15109 | 5 дек. 2013 | 10:16
Един депутат напусна парламентарната група на ГЕРБ. Тази новина като че ли разтърси политическото пространство повече от всички други събития, като се започне с последните протести и се свърши с бюджета. И причината е ясна. Всички веднага решиха, че въпросът не е в конкретния депутат, а в евентуална промяна на парламентарната конфигурация. Забележителният паритет 120 на 120, с който стартира това Народно събрание, от самото начало бе обременен с нестабилност и би носил нестабилност дори в свят без протести. И докато хората по улиците отричаха парламента от морални позиции, коментаторите по-спокойно обясняваха, че проблемът дори не е в морала, а в неефективността,
в двусмислената ситуация
законодателната власт да зависи от пръста на Волен Сидеров. Иначе казано: „Парламентът трябва да се разпусне, защото не бива да зависи от „Атака“. Ако не искате да си тръгнете заради морала, си тръгнете от прагматизъм.“ Пита се: с напускането на Георги Марков всичко това променя ли се, по-стабилен ли става парламентът, освобождават ли се управляващите от съмнителното удоволствие да си взаимодействат с националистите? Нещата може би не стоят толкова просто. Няма гаранции, че един човек може да крепи кворума, още повече когато е далеч по-уязвим от цяла парламентарна група. Всички знаят, че разностранната (включително международна) дейност, която извършват депутатите, прави почти невъзможно БСП и ДПС да събират точно по 120 души, та 121-вият парламент да им решава въпроса. Ако напуснат повече, би било различно. Дали ще стане така? ГЕРБ представлява изключение от установената в българската демократична практика традиция партиите да се цепят по времето, когато са на власт. Пръв повлече крак някогашният шарено-коалиционен СДС. Още през пролетта на 1992-ра го напуснаха част от депутатите му, за да учредят впоследствие „Нов избор“. Кампанията по гонитба на „врага с партиен билет“ се разгоря сериозно, за да обезкърви сините редици и да въведе в политическия речник
симпатичните термини „люспи“ и „мравки“
Крилатата фраза „с малко, но завинаги“ се преобърна на „с малко и за още по-малко“. БСП, дошли „с много“, сякаш страняха от дадения пример и предпочитаха да водят битките си вътре в партията, а не извън нея. Разцеплението обаче не ги подмина и тях. В края на управлението на Виденов червени депутати също започнаха да напускат, за да се присъединят към изгряващата Евролевица. Подчинението, което един Командир изисква, дълго време стягаше бойния строй на синята група в 38-ото народно събрание. Но и там започна ерозия. Нашумелият напоследък Христо Бисеров създаде собствена фракция. Прекрасна илюстрация на нестабилността даде царската парламентарна група, която осем години наред се занимаваше предимно с това да се цепи и да ражда повече или по-малко популярни партии - от „Новото време“ през НИЕ до Българска нова демокрация.
Дори в деликатните баланси
на тройната коалиция, когато комфортът от всевластието липсва, се намираше по някой Николай Камов, който да напомни, че левицата не е толкова консолидирана, колкото изглежда на пръв поглед. И на този фон ГЕРБ е голямата изненада. Близо 4 г., пълен мандат без два-три месеца, парламентарната им група стоеше закована на числото 117, големи конфликти не изтекоха в медиите, дисциплината будеше респект. А лидерът още от първия момент, в случая с бургаския рапър, ясно показа, че не хората ще го напускат, а той ще се освобождава от тях при необходимост. Същевременно редица наблюдатели предупреждаваха, че ГЕРБ е партия на властта, че тя е единна не защото я споява идеологическа лоялност или безрезервна вяра в мъдростта на лидера, а защото я държи достъпът до лостовете на управлението. Историите с подслушвания и тефтерчета, макар и да не са изяснени докрай, също хвърлиха светлина върху начините партията да е единна. Но не е само това. През шестте месеца от изборите насам ръководството разпореждаше на депутатите
кога да напускат и кога да се връщат
в парламента, кога да се регистрират и кога - не. Внушението, което поддържаше единството, звучеше ясно и просто - предстои много скорошно връщане във властта. Борисов и Цветанов не се умориха да го повтарят при многобройните си обиколки из страната. На два пъти - в началото на септември и в средата на ноември - поеха инициативата, за да покажат, че няма значение дали протестът ги харесва и иска обратно, но те са организираната и мобилизирана формация, те са единствената реална алтернатива на правителството. Ситуацията в края на предишния месец обаче отбеляза поне тактическо преимущество на властта.
