31668 | 2 ян. 2014 | 09:31
-Честита Нова година, проф. Пантев! Посрещаме я с нови надежди, иска ни се да загърбим лошото и да гледаме с оптимизъм бъдещето. Какво време да очакваме? Нов драматизъм ли ще ни носи, нови изпитания, нова свобода?
- Колкото и да сме въодушевени от празничната еуфория, идва моментът на отрезвяването. И тогава виждаме, че фойерверките са били само миг от всеобщата заблуда. Времето е мерзко, но не драматично. Без злодеи, но и без рицари. Виждаме пороци, които винаги са съпътствали историческия ни живот. Но техният повсеместен мащаб сега е стъписващ, още по-стъписващо е безразличието, с което те се приемат. Скриваме се в самотата, често пъти благословена, дори и когато е угнетителна. Защото нищо хубаво не е сътворено без самотни терзания. Хората се притесняват да признаят, че са самотни, но точно в това състояние идваме и си отиваме на този свят. Има стар филм с название „Самотни са храбрите“ с Кърк Дъглас и Уолтър Матау.
- Изживяхме последните месеци на 2013-а, разкъсвани от мисли - докъде е нашата независимост, защо младите са толкова угнетени, какво ще донесе протестът им. Имате ли отговор на тези въпроси?
- Ще ви прозвучи провокативно, но замислете се - нима е възможно да си живял пълноценно без зависимостта? Тя е част от любов и дълг. Много от младите не разбират това. Но има разни зависимости и свободи. Гневните въпроси за кадровите издънки на правителството, започващи с „кой“, могат да се гарнират и с въпроса: „А кой покани чужди посланици в окупирания университет?“ Това сравнение може би не е същото като последствия, но по принцип е еднакво като проява. Нека се изкушим да предположим напълно независими ли са институциите, анализиращи нашата демокрация, финансирани от чужбина. Днес да те хвалят в чужбина, е престиж, в миналото винаги е изглеждало съмнително.
- Това май е израз на националния ни комплекс за малоценност и досега като че ли нямаме формула, по която да го преодолеем?
- Пришиването на думата „национален“ към колективни характеристики приемам с подозрение. Не всички руснаци са поети или пияници, не всички англичани са пътешественици и изобретатели, не всички италианци са певци и любовници, не всички американци са милионери. Когато употребяваме определението „типично българско“, следва да знаем кое е типично португалско или мексиканско, за да има сравнение. Но че у нас е дълбоко вградена идеята за вината на другите - това го виждаме навсякъде. Все сме повече и първи пред другите и все те са ни определяли съдбата. Този ирационален травматизъм подвежда и днес. В национален и личностен план. Рядко чуваме някой да каже: „Аз се провалих!“, обикновено отправяме взор към другите… Комичното в случая е, че и професионалните историци, които са много критични към мемоаристиката от миналото, в собствените си спомени възпроизвеждат същата отричана позиция, че винаги са били прави. Така чарът им намалява.
- Годината на хаоса - 2013-а, годината на протестите, както я определиха социолозите, за пореден път доказва, че преходът ни бе сбъркан. Това историческа обремененост ли е?
- Този преход е органическа част от цялата ни история, в която значимите промени идват отвън. Но бе реализиран с нашенски привкус и с отблъскващи метаморфози. Дълго преди комунизма често първата работа на новата власт у нас бе да сменя прокурорите и пъдарите. Защо да крием, че борците срещу тоталитаризма поразително добре инкасираха своите речи, а малкото, които не го направиха, си отидоха в иронично забвение. Някой направил ли е социологическо сравнение какъв е социалният статус на ораторите от трибуните на многолюдните митинги и на другите, които възторжено им ръкопляскаха? Крещяща разлика.
- Но ние такива оратори си избирахме. А сега отвсякъде ни казват, че сме болно общество. Иван Хаджийски ни е сложил мрачна диагноза „... болест на посредствеността, превърнала всяка уста в стискало, което дъвче злъчка и пръска“.
- Когато обществото е болно, всички остават болни. Всеки има принос за това състояние и като виним политиците за всичко, идва въпросът, само те ли са отговорни за съвременното ни състояние? Кой ги избира?
