46151 | 23 дек. 2013 | 12:55

Когато писателят опитал да целуне Ленчето, тя избягала разплакана

Бохемът Елин Пелин (Димитър Иванов Стоянов) през целия си живот си пада по млади и красиви момичета и заради веселия си нрав и умелото ухажване винаги среща взаимност, но при късното си влюбване в студентката от консерваторията Еленка Белчева удря на камък. Двамата се срещат през 1935 г. на „соаре”. Така по онова време наричат шумните партита, на които се веселят, пият и танцуват най-известните хора от София. Пелинко, както му викат приятелите, е на 58 г., известен

писател, близък приятел на цар Борис Трети, а Ленчето е обикновено 21-годишно момиче от Лом. Тя попада в шумната компания покрай вуйчото на приятелката си Екатерина Ванкова, с която делят обща квартира. Дружката й по-късно ще стане една от най-известните певици на шлагери, чиито песни всеки ден звучат по радио „София“. Елин Пелин хлътва безутешно по младата и красива студентка, докато тя вижда в него изповедник и ментор, а не обект на желанието.

Легендата разказва, че когато ги запознали, с цялото простодушие на девойче от малък град Еленка възкликнала „Ама вие не сте ли умрял?!“. Чуруликайки, тя чистосърдечно му признала, че си го представяла като отдавна отишъл си от този свят поне стогодишен старец и погъделичкала егото му с учудването, че е толкова млад и елегантен. До края на вечерта Елин Пелин знаел всичко за бъдещата си изгора. Тя му разказва кратичкото си житие-битие. От време на време така си поплаква колко тъжи за родителите си в Лом, че галантният писател й предлага да й стане настойник в големия град, не без задни мисли. А когато при следващата им среща чува чудесното й драматично сопрано, вече е хлътнал до уши. Той предлага да й издейства стипендия за Италия, студентката обаче възкликва: „Ама какъв Рим, аз още със София не мога да свикна и все плача за Лом, а ти ми говориш за странство!“ Така започва петгодишната им връзка, която за голямо съжаление на Елин Пелин

остава платонична

Двамата обаче толкова често са заедно на публични места, че необичайното им приятелство става прицел на шеги и остроумия. Особено от близкия кръг интелектуалци на Пелинко, които не могат да повярват, че момата остава неподвластна на всепобеждаващия му жените чар. През следващите пет години писателят често е в компанията на красивата госпожица. Тя е част и от групата приятели, които вечер се събират в кафене „Принцеса“, на ъгъла на „Раковска“ и „Славейков“. Там са професорът по класическа филология и неудържим бохем Александър Балабанов, любовницата му Яна Язова - авторка на стихове и исторически романи, писателят Змей Горянин, художниците Александър Божинов и Константин Щъркелов, журналистът Пилигрим, математикът проф. Обрешков и още интелектуалци.

Авторът на „Гераците“ води Ленчето за риба на Искъра или на дълги разходки по „тяхната” пътека от квартал „Бъкстон” до Княжево. Той й разказва интересни истории за известни български писатели или дворцови клюки, докато тя споделя с него безхитростни случки от студентския си живот. След десетилетия Еленка, по мъж вече Атанасова, разказва, че с Елин Пелин ходели в малки, уютни ресторантчета с подиум, където тя с радост

му пеела любовни романси

„Колко бих искал да те видя и да чуя поне веднъж любимата ти песен, която пееш с такава дълбока тъга - „Искам да остана вечно сам“. Аз я пея другояче „Оставиха ме вечно сам“, пише на любимата си с горчиво чувство за хумор Елин Пелин.

От писмата им личи, че известният писател е щастлив и от трохите нежност и внимание, които му дарява жизнерадостната девойка. От цялата им кореспонденция са оцелели само няколко листа, изпращани на адрес: Лом, ул. „Ангел Кънчев“ 14, където Ленчето кара ваканциите при родителите си. В едно от тях писателят в характерния за него игрив тон й признава колко тъгува за нея: „Пишеш ми, че сте ходили с Тони на лозе и сте се возили на каручка, впрегната в магаре. По този случай сте се сетили отново за мене. Благодаря много на въпросното магаре, чийто вид ви е напомнил за мене. Бих желал по-често да виждаш това магаре, за да си спомняш по-често за мене“.

