12448 | 12 дек. 2013 | 12:45

Роман на Димитър Шумналиев възкръсва след 24 г. преход

Романът „Речни духове“ се появява през знаковата 1989 г. Влиза в печатница през февруари и излиза във вихъра на събитията. Тоталитарната система рухва, раждат се надежди, площади и булеварди се изпълват с хиляди протестиращи, разпадат се довчерашни силови системи, икономически структури, брат с брат се разделят заради идеологически противоречия... Започва преходът. На който сме заложници близо четвърт век.

„Питат ме как издателство „Български писател“ пусна този роман? - казва авторът Димитър Шумналиев. - Как не се е намесила цензурата, как нормативният началник не е спрял ръкописа.“

„Шанс“, е най-краткият отговор. Бурно време, предчувствие за промяна, омекнали сетива на партийните наблюдатели. Пробиви и в други сфери на културата, изкуството, общественото говорене. Втори шанс: редактор на първото издание е Ивайло Дичев, който пуска ръкописа директно в печатницата, без да го предоставя по надлежния ред на съответния началник. „Младият непукист Ивайло всъщност е кръстникът на „Речни духове“. Признание до края на живота“, коментира писателят.

Списание „Тема“ издава отново „Речни духове“. Художник на корицата е Филип Попов, технически редактор - Светозар Стоянов. Очаквайте го на пазара преди Коледа. 

Речни духове

Откъс

Бащата пожела една от жените и се спотаи зад дъбовете, откъдето продължи да наблюдава гъвкавите тела. По това време река Искър се разстилаше към бусманското поле чиста и величествена, властница над земята и хората, в значителна степен и над техните мисли, защото я боготворяха. Щом дойдеше време за сватба, момите се хвърляха в прозрачните й воали като в храм на непорочността.

Скрит зад дъбовете, Бащата усети трепет в изнемощялото си тяло. Беше наложил пости на хората и беше обявил, че ги отменя за сватбата на Благуна и че позволява този ден да се пее. Сладостта на тръпката се спусна към гърдите, после в корема и бавно плъзна по обезкосмените от времето крака.

Бащата продължи да наблюдава Благуна. Белите задници на девойките бляскаха над водата. Излъчваха здраве и предизвикателство, сякаш се надсмиваха над Бащата, над неговите години, над издутия върху челото му цирей, който набъбна като рибешки мехур.

Залутани в играта си, пискливи и неразумни в тази ненаситна прегръдка на реката, девойките се хванаха за ръце и все така, обладавани от меките вълни и от тайнството, в което се посвещаваше Благуна, направиха кръг, завъртяха го веднъж, дваж, после смениха посоката му и радостните писъци секнаха. Изкъпваха девойката. Бащата беше ги научил да го правят. Беше ги принудил в нощ­та преди брачната магия да му довеждат невестата и той влизаше в нея горещ, възползван от вълшебното неведение, в което бе успял да потопи хората. Излизаше от огъня й в ранна утрин, когато посрещаха младата пред къщата на Бащата с погача и нетърпение, с менче вода от Тайния извор в планината и с възгласи, че булката ще отиде опитомена при мъжа си, че той е заслужил и благословията на Бащата, и крава от каменния му дам.

Хората слагаха на рогата венец от здравец, а на булката - пояс от конски косми. Омотан на плитка, той имаше и няколко дълги опашки, за да могат стариците да поведат из селото жената и всички да видят на корема й направения от Бащата и от собствената кръв на невестата знак.

Ако нямаше такъв знак - винаги във формата на буквата „З“, - жените повеждаха нещастницата направо към реката, където започваха да я давят. Крещейки, те разкъсваха очернената й утроба с пръсти и камъни, после всяка хвърляше парче месо към небето и тъй, кървави, ожесточени и диви, се въргаляха във водата, докато се уверят, че тялото е отнесено далече надолу, към Бусманци и невъзвратимото, към тяхната вяра, че то никога няма да се събере, за да мърси Абдовица. Всяка вземаше косъм от пояса конски влакна и го връзваше на портата на нещастницата с девет възела.

Бащата наблюдаваше хлъзгавите тела на момичетата. Подивялата от пръски и радост вода милваше здравите им бедра, белите кореми и на тънки струи - бързо-бързо - се изцеждаше по щръкналите от удоволствието зърна. Замириса му на сапун, на лавандула и тревогата, че довечера няма да може да влезе в Благуна, се превърна в страх. Бащата знаеше, че не трябва да наблюдава великолепието на това водно хоро, за да не се опиянява от красотата и волността му, от неистовия вик на здравето и младостта, ала не намираше сили да сведе сламките клепачи и по пътеката между дъбаците да се прибере у дома. Знаеше, че се налива с горчивото откритие на своята немощ, и това още толкоз го заковаваше на място, без да посмее да си представи Благуна в нощното ложе и без да отклони поглед от нея поне за миг. Страхуваше се, страхуваше се от невъзможността да рисува червените знаци с извлечената от него самия кръв и че - ужас, ужас! - ще трябва да скъса посред нощ главата на кокошка, за да спаси момичето от смърт и себе си - от позор.
...
Залезът пламна и угасна. Жени с бели гирлянди през гърдите красяха с рози портата на големия му дом. Девиците поведоха Благуна. Момата запристъпя към потона, свали памучната си роба и влезе в мрака на господаря. 

(в. Преса, печатно издание, брой 339 (690 от 12 декември 2013)