- Изострената политическа ситуация на 2013-а показа, че освен да завиждаме, сме и в плен на омразата. Защо не намираме общ път, по който да вървим заедно?
- Оказва се, че нашето любимо блюдо е хоризонталната омраза. Тя ни е съсипвала повече от Коминтерна, злите ни съседи и всички видове империализъм. Отчуждението е световна тенденция и част от съвременната битова философия. Но тя не е от вчера. Понякога го възприемат като израз на модернизация. Все повече хората ще се затварят вкъщи поради спестовност, досада, липса на среда или бедност. Нашата драма обаче не е, че сме бедни, а че сме омерзени от родината си. Винаги ще има страдания, недоволство, винаги ще има варвари. Винаги ще има сблъсъци, често кръвопролитни. Спокойствието лежи в обстановка, когато можеш да кажеш - не обичам премиера, президента, министрите си, но съм готов да защитавам това отечество, в което живея.
- Това днес малцина може да го кажат. Мнозинството се лута и търси драмата на света. Къде е тази драма?
- Драмата е, че наред с всички останали кризи идва криза на демокрацията. Съмнения към добродетели. Как да учиш детето си да е порядъчно, след като това може да го направи неудачник? Това е опасно. Светът има потребност от конфликти. Не само комунизмът, май и демокрацията не може без врагове. След руснаците и китайците сега ни нападат брадати фанатици и дори космати извънземни. Не разбирам паниката на всяка хилядолетна цивилизация от разните етнопартийни инициативи. Нали сме мъдри, зрели, народ непреклонен, може ли да ни заплаши една партийка... А нашата драма е, че не сме проникнали в причините за нашите поражения. С победите е лесно, но уроците идват от провалите.
- Голям кусур сега е вайкането - все се оплакваме, че вървим назад, че загиваме като нация, че сме станали много лоши. Вярвате ли го това?
- Ако загиваме - това е съдба, която ни вцепенява като перспектива. Нашите триумфи в миналото също са преувеличени. Това парализира нашата способност да вникнем какво можем и какво не.
- „Ранобудните студенти“ се изживяват като новите революционери. В тяхната революция ли да очакваме промяната?
- Революции, но какви? Няма демократична страна в Европа, която да е създадена без революция. Но често мракобеснически режими идват под воала на революцията. Всеки историк знае какво следва след революциите - възход на посредствените. Но малцина обясняват как се стига дотам. Така, както свещите не правят електричество, така и революциите понякога са необходими. Но да разберем както означава революция. Персонажите от младежта на Германия преди Хитлер също са скандирали „Германия, събуди се!“ Те също са се изживявали като революционери. Четете Ремарк. Промените не са еднозначни. През XII век Швеция престава да бъде велика сила, а шведите стават щастливи хора. Промяната не е самоцел, а средство. След съвременните промени в Близкия изток по-щастлив ли е там обикновеният човек? Къде е сега България по стандарт на живот от предишната класация?
- Какво си пожелахте в новогодишната наздравица? Имате ли оптимистична теория за живота?
- Как можеш да си оптимист, след като знаеш, че идва немилостивата и неизбежна смърт? Защо Бог е допуснал болестите, след като я има нея? В оптимизма винаги съм намирал някаква немотивирана глупост. В политическа употреба оптимизмът може да бъде и хранителна среща за всякакви мними спасители и лъжепророци. Всичките идиотски идеи започват с оптимизъм като отрицание на здравословния скептицизъм. Оптимизмът не е политическа прогноза. За мен оптимизмът означава тръпка и вълнение при есенен дъжд или пролетен залез. Кому е малко това?
- Долавям умора, вайкане. Нима е възможно за вас?
- Нали вече всички изпитваме умора от вайкане, че заслужаваме по-добра съдба, но все някои ни пречат. Конгресите от Берлин, Букурещ, Париж, Ялта. А ние къде сме тук и какво сме направили да не бъде така!
(в. Преса, печатно издание, брой 1 (707 от 2 януари 2014)
Мобилна верси
RSS
