28988 | 30 дек. 2013 | 08:17

Първият загуби шанса за завръщане, вторият спечели в личен план, последният държи добрите карти

Трима толкова различни по характер, темперамент, възпитание и идеология премиери, изредили се във властта само за година, близката история не помни.

Бойко Борисов е импулсивен, докачлив, влюбен в ролята на лидер на отбора, на махалата, на партията. Марин Райков е потомствен дипломат, отрицанието на революцията, човекът, който изкачва върха предпазливо, с малки стъпки. Ако бе честолюбив като Борисов или суетен като Райков, третият - Пламен Орешарски, трябваше отдавна да е захвърлил премиерстването. Сегашният министър-председател показа психическа устойчивост, която опонентите му трябваше да пресметнат, преди да го атакуват. Всекидневните вувузели под прозорците му на „Дондуков“ 1 трябваше поне да го изнервят. Засега подобни признаци не се забелязват. Орешарски има хладното излъчване на икономист, който трудно пропада в емоциите.

Любопитен е и пътят, по който минава политическото им самоопределение. След 1989 г. Борисов отказва да се деполитизира и напуска системата на МВР. Отказът му да скъса червената партийна книжка във време, когато мнозина бързаха да се отърват от нея, може да бъде сметнат за проява на индивидуализъм и нежелание да се брои за предател, но не става член на БСП. Дотук добре, но оттук започнаха пируетите. След 2001 г. се свърза с либералната НДСВ заради царя и й услужи със своята харизма за изборите през 2005-а. Година-две по-късно стана отчетливо десен.

И Райков няма как да избегне връзката с БКП - бил е член на партията, а баща му е изтъкнат представител на социалистическата дипломация. Но преходът бе време за преориентиране и самонаричане, така че през 90-те синът обърна посоката на възгледите си, стана десен, даже костовист и участва в кабинета на ОДС, а после - и на ГЕРБ.

Какво съвпадение - също като Райков Орешарски бе заместник-министър в кабинета „Костов“. Тоест бе десен и син, после бе министър в тройната коалиция, депутат от левицата и накрая неин избраник за премиер.
Тъкмо ходовете, характерът и вътрешният драматизъм на тези трима толкова различни политици белязаха отиващата си объркана година.

Най-тежкото политическо наследство

остави Борисов. За него 2013-а започна напрегнато, но без да вещае непреодолими трусове. Напрежението идваше от националния референдум за АЕЦ „Белене“, за който премиерът даваше вид, че не се тревожи. „Несериозно е да подавам оставка два-три месеца преди изборите“, заяви той след думи на президента (2002-2012) Георги Първанов, че е редно да се оттегли, ако загуби референдума.

ГЕРБ нито спечели, нито загуби, но каквито и да бяха резултатите от ядреното допитване, Борисов не мислеше за оставка. Неговата цел бе победа с мнозинство, което за втори път да му осигури самостоятелно управление. Но, изглежда, Орешарски е прав за Борисов: „Проверете и знайте - неговите прогнози никога не се сбъдват!“

Историята нареди за Борисов пасианс, различен от амбициите му. Солените и раздути сметки за ток и парно дойдоха на фона на демонстрираното от управляващите пренебрежение към референдума, който показа отчетлив превес на привържениците на ядрената енергетика (60:37). Всъщност това бе вот не за „гьола“ в Белене, както го наричаше Борисов, а

вот „за“ затритата
през прехода индустрия

на България - оттук вот срещу социалната несигурност, дестабилизацията и бедността. Така ли го разчете десният политик Бойко Борисов? Не. Кураж да настоява за втори мандат му даде слабата активност на референдума - 20,2%. Но социалните отношения се скъсаха и недоволството заля улиците в България.

За човека, свикнал да се слуша думата му и да бъде обект на възхищение, даже обожание, гражданският гняв бе тежък удар. Той даде леко назад (с оставката на Дянков), опита се да овладее ситуацията с пиар хватки (покани граждански организации в МС, които се оказаха негови почитатели), но не успя да овладее напрежението. На 11-ия ден от протестите Борисов поднесе събитието на годината - подаде оставка.

Изненадващ, но и пресметнат ход. Така лидерът на ГЕРБ си даде шанс да се представи добре на изборите и да пресече опи­тите за равносметка на мандата му при падащ рейтинг. Ако бе проявил инат, гражданите щяха да си припомнят всички грехове на управляващите: избирателното отношение към бизнеса; прекаленото затягане на коланите, рекламирано на Запад като изключително финансово постижение; подслушванията и показните акции на МВР; вечните оправдания с тройната коалиция; променливата политика; „калинките“; обезличаването на институциите с еднолични решения и т.н.

