Започваме 2014 г. с тропаща на вратата предизборна кампания. Но не кампания за нови предсрочни парламентарни избори, както мнозина напоследък се надяваха, а подготовка за вота за Европейски парламент. Ще гласуваме през май. Но месеци наред политическият дневен ред ще бъде доминиран именно от това наближаващо гласуване, от условията, темите и евентуалните му последици. Това впрочем важи за целия съюз. С правителствената развръзка на изборите за Бундестаг в Германия предварителното премерване на силите между леви и десни очерта определена конфигурация, след която всички вече гледат към решаващия мач. Гледат и ще ни повтарят как трябва да участваме, как „нашите“ са много добри, а „техните“ са лоши. От нас
ЕНП, ПЕС и останалите ще искат гласове
И ако ни говорят за морал, не бива да се заблуждаваме, нито да преживяваме драматично всяко изявление на европолитик по наш адрес. Все пак става дума за кампания.
Става дума също за това, че май сами не знаем в каква точно кампания влизаме. Първите 7 години пълноправно членство на България в ЕС изминаха, без да преодолеем белезите на геополитическа инфантилност. Евросъюзът ни се привижда като една даденост, на която не можем да влияем, но която понякога е склонна да дава пари. Малко пари. Равносметката на българския „път в Европа“ от политическа гледна точка хич не е за дебат в предизборна кампания.
Инициативите и повдигнатите теми са малко, най-често в историко-македонски план. Да отстояваме собствени позиции, се пазим, навярно от страх в отговор да не ни ударят по главата с още по-критичен евродоклад. Когато инициативите идват от други страни, бележим предпазливо, че не са ни приоритет, или обнародваме двете си странички с „България одобрява, приветства, насърчава, споделя“. Може би сгъстявам черните краски. Може би някои наши позиции не трябва да се подценяват, особено със своята умереност на фона на поредицата радикални недомислици на разни европейски правителства. Но за европейски въпроси така и не дойде време, нито социално-политическата истерия на изтеклата година вдъхва надежди, че то идва. Няма ги условията като общество да оценим адекватно пълномандатната дейност на досегашните ни евродепутати. Самите управляващи през този период също няма да се задълбочат в отчети за напрегнатите си брюкселски визити. Наши представители в Европарламента, сред които специално трябва да бъде отличен Ивайло Калфин, направиха немалко и по бюджетната рамка, и по икономическите взаимоотношения в кризисна среда. Съмнително е всичко това да бъде спокойно и последователно анализирано.
По-вероятно е да караме според опита, натрупан в двата евроизбора през 2007 и 2009 г. Този опит превръща кампаниите и официалния бюлетин на ЦИК в
индикатор за промени във вътрешната политика
Впрочем това също не е уникално за България. Отдавна наблюдателите са констатирали, че изборите за Европейски парламент влизат в масовото съзнание като „национални избори от втори порядък“, на които даваме оценка именно на националните политически субекти. И доколкото за други братски народи националното е понякога трудно отделимо от условията на общия европейски контекст, те дават оценка и на отношенията в ЕС. Ние - на своите партии. Така например през 2007 г. евровотът подсказа, че каруцата на властта скърца. При току-що реализирана триумфално евроинтеграция, при стабилен икономически растеж, при конституционно мнозинство на Тройната коалиция гражданите присъдиха първо място на новоучредената ГЕРБ. Управляващите трябваше да вземат поука, не го направиха и си платиха. През 2009 г. от своя страна евровотът открои ясно риска от патова ситуация между доминиращите партии и поука незабавно си взеха гражданите, като месец по-късно предпочетоха да дадат цялата национална власт на ГЕРБ. През 2014 отново на дневен ред е сблъсъкът ГЕРБ-БСП, но при по-неблагоприятни обстоятелства: по-политизирано общество, по-изхабен елит, по-бедно население, по-голямо недоволство. При социален капитал, профукан в съмнителния политически покер, и с кредит на доверие, чието изчерпване лихварите на гражданското общество всекидневно припомнят.
