В днешно време всеки си вади хляба както намери за добре - въпрос на личен избор е. Някои дори се въртят като фурнаджийски лопати, но както твърдят самите те, такива били изискванията на пазарната икономика, а от Брюксел настоявали за стриктното им спазване. Впрочем да си вадиш хляба в днешните условия не е като да вадиш например корен квадратен - сложна материя е това и в нея няма място за идеалисти.
Бай Евлоги, за когото искам да ви разкажа, всеотдайно си вадеше насъщния пред една квартална кръчмарска тоалетна.
- Какво да се прави - би казал който и да е философ. - Когато човек е на зор, на чуждия зор разчита.
Абе, живот - по-скоро ти се ще да го отпишеш, отколкото да го опишеш. Но в интерес на истината няма срамни професии (това впрочем съм го чувал както от една труженичка на Дунав мост, така и от един писател в ресторант „Парнас“).
Та пиехме си ние в тая кръчма и замезвахме предимно с политически теми и чалгаджийски клюки (то съществена разлика няма!), а после естествено - бегом към тоалетната. Слагахме значи по някоя монета в порцелановата чинийка пред бай Евлоги, па вземахме по една грапава салфетка и хайде да свещенодействаме.
- Така де - би казал който и да е философ. - Облекчим ли се ние, и на бай Евлоги му става по-леко!
Днес така, утре така...
Минавахме покрай бай Евлоги, казвахме му дежурното здрасти или чао и в интерес на истината не му обръщахме кой знае какво внимание. Абе, всеки с проблемите си, а такива дал Господ. Но затова пък са кръчмите...
Обаче свикнали с бай Евлоги, голямо бе, повярвайте, учудването ни, когато баш между Коледа и Нова година видяхме, че него го няма на работното му място!
Бил постъпил по спешност в болница. Спукал се, представете си, пикочният му мехур!
И точно това за нас беше като гръм от ясно небе, като падане на филия според закона на Мърфи. Да разполагаш с тоалетна, а да се стискаш. Много странно, нали?
Хайде да видим какво би казал точно по този въпрос който и да е философ! Нищо, нали?
Аз обаче посетих бай Евлоги в болницата. Не че съм любопитко някакъв - просто от елементарна човещинка. Защото няма какво да се лъжем, позагрубя животът - зачезне ли някой, веднага го пишем умрял.
Та отивам, значи, в болницата, присядам до него, давам му плик с лимони и го питам най-съпричастно:
- Може ли такова нещо бе, човек? Що си се стискал?
Пък той ме гледа виновно, сякаш съвсем се е изпуснал, и такава дълга въздишка отпра, че неволно си помислих: „Господи, ама тоя има нужда и от вулканизатор!“ Накрая обаче ми рече, реейки поглед в тавана:
- Абе, какво да ти разправям... Нали са ми казвали да не си вадя оная работа там, където си вадя хляба...
Леле, как се шашнах! Мама му стара, викам си, какви съвестни хора се срещат все още в тоя шибан свят! И ей така могат да си отидат - за едното нищо. За едната съвест. Но пък сигурно затова са на изчезване.
(в. Преса, печатно издание, брой 353 (704 от 28 декември 2013)