19308 | 18 дек. 2013 | 09:00

Хората, които практикуват политиката, се изграждат бавно и последователно, с години, точно както във всяка друга професия.

Нови лица навлязоха в политиката по време на управлението на Симеон Сакскобургготски. Младите и съвсем непознати до 2001 г. юпита Милен Велчев, Николай Василев и Нина Чилова дори станаха министри.

Нови лица. Промяна. Това са може би най-често повтаряните искания на хората в България от доста години насам. Недоволството от икономическото положение, социалната безперспективност, недоверието в институциите, отрицанието на водещите партии постоянно актуализират все един и същи стремеж да ритнем столчето на статуквото и да призовем нови и неопетнени политици, които най-накрая ще спрат порочната практика да работят за себе си и ще започнат да работят за хората.

От една страна, това повсеместно желание е странно, от друга, е трудно постижимо. Странно е, защото в българската политика новите лица с лопата да ги ринеш. За 24 години бурни промени се смениха внушителен брой мнозинства. Изпробвахме най-разнообразни варианти за премиери - с професорски титли и пожарникарски дипломи, съвсем млади и доста възрастни, партийни и надпартийни аристократи и хора от села и малките забутани квартали, безпартийни експерти и партийни лидери, представители на точните и хуманитарните науки, народняшки прелъстителни и темерутно дистанцирани, догматично ограничени и либерално отворени,

фигури на компромиса
и на едноличната воля

притежатели на респектиращи богатства и обитатели на провинциални панелки... Да не изброяваме. И да не се наемаме да броим през всичките досегашни мандати на парламента колко народни представители попадат за първи път в пленарната зала. Показателно е дори само да надникнем по партии. През 1994 г. в Народното събрание влизат 31 депутати от новосформирани политически сили. През 1997 г. те са едва 14. През 2001 г. броят им обаче скача на 120. През 2005 г. са 51, а 2009 г. бележи рекорда със 127. И то без да слагаме в сметката обновлението и освежаването на партийните листи на традиционните формации. Кои наричаме традиционни? Ами май тези, които са успявали да присъстват поне по два мандата на политическата сцена. Толкова ни е традицията, не като в американския Сенат, например, където понякога не просто имат дълга поредица от мандати зад гърба си, но и прадядо им е бил сенатор. В днешното 42-ро народно събрание само Янаки Стоилов има биография във всички предишни демократични парламенти. Един от 240. А прави ли ни впечатление, че щом се разрази скандал около някой депутат, защото съгрешил към правата вяра било с отцепване, било с лобизъм, едва тогава обикновено чуваме за първи път името му. Освен кратките две години на министър президентът Росен Плевнелиев няма никакво политическо CV, за да бъде нарочен за старо лице. В агенциите - държавни и изпълнителни, в консултативните и регулаторните органи въртележката на свежата, бодра смяна е неспирно в движение. А на конституционните съдии самият основен закон не позволява да станат стари лица, като им отрежда по един мандат и нито ден повече. Въпросът за партийното представителство също не дава основание да мислим за някакъв застой. БСП и ДПС са ясни, те маркират цялата парламентарна история на прехода. Но освен тях колко разновидности,

пера, люспи, отцепници

и впоследствие обединения на първия СДС получаваха благословията на избирателя. И колко земеделски партии. И тук-там изникващите Евролевица или Яне Янев. И успешният щурм на „Атака“ в три парламента. И не на последно, а може би на първо място електоралните урагани на царя и Бойко Борисов. Любителите на промяната би трябвало да са повече от доволни. За същия период във властта в Германия се редуваха, при това най-често в една или друга коалиция, едва четири формации - християндемократите, социалдемократите, свободните демократи и зелените. Във Франция това са първоначално Сборът за републиката, заменен от Съюза за народно движение, и социалистите, с една кратка коалиционна добавка на жискардисткия Съюз за френска демокрация. В някои източноевропейски държави пейзажът е по-шарен, но нали нашата амбиция е да рисуваме като големите. И нали все пак е добре да си дадем отговор как стана така, че при най-силния устрем към нови партии и нови лица в българското общество от много време насам в последния ни парламент, и то за първи път от две десетилетия, не дадохме доверие на нито една нова партия.

