9278 | 14 дек. 2013 | 11:26
Целият свят е сцена. Това го е казал гениалният Шекспир. Но както е тръгнал светът, тази сцена е на път да се превърне в камерна. А аз съм актьор. Играе ми се. Това мога. И се питам като Хамлет:
- Ще ме бъде ли, или няма да ме бъде?
Макар че е къде по-правилно да се питам:
- Абе, аз какво... Хамлет ли ще бъда, или Йорик?
Колегите ми са в същото положение - борят се за роли в тази голяма съвременна драма. По-мекушавите гледат да изкръшкат. Офелия например все разправяше, че в ушите й непрестанно звучала репликата:
- Иди в манастир!
И сега танцува около пилон в нощен клуб „Белите манастири“. И всички й казват, че е голяма работа - нещо, което в театъра не беше чувала. Фортинбрас взе, че се изрепчи на директора също актьор, ама с уклони към мениджмънт:
- Искам главна роля!
А директорът, който тъкмо се чудеше дали не може да вземе отнейде зрители на лизинг, му кресна:
- Бе я оди се пери!
И оня го послуша - отиде да рекламира по телевизията прах за пране и вече не се вясва в театъра, та го заместваме и за мимансните му ролички. Гертруда също се уреди - тя пък рекламира по телевизията шампоан против пърхот, което даде повод за подмятания:
- Коса вече няма, за пърхот говори!
А тя наистина съвсем се уреди - омъжи се за дърт датчанин (абе лика-прилика, ама бизнесмен!) и току ни чати по Скайпа от Копенхаген:
- Kak ste biv6i kolegi? Ot men da znaete 4e nqma ni6to gnilo v Daniq!
Ние, дето останахме в храма на Мелпомена, решихме да подкрепим реформата, дето се проточи и краят й се не види, защото всяка власт има концепции... Абе, умряла работа - не оптимистична трагедия, а песимистична комедия. Заради хлебеца заиграхме по свирката на реформата. То в днешно време кой ли не се излъга, че ние ли не можем? Наредихме се на опашка пред касата на театъра. И всички актьори си купихме билети за предстоящото представление. Кой колкото можеше, толкова купи. И не остана непродаден билет. Абе голямо самосъзнание! Даже директорът на театъра и режисьорът не си позволиха да вземат гратиси.
Влязохме в салона, като преди това чинно си скъсахме контролите. Културно заехме местата си. Държахме се естествено, никой не преиграваше, защото знаем, че това е пагубно в нашата професия. Осветлението угасна. Ама да не си помислите, че е било от икономия? Неее, това си беше режисьорско решение за начало на пиесата. Известно време - тишина. След което заръкопляскахме - дълго, бурно. В очакване публиката да излезе на сцената...
Защото такива са законите на новото време - който е играл при социализма, при демокрацията ще гледа! И обратното. Друго какво? Чакаме да си получим заплатите, та да си купим билети за следващото представление. Да живее реформата! А тя няма начин да не живее - краят й наистина се не види.
Бедни ми Йорик...
(в. Преса, печатно издание, брой 341 (692 от 14 декември 2013)
Мобилна версия
RSS канали
