46980 | 2 ян. 2014 | 11:58

Какво ли би написал за обърканото ни отечество сатирикът, напуснал ни в навечерието на така дълго проточилия се наш преход?

Сатирата е най-голямата човешка доверчивост, бе написал някога Мирон Иванов. Времето ни днес уви все по-малко и все по-случайно се осланя на нея. В искрящо остроумно „Писмо от България“ (в. „Сега“), излязло неотдавна, Димитри Иванов трупа по неговия си неподражаем начин спомени и примери, за да ни подскаже как България се е напълнила с карикатури на тези, които трябва да бъдат важните играчи в обществото ни, както и на бутафорните борци да ги изкарат от играта. Мисля си, че точно в тази гротеска, разиграваща се на живо пред очите ни, много липсват писатели сатирици с размаха на Мирон Иванов. Които ни карат да гледаме настоящето и бъдещето си не

през крив макарон

или черни очила, а чрез пречистващата самоирония... Кой не е чувал крилатата фраза, че „хуморът е спасителен пояс върху вълните на живота“! Тази година Мирон Иванов би навършил 83, мина четвърт век, откакто не е сред нас. Какво ли би написал за обърканото ни отечество сатирикът, напуснал ни в навечерието на така дълго проточилия се наш преход? В края на 70-те Мирон успя да натовари въпросното отечество с всичките му щуротии, кусури и безумия върху един лайнер (нарече го „Али Ботуш“), залюшкан сред вълните на Световния океан. Сатирико-гротескният роман „Живей като другите и бъди благословен“ (1978), според мен ненадминат и до днес в жанра, бе философска притча за несвободата. И за жаждата за свобода. Сега, препрочитайки историята за това въображаемо пътуване, пълно с абсурдни случки и герои, можем да открием нови и нови пластове. Както е в голямата литература, независимо от часовете и географските ширини, в които се е появила. „Времето има значение за онези, които го ползват за нещо - като мярка, като дистанция, като ориентир. За нас е безвремие, та можем да пишем напреко на календара“, дочуваме ехото от смеха на Мирон.

Пак духа на това безвремие носи любимата му метафора - гарата - „междуместие“ някакво, което не е „нито село, нито град“. Тя се е появявала в негови разкази, повести, фейлетони... Писателят я обясняваше и с други думи прости и тъжно-смешни: „Нещо си беше отишло, чакаше се друго и то не беше дошло.“

Роден на 1 юли 1931 г. в София, бъдещият сатирик е принуден от дете да кръстосва със семейството си по селата, където назначават на работа баща му - ветеринарен лекар. Точно тези лъкатушения на съдбата го пращат да завърши гимназия в малкия град Брезник. Там може да разчита само на местната читалищна библиотека и на събраната от странстващите му родители литература. Както се полага на докторски потомък, Мирон постъпва в Медицинската академия в София в специалността фармация. Но още преди да е завършил, започва работа като журналист във в. „Вечерни новини“ (1955-61). Минава през отдел „Хумор и сатира“ в „Труд“ (1961-71 г.), после през „Стършел“ (1971-74 и за втори път - 1981-88 г.), междувременно е редактор в литературното сп. „Септември“ (1975-81 г.). Дипломира се през 1957-а, но почти не работи по специалността си.

Друг известен наш сатирик - Петър Незнакомов, с когото в тандем като Илф и Петров някога дебютираха с общи хумористични книги („Железни хора“, „Чудото във Въображаево“), пише за таланта му „да съзира като радар нелепото и уродливото в живота и да създава от нищо нещо смях.“ Дарба - свише! Незнакомов (уви, и той отдавна не е между нас) се чудеше откъде се е взел удивителният запас знания у ненавършилия 30 години фармацевт: философия, психология, социология, история, световна география, точни науки, митология, фолклор... Което ме подсеща за любимо мото на Мирон Иванов: „Бъди невероятен!”

