14825 | 28 дек. 2013 | 15:15

Моралните и артистичните не се срещнаха с обеднелите

Всички анализи и анкети в един глас определиха протестите за събитие на годината. Друг е въпросът дали в дългосрочен план това ще се окаже най-ключово за развитието на страната. Все пак протестите имаха различни извори. Едните стартираха от тежката социална нищета и глада и формално изглеждаха като бунт срещу цените на тока. Тези протести бяха единствените успешни, защото, след като се превърнаха в антиправителствени, доведоха до оставката на кабинета и така ефективно постигнаха целта си. Друга тема е доколко забогатяха хората от това и колко паднаха сметките им в края на месеца. Може да звучи еретично, но избирателите не чуха добре „гласа на протеста“ и изпратиха в парламента отново обилни количества от същата продукция - вижте броя депутати на ГЕРБ... Слава Богу, политиците ги чуха по-добре и никой не пожела да се коалира с последните. Така се стигна до днешния, леко абсурден управленски политически формат.

Летните протести стартираха заради едно идиотско назначение. То е такова в пълния смисъл на думата. Първо, то даде ясен знак на Бойко Борисов, че е сбъркал, и то фатално. Теорията, че е по-добре да подаде оставка и после да се върне „на бял кон“, се оказа фалшива.

Конят вече пасеше на друга ливада

Другата част от тази идиотщина беше емоционалното решение за тотален и бърз реванш срещу доскорошния властелин - на всяка цена и с всички средства. В дадения случай - и с неподходяща за целта личност. Това послужи за протестна тръба и всички недоволни от изборите, от ежедневието и бита си, от начина на живот в България въобще излязоха на улицата. Не мина много време и несполучилите десни, и подведеният Борисов разбраха, че нямат друг шанс, и застанаха на улицата, до хората. И после, по навик - над улицата и над хората... Това обрече протестите.

Студентите като най-чувствителни се усетиха първи и реагираха гневно. Другите интелектуални пърформанси на площада бяха плод на доскорошни храненици на властта, които - с малко позакъсняла позиция за морално менторство - дефилираха по телевизиите. Затова и страната не ги разбра и не ги последва, а те - както винаги - заключиха, че „народът е прост“.

Натрапчивите възгласи „Оставка!“ родиха и едно гърчаво подобие, но пред президентската институция, наречено „контрапротест“. Така партиите и съответните финансови интереси зад тях взеха да си устройват протести един на друг. Митингът се превърна във виртуален и минаваше повече през студиата на сутрешните блокове и коментарните предавания. Остатъците от гражданския дебат се оттеглиха във Фейсбук и социалните мрежи, а там той вече беше „безопасен“ за властта. Протестите не родиха алтернатива и не издигнаха лидер, който да предложи изход от ситуацията и път напред - достатъчно вдъхновяващ за мнозинството българи. Защо стана така?

Обичайният отговор е, че не можеш да викаш само какво не искаш, а трябва да кажеш и какво искаш. Ако погледнем по-дълбоко, ще видим и нещо друго - повечето хора протестираха срещу самите себе си. С отчаяние. Никой няма да си признае охотно, но мнозина от разхождащите се със свирки и плакати „по Царя“ дори не бяха гласували последния път. Други бяха гласували за тези, срещу които викаха в момента.
Колко от протестиращите на улицата са склонни да се заемат с политика и обществена дейност, като са толкова умни, красиви и морално извисени? Колко от тях ще се откажат от канторите си, лекарските кабинети, редакциите, научната работа, театрите, фирмите си?

Колко от тях са склонни
да си бръкнат в джоба

и да дадат своята лепта за почтена издръжка на една партия, а не само да ехидничат срещу държавната субсидия? На практика протестът можеше да влезе в рекордите на „Гинес“, но не и да постигне целите си, защото самите протестиращи не бяха готови да заемат ръководна роля в управлението на държавата и да наложат своето виждане за нейното развитие. Те мразят думата „партия“, ненавиждат начинанието „политика“ и свързват думата „власт“ единствено с облага. Протестиращите на улицата започнаха най-после да говорят срещу олигархията, но никой от тях не се осмели да отиде и да протестира пред банките и централите на тези олигарси, които реално държат властта. Сметнаха за по-лесно да правят това - с домати и бутилки в ръце - пред сградата на парламента, която кротко обитават и до днес техните марионетки. Това е все едно през цялото време да крещиш с пълно гърло, че Пинокио е дървено човече, но в цялата приказка да забравиш за татко Карло и никога да не споменеш неговото име.

Успокоителните вопли, че протестите са понижили прага на гражданската активност и хората са станали по-взискателни към властта, са врели-некипели. Напротив, сега дори да има смислен повод за протести, които изискват наистина народно възмущение, и хората излязат на улицата, просто ще бъдат сложени в графата „Общи“ като част от поредицата протести, които поради своята продължителност и политическа безадресност, станаха обичайни и неефективи. Сега всеки протест ще бъде причисляван като част от многото.

Има и още нещо, което протестиращите недооцениха. Изборите до този момент, от 10 ноември насам, нито веднъж не са ни гарантирали повече морал в политиката. Няма как това да се случи, ако т.нар. морални хора стоят отстрани и не искат да наложат определен стандарт на поведение. Раждането на алтернативата съдържа в себе си един

мъчителен елемент, както
е с всяко раждане

и един прекрасен, хубав елемент - както е с появата на всичко ново, което носи надежда за промяна. Тези, които бяха на улицата, отдавна са песимисти и в повечето случаи се гордеят с факта, че още не са емигранти, но това не ги мотивира да поведат народа си. Истинският социален гняв се намира при стотиците хиляди обеднели, огладнели и недоволни българи, които мнозина смятат за олевели и затова решиха, че е под достойнството им да отправят послание в тази посока. Двете общности не се срещнаха. Не се получи обществено оплождане, затова и нямаше как да се роди алтернатива.

Единствената „добра“ новина е, че общественото възмущение е руинирало, както у хората с десни възгледи, така и у хората с центристки и леви виждания. Това е добра основа за възникването и оформянето на цивилизовани, нормални, взискателни към публичния интерес проевропейски партии - вдясно и вляво. Но очевидно ще е нужно още време и повече мъдрост, отколкото артистизъм, за да се превърнат в ефективни инструменти, представляващи гражданите. 

(в. Преса, печатно издание, брой 353 (704 от 28 декември 2013)