46017 | 23 дек. 2013 | 09:09

С омраза след знамето

Аз пък си мисля за ония, които все още се тътрят след опърпаното синьо/дясно знаме - докато някакви хора играят своята си игра, главно с предварително белязани карти.

От т.нар. Реформаторски блок за последните месеци изговориха толкова приказки, че те стигат за три луксозни погребения на „дясната“ идея; вече не е възможно да бъдат преброени безкрайните интервюта на лидерите на блока - главно посветени на това какво са искали да кажат предишния път; така засега тяхното реформаторство се свежда до това да се изясняват помежду си. А съвсем скоро ще стане ясно, че всичко, в края на краищата, опира до келявите едно-две места, до които ще се доберат след предстоящите избори за Европейски парламент, може би. Толкова -

ако дотогава не си прегризат гърлата

При безкрайните уточнения на реформаторските си напъни тези хора обаче така и не казаха направо, че не са им нужни „старите муцуни“ - докато усърдно се опитват да утвърдят новите аноними. Хубаво.

Ами тогава какво търсят под полата точно на Пръмовица/Кунева? И тя ли е реформатор - на какво точно?
Тя е подходяща за всякакви упражнения, обаче Надето (Нейнски) - не. Каква е логиката? Излишен въпрос, понеже в дясната половина на българското политическо блато логиката никога не е била на мода. Просто новите първенци на СДС, ДСБ и другото, каквото и да е то, сега разчитат на една и съща белязана карта - Кунева. Но пропускат нещо важно: тя, която е известна с разточителното си съгласие с всичко, за което се сетите, никога няма да си спомни, че съществува думичката „да“, ако това ще накърни дори в някаква незначителна степен собствените й интереси. Тя би се съгласила дори Космосът да бъде затворен,

стига това да й спечели поредното одобрително потупване

от някоя пухкава брюкселска чиновническа ръчичка. Тя е изрекла „да“ повече от всеки друг жител на планетата ни - всичко това е добре известно. Но скоро ония, дето са се сврели под полата й, ще чуват само „не“, блазе им - и ще си останат с лидерските си мечтания.

Упадъкът на дясното е катастрофален и той не е от вчера, това е най-продължителната политическа агония в новата ни история. Тя бе причината, заради която и Костов - единственият смислен играч през последните десетина години в това торфено поле - благоразумно се оттегли, доста преди трупът да замирише. Това абдикиране бе ясен знак, че

„Великата Синя Хавра“ вече не може
да бъде овладяна

по никакъв начин.
И какво си въобразяват тогава някои наивници - че Кунева ще успее да ги реанимира с дишане уста в уста? Няма как да се случи чудото - медсестрата е прекалено бъбрива, за да й остане време за това, а вероятно е и леко гнуслива, затова ще се задоволи единствено с общите снимки с останалите реформатори. А междувременно ще се опита да се асоциира - в името на европейските ценности - с някое телевизионно предаване, известно ви е, че в днешните тарифи има и графа „Разплащане с европейски ценности“. Въпросното предаване трябва да е достатъчно наивно, за да не я питат оттам какво точно търси човек като нея в „десен“ проект, макар и „реформаторски“.

Приватизаторите
на СДС, ДСБ и останалите покойници

няма защо да ги питат. Тия хора дори от Дядо Коледа няма да знаят какво да си поискат, ако той случайно ги навести. Всички са наясно, че този невъзможен сбириток е съчинен единствено заради изборните мечтания на лидерите му. Нека си мечтаят.
Но умерено - все пак слушателите на „Дарик“ не ги избраха за „Политик на годината“ - задоволиха се с „протестиращите“, и то навреме, преди да стане ясно те пък под чия пола са се наврели.

Между другото, понеже стана дума за Костов, нека бъдем справедливи към него в навечерието на Светлия Празник. Независимо от неговата отстраненост и на моменти маниакална недоверчивост към всички, освен към самия себе си, именно той като никой друг може да формулира едри идеи; ако не бяха крайностите му, той би бил примерно един чудесен президент - за разлика от някои лапацала, които минаха през онази канцелария, хора, от които нищо не зависеше - до такава степен, че дори собствените си думи не успяваха да контролират. Например фразата на Стоянов „Кажи си, Иване“ несръчно я представяха като израз на някакво мъжество, а тя бе знак тъкмо за обратното - за политическо безволие и дори страх.

За Плевнелиев пък няма защо изобщо да говорим - изреченото от него сякаш няма връзка със самия него, често той говори като анестизиран; направо ме е страх какво ще каже в новогодишното си приветствие, като оставим настрана, че сигурно пак ще се похвали с близостта си с другата пола - Иво Прокопиев. Но да се молим, все пак, да не обяви някоя война от името на Ирландия.
Страхувам се от това, понеже тия дни прочетох, че първият живот на човек несъмнено оставял някакви отпечатъци върху втория. Не съм, разбира се, напълно сигурен, че

ако си бил
в първия си живот ирландска пастирка

дали съответно можеш в днешната си турбуленция да обявяваш войни от името на тази многострадална страна, но все пак нека да го имаме предвид. Костов е друго - във времена като днешните той щеше да бъде източник на ясно и смислено говорене, стига да не беше станал идеолог на криминалната приватизация и на още няколко подобни дреболии. И какво - сега умува върху възможните решения при кризисни ситуации в един частен университет. И това не е лошо, там има доста хубави момичета и всички са в критична ситуация с оценките си.

Да се върнем към началото на тази дописка. И какво сега - знамето цялото е в кръпки, знаменосците храбро са се свили под полата на Кунева и умуват, всъщност дали въпросната пола не е новото им „синьо знаме“ и пр.
И кой се влачи тогава след онова, другото знаме - старото, истинското, пръкнало се ненадейно след 89-а година? Какви хора са това? Какво представляват?

От какъв устойчив материал са направени

че след толкова празни думи, след толкова позорни и глупашки колаборации, след толкова омерзителни вътрешни атентати срещу святата за тях идея, които я превърнаха в нещо аморфно и незначително - след всичко това те продължават да следват знамето си, а дори вече и не него самото, а неговата сянка. Това ли заслужават - да следват една сянка или един спомен?

Какво ги движи тези хора - освен ненавистта към „врага“?
И колко щастливи трябва да са, след като въодушевлението им постепенно бе „реформирано“ в една банална омраза - а тя няма нужда от идеи или лидери, за знамена да не говорим.

---------------------

Други публикации на автора можете да намерите в pressadaily.bg, в сайта www.kevorkkevorkian.com, както и в сайта vsyakanedelya.blitz.bg, който представя звездни моменти от легендарната програма „Всяка неделя“. 

(в. Преса, печатно издание, брой 350 (701 от 23 декември 2013)