Животът, за който няма спор, че е по-добър от всеки режисьор, понякога успява да надмине дори себе си. Сега ще ти покажа подаръците, които съм накупила за Коледа, казва приятелка и започва да вади от голяма торба едно от друго по-миловидни и по-излишни неща. Редим ги на масата и обсъждаме кое за кого, изведнъж тя замръзва. Поглежда ги така, като че ли ги вижда за първи път: „Ама те всички са китайски! Едва сега го забелязвам. Купувах ги от най-различни магазини, не са от „левчето“. Какъв е този свят, какво става със света…“
И хоп! - след малко - отговор по телевизията. Възпоменателна служба за Нелсън Мандела. С жестомимичен превод. Странен изглежда, но знае ли човек как се прави такъв превод на дъното на Африка, щом това се случва на трибуна, значи всичко е наред. Малко по-късно става ясно, че нищо не е наред,
преводачът нищо не превежда
и никой не знае какво изобщо прави той там. „Какъв е този свят, какво става със света…“ Ето такъв е. Няма как режисьор да произведе по-гениална метафора от това, което изигра самият живот на сцена, наблюдавана от целия свят. Мемориалната служба за Нелсън Мандела - отива си един свят, в който извоюването на истински неща е платено с истинско изгнание, и го изпраща един свят, в който вече е трудно да се ориентираш кое е фалшиво и кое - истинско. Нелсън Мандела и шизофреничният имитатор - двама герои на предела на една изгубена и една ненамерила себе си все още епоха.
Един човек ударил кола на паркинг. Звукът накарал неколцина да се обърнат, да приближат, да проследят дали виновният ще се измъкне, все едно че нищо не е станало. Виновният явно нямал намерение да се измъква. Слязъл от своята кола и отишъл до автомобила, който бил ударил. Извадил бележниче, започнал да пише.
Тълпата наоколо се успокоила
виновникът се очертавал коректен. Тъй че, когато откъснал листа от бележника си и го закрепил на пострадалата кола, всички се разотишли доволни. Останало само листчето, на което пишело: „Преди малко блъснах кола. Насъбраха се хора. Сега аз пиша на този лист и те си мислят, че оставям на шофьора на повредената кола данните си, за да ме намери и да го обезщетя за вредата. Аз обаче съвсем не правя това.“
„Какъв е този свят…?“ Това е свят, в който имитацията все повече измества истинското. И който си е въобразил, че може да напредва, като не работи. И живее с илюзията, че най-важното е да опази някакво свое квадратче на атласа, да се бори с всеки, който иска да стъпи в квадратчето му. Мислите, че това са празни и отвлечени приказки, които не ни засягат? Много ни засягат. Защото в този момент вашето дете си прави сметката след 1 януари да замине в Англия, а в Англия обстановката е толкова възпалена, че вече и за министъра на външните ни работи е сложно да замине. В същото време вие се тревожите, че някакви сирийци си купили - откъде накъде?! - имот в нашето квадратче и че трябва да се направи всичко възможно да бъдат върнати обратно в тяхното.
Само че по законите на същия този непобедим режисьор - живота, съвсем нормално е, когато едни хора напускат своята мирна и плодородна земя, други хора да дойдат
от страдаща земя на празна земя
Достатъчно е да обърнем биноклите, за да видим нещата малко по-отдалече в пространството и времето. Ще ни се открие картинка съвсем различна, макар и уж същата, която виждаме от тази страна на бинокъла, която показва не по-далеч от носа ни. И пак по законите на живота детето ви има право да отиде в Англия, където не го искат, за да прави, каквото иска да прави всеки млад човек - да работи. Детето впрочем изобщо не подозира, че и там няма работни места, а коледните подаръци са също китайски.
Европейският съюз е бляскава по изпълнението си имитация. Това не ти е жестомимичен преводач с гипсирано изражение и хаотични ръкомахания, та да ти стане ясно за пет минути, че има нещо нередно. Европейският съюз е украсен с толкова солидни процедури и внушителни ритуали, че на човек почти не му идва на ум да попита защо всъщност беше създадено всичко това. Съюзът беше създаден малко след пепелищата на Втората световна война, за да предотврати, да направи невъзможно бъдещо разпределение на ресурсите със средствата на толкова опустошително и нечовешко нещо като войната. Не случайно той е заченат от споразумение за стоманата и въглищата.
Кой е големият ресурс на този малък и с изчерпани природни богатства континент, населен с много хора? Трудът.
Европа преотстъпи своя най-голям ресурс
на Китай. И напълни своите държави с безработни хора, на които дава социални помощи, за да купуват евтини китайски стоки. Стоките стават все повече и все по-некачествени, безработните са все по-многобройни и озлобени към чуждоговорещи безработни, а малцината притежатели на акции в международните корпорации - все по-богати. Докога може да издържи такава картонена конструкция? Докато лидерите на Европа си говорят като жестомимични преводачи - уж казващи нещо важно, а всъщност нищо, нещата ще стават все по-зле. Не българските, даже и румънските цигани могат да провалят Европа. Когато някой не работи, не е нужно друг да го проваля, той вече сам е подхванал тази работа - такива са законите на живота.
А интелектът - той не е ли ценен ресурс? Някакво изследване установило, че до късно вечер в библиотеките на западните университети се застояват предимно китайски студенти. После изследването направило връзка с това, че
учебната година в Китай е най-дълга
В крайна сметка се оказало, че причината за всичко това са дългите и многобройни дни, в които се полага усилен труд за оризовата реколта. Още един неписан закон, който действа, независимо дали го знаем и признаваме: ученето на децата е правопропорционално на работенето на родителите. Ако е вярно, и този ресурс ще намалява.
В продължение на три години румънци са получавали земеделски субсидии за виртуална ферма в популярната игра на Фейсбук „Фармвил“. Хитреците прибрали 500 000 евро за това, че си рисували кравички и теленца и се грижели за тях с кликване на мишката. 1860 животинчета, по 163 долара за всяко. „Те си мислят, че ние рием тор, доим мляко, заплождаме и т.н., но ние съвсем не правим това!“ Някъде из безбройните брюкселски папки да е написано, че животните трябва да са истински? И защо след като хората, думите, грижите, лидерите и дори боговете са фалшиви, точно кравите трябва да са истински?
„Какво става с този свят…“ - тя стои пред коледните си подаръци и е втрещена, че всички те са китайски. А на мен всички тези намотани около цялото земно кълбо мисли ми преминаха през главата за миг. Както и цялата тази българска година, която беше изживяна по най-сложните правила на преструвката. Имитация на избори, имитатори на протести. Симулирането на парламент. Фейсбук демокрацията ни. Жестомимиката на президента, който нищо не казва, но ние всичко разбираме. Превземките на десните, притворството на левите, лукавството на църквата, хитруването на всички. „Какво ще стане с този наш свят?“ - пита тя. Е, хайде сега - понечих да й кажа, - точно пред Коледа ли се задават такива въпроси. Но си помислих: а какви, ако не такива въпроси?
(в. Преса, печатно издание, брой 348 (699 от 21 декември 2013)