Писателят сатирик ни остави великолепни гротескови портрети на чиновника, интелектуалеца, изследователя, археолога, войника, натегача, простака, амбициозния глупак, на легендарния Гюро Михайлов... „Четвъртата стихия“ „Балканска жепопея“, „Трендафил лети с ракета“, „Един нищожен свръхчовек“ и още десетки подобни заглавия ни водят във въображаем свят, където и поколението, израсло с хумора на внука Мирон Крумов, ще намери над какво да се посмее.
Сещам се сега за един негов афоризъм: „Аз още не знам какво искам, но съм напълно

убеден, че го заслужавам

Или друг: „Щеше да има вина, но нямаше да има виновни“. Носят толкова актуална свежест, нали! Покрай него не можеше да бъде скучно. Дори и в най-вкиснатите си моменти, Мирон умееше да те разсмее. Беше майстор на експромта, импровизацията, на каламбура метафора. „Никога не сме единодушни със себе си“, успокояваше той налегнатия от мирова скръб свой слушател. Или пък: „Нищо в този свят не заслужава и пет минути тъга.“

Ако усетеше, че някой го пързаля или възхвалява фалшиво, пускаше по едно иронично „Налли“, което да сепне лъжеприказчика. Умееше да разказва увлекателно, така че да забравиш и най-пивкото питие на масата. Случвало се е да разправя пред компания от всякакви възрасти в Клуба на журналистите някой сюжет, преди да го сложи на белия лист, сякаш за последна проверка - кой ще се смее, кой ще се умисли... Колко такива темички от „Живей като другите и бъди благословен“ са тресли от кикот приятелски сбирки!

Някога у нас да пишеш журналистически текстове, беше „срамно“ за писателското призвание. (Май ехото кънти и до днес!) Тълкуваха като „несериозно“ или „злободневно конюнктурно“ и литературното умение да разсмиваш и натъжаваш хората със сатира. След отречени съветски и родни култове печално нелепата присъда на сталинския началник на културата Андрей Жданов оставаше незабравима: „Щом нещо е истински смешно, значи е подозрително или най-малкото непълноценно.“

И талантливият сатирик Мирон Иванов си е патил от подобни присъди, излезли от идеологическия калъп. „Реакцията е толкова външна и толкова неточна, че човек трябва да се бронира и да каже - не ме интересува какво ще пишат - коментира в интервю горчивия си опит с критици и рецензенти той. - Организиран е целият този хор от човеци, дето ни слагат в групички, дето ни подреждат - да върви А непременно преди Б., Б. преди В. Като че ли е програмирано...“ Живелите в соцреализма помним правилата: Може Иван Мартинов или Ангел Тодоров например да издава по една, дори 2-3 „сериозни“ прескучновати книги на година, такива като Мирон Иванов да си стоят при фейлетоните! Е, имаше и изключения от общия хор. „Хуморът на Мирон Иванов достига

оня ръб на печални прозрения

които бяха минали Суифт („Гъливер“) и Гогол („Мъртви души“), оценява писателското майсторство на

сатирика Светлозар Игов. Някъде през 80-те в София пристигна на гастрол прочутият московски театър на Аркадий Райкин - легендарен комик и световен артист. Помолих Мирон да напише за спектакъла им във вестника, в който работех тогава. Получи се невероятно топъл и смешен текст - някаква „седма вълна“ в дълбокомисленото и идеологизирано репортажно море.

И пътеписите на гражданина на света Иванов от пътешествията му зад граница са увлекателни и днес. „В тях има природа, история, география в различни ширини и дължини, папагали и самолети, мексиканки и бездушни чиновници, океани и небеса. Но това са преди всичко тревожни разсъждения за морала на човечеството, обществото и отделната личност“, коментира след време друг именит пътешественик и приятел на Мирон - Ясен Антов.

Стана дума, че журналистическата популярност бе недолюбвана в литературните среди. А Мирон Иванов, дори допуснат в труднодостъпния бастион на Съюза на

българските писатели, винаги казваше, че по професия е журналист. След някоя нова книга и особено след честите му гостувания във „Всяка неделя“ го затрупвали писма от почитатели и почитателки, спомня си дъщеря му Петя Миронова. Рядко в родната литературна история ще намерим подобен жест - Петя заедно със съпруга си Огнемир Киров създадоха издателство („Атлантида“, по негово заглавие) след смъртта на писателя, което публикува предимно негови произведения. В четирите тома дотук са включени както най-известните творби на Мирон Иванов, така и неиздадени и недовършени ръкописи. Предстоят още 3-4 тома. А завещаното е огромно - над 30 книги, 30 радиопиеси, 15 - театрални, сценарии за телевизионни и естрадни програми... Уви, и този прекрасен жест на дъщерята е само капка обич и признателност в морето безхаберие, в което потъват и се давят достойни творби от миналото. А и той, оказва се, съвсем не е достатъчен, за да възкреси отишлия си талантлив писател в претъпкания от нови капитани наш литературен „лайнер“.

