11583 | 4 ян. 2014 | 13:44

За някои наложителни конституционни промени

София, 1 ноември 2013 г., един от най-шумните напоследък случаи, в които бе сезиран Конституционният съд. Четин Казак (в средата с папката) и други депутати от ДПС оспориха пред него решението на НС за отлагане на възможността чужденци да купуват земя у нас. Нормално ли е обаче решаването на такива значими въпроси да зависи от мнението на толкова малко хора.

Конституцията продължава да е обект на критични бележки. В някои случаи критиката преминава в пълно отрицание. Иска се нова конституция, без при това да се обясни каква трябва да е тя. Застъпеното в случая разбиране е съвършено погрешно. Нова конституция се приема, когато се промени икономическият строй на обществото. При една

общо взето запазена икономическа основа

се запазва и заварената конституционна уредба. По-съществените промени в обществото се отразяват в конституцията чрез съответни изменения и допълнения. Така се прави в целия свят.

В САЩ например приетата през 1787 г. конституция и днес е основният закон на страната. Доколкото е трябвало да бъде съобразена с възникнали обществени потребности, тя е била изменяна и допълвана с т.нар. поправки. Досега те са 27, като първите десет са приети още през 1791 г.
Конституцията на Ирландия е от 1937 г., на Италия - от 1947 г., на Франция - от 1958 г. Основният закон на Германия, приет през 1949 г., запази своето действие дори и след обединението на страната.

Нашата конституция е общо взето добра. Но някои промени в нея са наистина наложителни. Имал съм и продължавам да имам възражения по-специално срещу устройството на съдебната власт. Тя е построена върху една сбъркана в самата си основа концепция. От една страна, тя е юридически напълно независима, а от друга, е, както и с просто око се вижда, политически достатъчно зависима. Неправилно е както едното, така и другото.
Съдебната власт, както и законодателната и изпълнителната са подчинени на

принципа за разделение на властите

Всяка от трите системи при цялата си независимост следва да бъде контролирана от другите две, така че да не може при определени обстоятелства да съсредоточи в себе си цялата държавна власт. Изпълнителната власт у нас се контролира от законодателната, законодателната се контролира от президента и Конституционния съд. Съдебната власт остава обаче извън всякакъв контрол. Тя се оказва не просто независима, но понякога дори и произволно действаща.

„Нормално“ е вече мотивите към съдебните актове да се обявяват със закъснение от месеци, че дори и години. Някои наказателни дела се „влачат“ в безкрая на времето, при това без да завършат с осъдителна присъда. В редица случаи се наблюдава груба небрежност. Така например членът на Върховния административен съд Магдалинчев в мотивите на едно свое решение обсъжда правното поведение на една политическа партия, а в самото решение се произнася по правната съдба на друга партия.

Ще отмина неприятния проблем за морала в съдебната система, доколкото той допира до трудно доказуеми обстоятелства. (Но е факт, че някои представители на съдебната власт декларират имущества, които няма как да се обяснят с една обикновена заплата.) Сериозни възражения могат да се отправят и към прокуратурата - тя невинаги реагира адекватно.

Има предположения, че най-сериозните пороци в системата на съдебната власт се дължат на зависимостта й от политическите партии на власт. Тази зависимост трудно може да се отрече.

Съгласно чл. 129, ал. 1 от конституцията всички съдии, прокурори и следователи се назначават, повишават, понижават, преместват и освобождават от длъжност по решение на Висшия съдебен съвет (ВСС). Самият ВСС не е обаче изцяло орган на съдебната власт. Той се състои от председателя на Върховния касационен съд (ВКС), председателя на Върховния административен съд (ВАС), главния прокурор (назначавани от президента по предложение на ВСС) и 22 членове, от които половината се избират от органите на съдебната власт, а другата половина от Народното събрание.

Кажем ли обаче „Народно събрание“, ние вече казваме „политика“. Въпросните 11 души се избират не просто от парламента, а от доминиращата в него политическа партия. Влезли в състава на ВСС, те се проявяват като емисари на тази партия. Политически натоварени са и назначените от президента председатели на ВКС, ВАС и главният прокурор.

Проблемите са следователно са заложени

във Висшия съдебен съвет

Необходимо е да се промени начинът на неговото избиране. Целият състав на ВСС (а не само 11 души) трябва да се избира от представители на самата съдебна власт. Тази задача може в частност да се възложи на избирателна колегия, съставена от представители на съда, прокуратурата, следователите и евентуално на адвокатурата. Главният прокурор, председателят на Върховния касационен съд и председателят на Върховния административен съд следва да останат извън състава на ВСС. Те, както и главният инспектор на Инспектората към ВСС трябва да се избират по предложение на ВСС от Народното събрание. (А на него бива да се даде правото да отхвърли втори път предложение на съвета.)

Все пак не следва изцяло да се прекрати връзката на съдебната власт с политическата власт, респективно със законодателната. Напротив. Би трябвало Висшият съдебен съвет всяка година да отчита пред Народното събрание дейността на съдилищата, прокуратурата и следствието. И сега в конституцията има подобни разпоредби (вж. 84, т. 16 и чл. 130, ал. 7), но остава неясно какво е отношението на НС към представения доклад. Няма смисъл НС да приема само за сведение данните в него. Оправдано би било Народното събрание - ако установи, че ВСС не е осигурил съобразена с обществените интереси съдебна политика - да постанови разпускането му и да насрочи избори за нов състав.

Заслужава внимание и Конституционният съд. Като народен представител в VII велико народно събрание (1990-1991) предложих собствен проект за конституция, в който контролът за конституционност на актовете на НС се възлагаше на Върховния съд. Доводът ми бе, че трудно можем да се доверим на структура, в която

само седем души

(от всичко 12), а в някои случаи дори само петима ще се произнасят по съдбоносни за страната ни въпроси. Но ВНС прие действащата, за съжаление не добре обмислена уредба на Конституционния съд.

Конституционният съд също е под подозрението, че приема и политически мотивирани решения. В не едно негово решение прозира интересът на определена политическа сила. Необходимо е следователно КС да се огради от чужди на правото внушения.

Трябва да се промени уредбата (чл. 147 от конституцията), при която 1/3 от конституционните съдии се избират от представители на съдебната власт (ВКС и ВАС), 1/3 се назначават от президента и другата една трета се избират от парламента. Даден е превес на политическия интерес, което е очевидно неприемливо.

Необходимо е конституционно решение, което да осигури разумен баланс между интересите на правото и интересите на политиката. Би било целесъобразно всички конституционни съдии да се предлагат от Висшия съдебен съвет, а да се избират от Народното събрание. А за да има то възможността наистина да избира, нека ВСС да му предложи не 12, а повече кандидати за конституционни съдии - най-малко с една втора повече, т.е. 18 кандидати, но не повече от 24 кандидати. После съдиите трябва да се избират с квалифицирано мнозинство. Ако на първия тур не бъдат избрани необходимите 12 души, тогава се прави втори тур, при който за избрани се смятат ония, за които са подадени по-голям брой гласове. След като бъдат избрани, конституционните съдии трябва да останат до края на мандата си подвластни единствено на своето правосъзнание и съвест.

Така направените предложения нямат претенцията да дават възможно най-доброто решение. Но във всички случаи те очертават общата насока, в която то трябва да се търси.

* Редакцията е готова да публикува и други мнения и идеи по важния проблем, разгледан от автора.

(в. Преса, печатно издание, брой 3 (709 от 4 януари 2014)