Казват, че залогът на наближаващите евроизбори е съдбата на кабинета „Орешарски“. Ако управляващите спечелят, остават на власт. Ако загубят, оставката е неминуема. Какво значи да спечелят - БСП и ДПС заедно да вземат поне 9 от 17-те отредени на България места. Има обаче и контралогика. Именно при победа управляващите могат да добият самочувствието да поискат предсрочни избори, преди с времето да са израснали нови техни опасни опоненти. И напротив, при загуба да защитават кабинета на всяка цена, защото едни поредни избори биха ги доразбили. Съдбата на кабинета зависи от много повече фактори - съотношението на геополитическите сили и умението му да балансира между тях, статуквото на икономическите лагери в страната, изгледите за изпълнимост на приходната част на бюджета в края на полугодието, дори кондицията на политическите противници. С резултатите от избора много по-тясно е свързана съдбата на партиите. ГЕРБ
без ореола си на победител
не може да бъде досегашният ГЕРБ. В случай че не бъдат първи и не получат шанс да натъртят как винаги бият комунистите, а онези могат да им вземат властта само задкулисно, дисциплината ще рухне, Цветановската машина ще забуксува, клиентелата ще мигрира, а пътят надолу ще бъде окончателно открит. За БСП това не е просто още едно препятствие в бягането по стадиона на властта. Политическото бъдеще на Станишев е в ясна зависимост от резултатите, и български, и общоевропейски. Не си даваме сякаш сметка, че имаме партиен лидер, който ръководи и голяма европартия, направила заявка да излъчи следващия шеф на Европейската комисия. БСП ще започне да олевява и след февруарското заседание на конгреса гласът й ще се чува още по-отчетливо в разнотоналния хор на управлението. ДПС ще показва дали е чуло нещо от заветите на Ахмед Доган в отчетния му доклад на злополучната януарска конференция за много по-активна и мащабна европейска политика, или ще се ограничи в механично преброяване на питомните си зайци. „Атака“ ще тръгне да се радикализира, за да препотвърди своята незаменимост, да се влее в националистическата евровълна и да остави зад себе си дишащата във врата местна конкуренция. Реформаторският блок е изправен пред два теста. Първият и по-лесният: да подреди листа, без да се доразпадне. Вторият и по-деликатният: да мобилизира избирателите на онези свои участващи партии, които не виждат кандидата си на първа позиция.
Заявката на Николай Бареков ще стане трудно защитима, ако не се пребори за поне едно евродепутатско кресло. Много други формации ще се впуснат в сложни пренареждания, за да не изтърват влака на политическото оцеляване, и ще произведат ако не силни послания, то силен шум в системата. Много вероятно е да започнем да газим до колене в предложения за нови конституции, велики народни събрания, лустрации, операции „Чисти ръце“, европейски доходи и ниски цени.
Сблъсъкът между партиите е реален и по-ожесточен от всякога. Същевременно те водят и съвместна битка за политическо преутвърждаване. Евроизборите през 2014 г. за тях са своеобразен отговор на процесите през 2013 година, в хода на която
гражданите масово изразиха недоверие
в тях като цяло, година, в която неведнъж инициативата принадлежеше на протестиращи, главен прокурор, водещи журналисти, президента. Сега те ще искат да покажат, че инициативата в българската политика е тяхна, че протестиращите волно или неволно работят за актуалната опозиция и връщането й на власт, че главният прокурор трябва да си гледа делата, журналистите да отразяват събитията, а президентът да си спомни, че изразява единството на нацията, а не разделението на морала. Успешно ли ще бъде това начинание, ще разберем дори не толкова по резултатите от евровота. Едва ли е възможна електорална изненада, която би преобърнала основните играчи. По-скоро важна ще бъде активността. Ако хората масово гласуват, значи приемат партийния сблъсък в този му вид за истинската политика. Ако секциите останат празни... кризата ще се задълбочава.
(в. Преса, печатно издание, брой 1 (707 от 2 януари 2014)