Самият Мирон с иронична усмивка доверява в едно от последните си интервюта: „Започнал съм интересен експеримент. Пиша едновременно седем романа, единайсет повести и се опитвам да ги комбинирам така, че да се получат възможно повече книги, които да звучат по един начин в една комбинация и по друг начин - в друга...“ Близките му казват, че всяка сутрин раничко сядал зад машинката (по онова време компютрите не бяха дори блясък в окото на пишещия), за да даде от себе си най-доброто. При най-малкото колебание бил готов да хвърли изписаните листове в камината.

Някога писателската станция в Хисаря, дарена на СБП от местен богаташ, почитател на Йордан Йовков, бе близък до София пристан за хора от гилдията. През деня - битки с музата, в останалото време – разпивки с колеги. Да, ама подобно съжителство си крие и рискове. На сутрешна разходка млад прозаик се сблъскал на улицата с Мирон. „Ама как е възможно! - възкликнал той. - Току-що минах край стаята ти и чух машинката да трака.“ „Това е само магнетофонен запис, да буди черна завист“, засмял се сатирикът. Комичен спектакъл ала популярния през 70-те виц: Амбициозна писателска съпруга сръчква мъжа си: Иване, не чувам машинката да трака. Мисля, Ценке, мисля, отговаря Ӝ „класикът“. „Докато ти мислиш, други получиха Димитровски награди!“, мърмори Ценка. И на голямата театрална сцена Мирон Иванов бе допуснат трудничко, малко от пиесите му са поставяни. Затова пък един от първите му спектакли в Сатирата - „Мачово бърдо“ (1964) е режисиран от големия Методи Андонов с Георги Калоянчев в главната роля. В края на 80-те абсурдната му пиеса

„Обичате ли човешко“

поставена от Здравко Митков с Никола Анастасов, Георги Парцалев, Стоянка Мутафова и десетина млади актьори на трупата, беше все на ръба на „свалянето“. Оцеля по чудо цели 60 представления! Сюжетът се върти около истории в някогашните ВИП ловни стопанства. Салонът бе неизменно пълен, вибрираше и се тресеше от смях, а публиката така и не постигна съгласие - дали в някои от героите разпознава Тодор Живков или Пенчо Кубадински, все най-видни ловджии на държавата. Само за изговарящия на полуруски репликите си нямаше и съмнение, че копира друг член на Политбюро - Гриша Филипов.

В изповедния роман „Ония сънни, радостни години“, останал недовършен и издаден през 1990-а, две години след смъртта на писателя, критиката разгадава трагикомичната история за „гюромихайловщината“ на едно общество преди отрезвяването му. „Всички знаехме, че сме от безсмъртния батальон на жертвеното поколение, но всеки се надяваше да произнесе надгробната му реч“, написа някога Мирон Иванов. Е, госпожи и господа оцелели от тоталитарната ни суматоха, кога ще чуем надгробната реч? Май тя ще трябва да се отложи не без наша вина с още и още „пожертвани поколения“! Затова, както би казал той: „Наздраве! И да не повдигаме въпроси, които няма да бъдат разрешени!“ Поне засега!

В мразовитата сутрин на 7 декември 1988-а ни попари скръбна новина - Мирон Иванов си бе отишъл внезапно, покосен от инфаркт. В своите смешни „Допотопни истории“ някога той бе припомнил думите на френския крал Луи XV: „След мен и потоп!“ Повестта завършваше обаче с усмихната утеха за читателя: „Никой не се страхува от отминалите потопи. А всички ние вкупом гледаме и чакаме кой ще изрече следващите думи...“ Големи и малки потопи и потопчета изтекоха оттогава през живота ни. Което ни подсеща да не забравяме за спасителния пояс - хумора, сатирата, смеха. И че усмивката е превъзходство над реалността. 

(в. Преса, печатно издание, брой 1 (707 от 2 януари 2014)