Бойко Борисов се оттегли с намерението да дойде отново като победител, защото не умее да губи - нито на терена, нито в политиката. Марин Райков трябваше да улесни завръщането му.

Основна задача на служебното правителство бе да организира честни избори. То запретна ръкави и според новата мода за повече гражданственост към него заработи граждански борд. Какво е свършил бордът, никой не помни, но се помни безпрецедентният скандал с допълнителния тираж бюлетини в костинбродската печатница. Скандал, който натовари вота с напрежение, подозрения, искания за касирането му. На старта на своите 78 дни на „Дондуков“ 1 Райков действаше като глътка свеж въздух с европейските си обноски, които рязко контрастираха с хъшлашкото поведение на предшественика му. За жалост „отбор А на България“, както нескромно го нарече Райков в отчета си,

не свърши нищо запомнящо се

Той се похвали на финала с финансова стабилност и оправда подозренията, че е резервният отбор на ГЕРБ. Райков игра в тима на президента, съответно за подалата оставка власт. В същото време - неволно - той се превърна в нейно отрицание. Прекарал години в Европа, той показа отчужденост и дистанцираност от провинциализма на българската политика. Бихме казали дори - досада. Неслучайно с риск да навреди на репутацията си в края на премиерския си мандат той побърза да се върне в сърцето на Европа. Външният министър Райков предложи на премиера Райков за посланик в Рим... Райков. И напусна България. А в София започнаха протестите.

Шумът от тях заглушава преценката за делата на премиера Орешарски. Дори да иска, той няма как да се отдаде на рязане на ленти, тъй като „ранобудните“ са първи на събития, които са чудесна възможност да освиркат властта. Но Орешарски и

не ще да реже ленти

Той сякаш има алергия към показното поведение на Борисов. Номинацията на безпартийния финансист за министър-председател Станишев лансира още преди парламентарния вот. Липсата на партийна окраска днес е предимство - Станишев и Лютви Местан носят политическата, но не и пряката отговорност за правителството, а центърът на партийния сблъсък е изместен в парламента, където Борисов и ГЕРБ са в слаби позиции. Било защото не влизат в залата, било защото подценяват достойнствата на парламентаризма. С искането за оставка те връщат топката към изпълнителната власт и премиера, но засега Орешарски успява да я отиграе. Цената на тока спря да скача, даже пада, бизнесът получи парите си от ДДС, валутният борд е стабилен въпреки апокалиптичните вещания на Бойко Борисов за неговото сгромолясване.

Преди вота и в сравнително безметежното начало на своя мандат Орешарски не предвиди трудностите, които го сполетяха, и тройният натиск, на който е подложен - от страна на ГЕРБ, на протестиращите и на изискванията и условията на БСП и ДПС. Известно време бе мрачен, свъсен и затворен. Сега го виждаме да се усмихва.

Само привидно през 2013-а Орешарски бе премиерът, който изтегли лошите карти. Водачът на ГЕРБ преживя най-тежките дни от своя близо четиригодишен мандат - дни, в които разбра колко измамен може да бъде високият рейтинг и колко изменчива е народната любов. Дни, в които видя спонтанния изблик на недоволството, видя неприветливи лица на протестиращи граждани, и дори кръв по улиците на София. С настояването за предсрочни избори и с подклаждането на протестите Борисов и ГЕРБ дават вид на оптимисти. Възможно ли е обаче Борисов да се върне начело на държавата? При непримиримото разделение на обществото, в чието създаване активно участва?! От 2005 до февруари 2013 г. той лесно печелеше и получаваше обилно доверие на кредит. Оттук нататък ще му бъде все по-трудно.

В личен план Райков не загуби от краткото си премиерство. За него то бе политическа авантюра и временно прекъсване на дипломатическата му кариера. Но политическата свърши.

Единственият, който запазва шанс да се докаже, е Пламен Орешарски. Дали ще изиграе добре своите карти, или ще се върне да преподава на студентите, ще се види в първите месеци на 2014-а, когато социалните проблеми добият релеф. Ако загуби, то обществото трябва да се замисли над думите му, че „нормализирането на политическата обстановка е първото условие за нормализиране на държавата“.

Засега той води в броя на дните начело на държавата. Борисов бе на „Дондуков“ 71 дни от тази година, Райков - 78, Орешарски - 214 (до 30 декември). За сведение на протестиращите, които броят само своите дни на жълтите павета. 

(в. Преса, печатно издание, брой 355 (706 от 30 декември 2013)