Пелинко не успява да скрие ревността си: „Ти навярно си много почерняла от слънчевите бани и от дунавските води, на които от сърце завиждам, че са толкова близко до теб… Да ти кажа право, не вярвам много, че така скромно, мирно и тихо живееш и прекарваш времето си в Лом. Ти си едно малко дяволче и мисля, че вече си поразбъркала някои невинни душици.“

Друго писмо от 1938 г. (към края на връзката им) показва, че Елин Пелин е страдал от несподелената любов: „Скъпа моя приятелко, пиша ти с голямо вълнение и с голямо отчаяние, че не мога да изкажа всичко, което преживявам, всичката си тъга, всичката си мъка, която обременява душата ми. Жесток ли бе или щастлив случаят, който ни срещна, но ти дойде при мене като чудна вълшебна сила на преображение, така както дохожда пролетта над безнадеждната и замръзнала земя. Твоята миловидност, твоята младост, твоята благородна простота и сърдечност ме облъхна с нещо топло, толкова хубаво, толкова чисто, разхубави гушата ми и я препълни с цветя. Треперех над тебе и за тебе. Ти ми позволи да те обичам…“
Може да звучи невероятно, но през петте години на тяхната връзка само един-единствен път Елин Пелин

се осмелил
да целуне любимата си

Еленка, при това по челото. Но реакцията й била толкова бурна, че той не понечил да повтори опита си за близост - „Пелинко, ако още веднъж ми се случи, няма да ме видиш!“. И романтичното му въздържание продължило в същия страдалчески за него дух. Той дори се записал на курс по танци, за да може да й партнира по соаретата, вместо да гледа как други я въртят в обятията си.

След време Ленчето се влюбва в млад адвокат и не само че споделя със стария си „наставник“, ами настоява да го запознае с любимия си, за да чуе мнението му. „Ленче, аз ще бъда най-щастливият човек, ако ти се ожениш за това момче“, благородно й казва Пелинко през сълзи.
Еленка Белчева, по мъж Атанасова, се пенсионира като учителка по музика в столичното училище, носещо името на... Елин Пелин.
Дали някога е била „консумирана“ тази любов, или градската легенда я превръща в платонична, и двете страни мълчат. Писателят обаче признава: „Онзи, който уважава себе си, не трябва да доверява на публиката интимните си чувства.“

Дали съпругата Стефанка е информирана за връзката? Естествено! София тогава е малък град, Елин Пелин е достатъчно известен, а и двамата с Еленка не се крият. Мълви се, че един ден благоверната нарочно се вдигнала до кафене „Принцеса“, за да се запознае с „конкуренцията“, но чак след години, когато писателят лежал полужив след прекарания инфаркт, тя намерила сили да попита: „Ленче, какво беше вашето приятелство с Пелина?“ 

Компромати от куфара

След смъртта на Елин Пелин през 1949 г. съпругата му Стефанка открива в стар куфар потресаващи любовни писма на мъжа си. Вдовицата, извън себе си от ярост, звъни на семеен приятел. „Да знаеш, моят Мито въртял любов с една шафрантия“, оплакала се рогоноската. Ставало дума за софиянка с лоша слава, на която Пелинко писал славословия навремето. Съпругата имала основания да се гневи, тъй като в последните години писателят бил „почти растение“ - обездвижен на легло след инфаркт.

В същия куфар за неприятни изненади откриват и писма до Таня Будевска, студентка в Рисувалното училище. Само дето по време на увлечението си Елин Пелин още не е женен. Той е на 37 години, а тя на 18. Девойката се храни в гостилница „Средна гора“, където се заседяват на чашка „българановците“ (кръгът около хумористичния вестник „Българан“ - б.а.).
Момичето е високо, стройно и чернооко. Някои дори твърдят, че е прототип на героинята от „Ветрената мелница“. Писателят я ухажва по странен, но забележим начин - поставя в празната Ӝ чиния минзухари, теменуги…

Запазени са две писма, които свидетелстват колко плах и нежен е бил Елин Пелин спрямо нея, макар да не е страдал от липса на самочувствие по отношение на нежния пол. Той реди на белия лист: „Вий, Таня, пожелахте да Ви пиша и аз вярвам на вашето обещание, че това ще бъде наша тайна. Така тия писма ще бъдат по-ценни за нас, ще бъдат искрени и ще носят цвета на интимността. Аз забавих да Ви напиша това писмо, защото се боях да не би веднага след последната наша разходка да попадна в сантименталност и по този начин да обидя добрия и веселия дух на нашата дружба, която е толкова нова и свежа… И потърсете между редовете това, което мисля за Вас и което не може да ви напиша. Вий, Таня, сте едно мило момиче.

Вашата душа е една светлина и моите мисли много често ви търсят. Друг път Ви намирам в старата борова гора… Вие лежите до един камък, покрит с мъх… Аз милвам косата Ви леко… и си мисля колко хубаво ще бъде, ако Вие с доверие и обич сложите главата си на рамото ми и заспите спокойно, опряна на гърдите ми… Струва ми се, че бих могъл да стоя така неподвижно цели години и бих пазил Вашия сън, бих живял само от лекото Ваше дихание.“ Седмица по-късно той й пише писмо, в което признава, че му е трудно, когато са в компания, където „наблюдателните очи на другите ме смущават“. Писмото свършва с покана да се разходят само двамата до Княжево или Курубъглар (днешен Лозенец, където се намира къщата на Елин Пелин). 

(в. Преса, печатно издание, брой 350 (701 от 23 декември 2013)