Новият импулс, който протестът доби със студентската стачка, на свой ред избледня. Окупацията на университета фактически падна. Гражданското недоволство по улиците не можа да прелее в социално и да ангажира синдикатите. Актуализираните тези за възможно влизане в изпълнителната власт през задния вход - било в голяма коалиция с БСП, било в сътрудничество с ДПС - бяха опровергани на големия съвместен митинг на двете партии.
Дискусиите по бюджета навлязоха в последна фаза, която трасира
нова перспектива пред мнозинството
Срещу Цветанов излезе трето обвинение, срещу Борисов - сигнал. Към досегашната настъпателна линия трябваше да бъде добавена и защитна. Изведнъж като че ли стана ясно, че непосредствено падане на Орешарски не предстои. Да, на хоризонта се очертават възможни зимни протести, репликиращи миналия февруари, но на тях не може да се залага със сигурност. На два пъти, през юли и ноември, предсрочните избори се мернаха за кратко в далечината, без да се приближат и останат. Няма гаранции, че третият път ще бъде в удобен момент. И закономерно може да настъпи разколебаване в редиците.
Върху напусналия депутат Георги Марков се нахвърлиха с данни за негови нарушения. „Ранобудните“ журналисти, които го направиха, не обясняват какво е ставало половин година с тези данни. Каквито и разкрития да научим, те рискуват по-скоро да нанесат нов удар върху начините, по които е съставен ГЕРБ, отколкото да компрометират въпросния депутат - и без това не от най-популярните за широката публика.
Предишните отцепници
сформирали БАСТА, можеха да бъдат обвинявани, че напускат ГЕРБ, защото не им е дадено място в листите. Сега причините трябва да се търсят другаде. Показателно е, че и Мирослав Найденов, и Георги Марков не искат персонално да критикуват лидера Борисов, а насочват канонадата си срещу вътрешнопартийния живот в ГЕРБ. Дали вътрешнопартийните норми може да бъдат механично отделени от присъствието на шефа, е отделна тема. Във всеки случай ясно е, че там има неща, за които малко се знае и за които може би тепърва ще разбираме повече. Георги Марков не може да замести „Атака“ като роля в този парламент. Но даже и негови колеги да го последват, управляващите трябва да бъдат много внимателни. „Атака“ не бива да бъде тласкана към нова националистическа радикализация, за каквато излъчва сигнали, че е склонна в похода си за връщане на рейтинг. Партньорството с нея е допустимо и належащо, стига да бъде притъпено ксенофобското й острие и насърчени последователните й антимонополни позиции. Ако това влезе в дневния ред на Народното събрание догодина, ще е от полза за всички и най-вече за гражданите.
ГЕРБ от своя страна може да получи
шанс да се развие
като парламентарна партия, загърбвайки устрема към избори веднага и на всяка цена. Това предполага мащабна преоценка на съществуващите отношения и нагласи. Но поддържането на сериозната зависимост от властта рискува да донесе всички съпътстващи проблеми на абстиненцията - лоша кондиция, ниско самочувствие и неуверено поведение. В ГЕРБ изглеждат по-ангажирани да пазят наследството си, отколкото да мислят нещо ново. Доколко този курс е бил перспективен, ще съдим по състоянието на парламентарната група.
(в. Преса, печатно издание, брой 332 (683 от 5 декември 2013)
Мобилна верси
RSS
