкото и авторите му да твърдят, че са по-добрата част от градското население.

Законът е неотменимият атрибут, който гарантира демокрацията, не моралът. Законът е общ за всички без значение в колко голямо населено място пребиваваш и колко си богат, умен, красив или пък беден, грозен и тъп. А иначе морал всеки си има различен и в града не се интересуваме от етичните драми на съседа, шефа, кмета, та и на министър-председателя. Виж, ако наруши закона - това вече е друго, тогава се активизираме.

Но да плачеш за морал, е лесно. За да познаваш и следиш за спазването на закона, се изисква някакъв граждански ценз, познания. На село те не са ти нужни, там първенците се грижат за теб и при необходимост ще ти обяснят всичко приятелски. Защото те познават от дете и поради малкия брой членове на общността имат възможност да подходят към всеки индивидуално. В града сме много и сме анонимни. И някак си по необходимост натрупваме въпросния минимален граждански ценз, от който естествено развиваме убеждението, че законът е по-важен от морала. Защото, когато има много мравки в един мравуняк, е по-удобно и безопасно да се водим по закона, а не по морала.

Ако всяка по-малка група в рамките на един мегаполис тръгне да налага собствения си морал, ще се случат нечувани кланови колизии. Представете си, че в Ню Йорк моралът на Бронкс поиска да се наложи над морала на 5-о авеню. Или че шепата богаташи край Сентръл парк решат да наложат своя морал над Куинс. Същото ще се случи и ако жителите около Докторската градина в София тръгнат да се налагат над „Люлин“ или „Надежда“. Напълно безсмислено е да се обсъжда кой морал е по-добър. А от безсмислените сблъсъци спасява върховенството на закона.

Градът на ХХI век, от какъвто тип е и София поне структурно, е познат на малцина у нас. Дори и на учени, мастити и хабилитирани, самопровъзгласили се за стожери на демокрацията като проф. Калин Янакиев, да речем. Той бе един от хората, които се опитаха да обяснят последния протест като „градски“. Дръпна една реч в 272-ра аудитория пред „Ранобудните студенти“, в която

нарече младите „новата буржоазия“

Това е фраза, която дъхти на мухъл. Тя описва града на ХIХ и много ранния ХХ век, чийто модел днес доказано не работи. На всичкото отгоре взе, че я обяви и за синоним на „бюргери“, което съвсем оцапа нещата. Защото за съвременните бунтари по целия свят, към които и нашите студенти биха искали да се причислят, „бюргер“ е обидна дума - така наричат закостенелия, лицемерен естаблишмънт, приличните отвън семейства, в които обаче съпругата тайно злоупотребява с алкохол и успокоителни, а съпругът вечер се облича в рокля и отива на гей бар, но пък през деня громи гейовете с библейски слова. Макар и на средна възраст, много бих се обидила, ако ме нарекат бюргер. Ако пък чуех да ми казват така, когато бях на 20, сигурно младежкият ми гняв би придобил физически измерения. Учудвам се, че протестиращите студенти приеха спокойно да им лепнат подобен етикет.

Проф. Янакиев се опита да пограждани и още едно селско понятие - за качеството и количеството. Първенци и старейшини има на село. Ако в Миндя или Горно Нанадолнище си „голямата работа“, в София има хиляди като теб, че и по-добри. И те не изпитват никаква нужда да си устройват шампионати помежду си за спечелване на палмата на първенството. Просто си живеят спокойно със съзнанието за невъзможната ултимативна йерархия. В града подреждането е динамично, постоянно един изпада, а друг се качва и няма как да се закове едно устойчиво качество и количество. На село все още класацията е по-продължителна във времето, макар че и там вече става по градски изменчива с напредването на модерността.

Селската чест на последните протести пролича и в склонността им да се затварят в кланове и секти, да изключват, вместо да канят. Да засрамват, вместо да съдят по законов път. Доказаха го, като започнаха да съставя черни и бели списъци, да посочват с пръст, да валят в катран и перушина, да заплашват с разправа „след победата“, да снимат тайно хора в нетрезво състояние и да пускат компромати без юридическа стойност, а „в името на морала“. Употребиха именно тази разлика между манталитетите, според която селският човек се управлява чрез срам, а градският - чрез чувството за вина.

Друга основна разлика между градския и селския човек е отношението му към далечните. На село те питат „ти чие момиче си“ и тогава решават как да се отнасят към теб. Там са добри с роднините, приятелите и близките и хладни и враждебни към чуждите. В града по необходимост сме еднакво добри с всички, защото сме много и не можем да си позволим кланови сблъсъци. Те биха били кървави в условия на анонимност и многобройност. Протестният елит беше много добър със своите изпитани близки и изумително груб и злостен с далечните, непознатите, непроверените.
Та това е една от причините протестът да не успее - беше псевдоградски, със селски средства в градски контекст.

Непрекъснато ме питаше „чие момиче съм“

и никога не каза той къде принадлежи, но по подразбиране неговият елит, ползвайки удобната градска анонимност, по селски ми се налагаше като заковано „качество“.

Като 90% от гражданите у нас и аз съм със селски корени - бабите и дядовците ми са раждани на село. Но по стечение на обстоятелствата съм прекарала живота си в двата най-големи града на страната. Познавам правилата и на двете места и ги уважавам достатъчно, стига да са си на местата. Когато отида на село, отговарям на въпроса „чие момиче съм“, защото там това има смисъл. В града отвръщам: „Не е твоя работа.“ На село се съобразявам с морала на общността, защото близостта между малкото хора там е голяма и се старая да не скандализирам. В града живея според собствените си представи и не приемам етични директиви, ако не нарушавам законите. Като се научим на тези правила, тогава можем да говорим за гражданско общество. Дотогава селото ще си живее необезпокоявано на жълтите павета. 

(в. Преса, печатно издание, брой 331 (682 от 4 декември 2013)