А желанието ни за нови лица освен странно е трудно постижимо, защото те не стоят на щанда в магазина, те отнякъде трябва да се появят. Неведнъж сме чували призива: пречистете тази съдебна система, махнете всичките корумпирани съдии, прокурори, следователи и ги заменете с нови, честни и работещи. Сякаш някъде в държавния резерв се крият хиляди опитни и почтени специалисти и само чакат знак, за да заемат местата си. Същото звучи и по адрес на политиците. Да отстраним онези, които крадат, и да сложим другите, честните, новите лица, олицетворението на морала. Те къде са, съвсем не става ясно.

Политиката е професия

Хората, които я практикуват, се изграждат бавно и последователно, с години, точно както във всяка друга професия. Вижте в изкуството. Не може цял живот да лежиш и да гледаш тавана, а после внезапно да отидеш в театъра и да направиш феноменален успех с постановката си. Пътят към успеха е път на дълго и уморително изкачване, път на репетиции, на участие в миманса, на трудно придобивано усещане за спектакъл и за собственото място в него, на трупане на опит, включително и в поуките от временните неудачи. Значителна част от западноевропейските политици минават през подобна школа, не театрална, а държавническа, със съответното образование, квалификация и продължителен стаж по ниските нива на партийните и държавните йерархии, преди евентуално да ги огрее прожекторът на голямата политическа сцена. А ние сякаш хем искаме политикът да е млад и ново лице, хем да има опит и да разбира от управление, хем по-рано да е нямал досег с политиката, защото тя нали е мръсна работа, хем да може да я прави уверено и ефективно, хем да бъде експерт, отдалечен от партиите, хем да носи политическа отговорност по партиен ред, хем да идва от бизнеса, за да знае как стават нещата с икономиката, хем да не зависи от никакъв бизнес. Искаме да е склонен да зареже всичките си добре платени занимания, за да получава многократно  по-нисък доход и обвинения, критики и компромати от сутрин до вечер. Едва ли е случайно, че много от онези нови лица, които все пак приемат предизвикателството, или не си дават сметка с какво точно са се заели и бързат да се върнат обратно на предишната месторабота, или отиват именно за да зависят от бизнеса. Свидетели сме били на толкова еднократни политически гастрольори, дошли от нищото и върнали се в нищото, може би с по-дебела банкова сметка, че нямаме причини за изненада.

Така се случва. Новите лица много скоро започват да приличат на старите. В резултат на това ние искаме още по-нови, а изборите от 12 май ясно показаха, че ставаме все по-недоволни от предлагания избор. Вината, разбира се, е на старите партии, които така и не пожънаха особен успех в изграждането на банките си с кадри и

не създадоха модел

на политическо израстване, който волю-неволю да бъде следван от другите. Така на новите лица остава да се утвърдят на един хаотичен терен, диктуван от правилата на бизнеса, и да градят политическа организация на базата на съмнителна експертност. Голямата опасност вече е видима за наблюдателите. Всяко ново начинание, което носи в себе си енергия и импулс за действие, започва скоростно да обраства с всевъзможни странни фигури, с фалирали политици, с провалени бивши нови лица, с изпълнители на поръчки от този и онзи. Изобщо с персони, дошли да обогатят инициативата със стара неприязън и неработещи тактики, с наличните си контакти и липсващото си влияние, с претенциите си за опит и реалната си несъстоятелност, всичко това с намерението да се закачат някак за Ноевия ковчег на новия политически проект, за да го превърнат по стар навик в „Титаник“. А тогава избирателят се дръпва, защото постепенно вижда зад посланията на новите лица познатите стари практики. Над този риск от пускане по пързалката може би си заслужава да помислят и Реформаторският блок, и Николай Бареков, и всички други, които смятат да участват в поредното бъдещо раздаване на политическите карти. 

в. Преса, печатно издание, брой 345 (696 от 18 декември 2013)