Интервю на Валерия Велева с бившия ректор на Софийския университет Проф. Боян БИОЛЧЕВ за преподаването по литература, егоизма и фалша и опростачването на нацията
Проф. Боян Биолчев е роден през 1942 г. в София. Произхожда от големия прилепски род Биолчеви. Дядо му Боян Биолчев е деец на ВМОРО и македоноодрински опълченец. Завършва полска филология в Ягелонския университет в Краков. През 1996 г. става доктор на филологическите науки и професор. Два мандата - от 1999 до 2007 г., е ректор на СУ. През 2002 г. е избран за академик на Световната академия „Платон“ , Гърция. Автор е на над 200 научни публикации и на 20-ина белетристични книги, преведени на няколко европейски езика. Сценарист е на 6 игрални и 2 документални филма. Сред най-известните му книги са: „Очите плачат различно“,“Сатурнов кръг“, „Държавата Урария“, „Сладко нищо“, „Мираж под наем“, „Градината на чичо Блум“, „Амазонката на Варое“.
Новата учебна година започва, проф. Биолчев, със скандала дали да има тетрадки с фолк певици на кориците. Това как ще се отрази на учениците?
Още преди 20 години казах, че “Магурата”, където се оформи манталитетът на първата сива икономика, постепенно ще залее държавата най-напред с начина си на говор. Аз очаквах това, което се случва днес. Появата на фолк певици в образователната сфера е процес, който има много дълбок корен. Това е опит за завземане на социално пространство, опит за лекуване комплекса на хората, за които обществото се произнася пренебрежително. Това е класически начин да нахълташ в дадена сфера, отмъщавайки й за това, че са те подмятали, че си бил в нея символ на низко ниво.
Тоест това е отмъщението на чалгата?
Да, това е нейното отмъщение. Винаги съм го очаквал. Това е борба за власт в социалното пространство и във вниманието на обществото. Чалгата има парите, има популярност в даден контингент от населението, но това не й достига. Нормално е след време тя да поиска всичко! Интуитивно, първично, но е факт. Друг е въпросът за реакцията на самите деца и на образователната система. Това е хубав тест за равнището на българския родител.
Защото опростачването тръгва от възрастните.
Да, опростачването не идва от децата, а от родителите. И когато един процес на опростачване и омаловажаване на унаследени ценности под формата да се махне нещо “мухлясало” от миналото се задълбочи, довежда до това родителят не да насочва децата си, а да се радва, когато те се отклоняват от приемливото поведение. Това е и форма на отмъщение на самия родител спрямо обществото, което той преценява като недобро за самия него. И опираме до другия, родителския комплекс, който често се изразява в това - пускаш децата сами да се оправят напук на всичко останало.
Но това е безотговорност!
Не трябва да си играем на ощипани, защото това е обща тежка вина. Всичките участваме в тоя заговор срещу добрия тон в обществото. И когато се стремим към Европа, трябва най-напред да видим равнището на възпитание, което имаме, защото в Шенген ще влезем по-лесно, отколкото в домашното възпитание на европееца.
В годините с различна степен на интензивност избухва скандал за езика в литературата, която се изучава. Това лято го отнесоха Вазов и Ботев. Докога ще ни тресе комплексът за старомодната ни класика?
Това е другата страна на проблема в образованието - стремеж за свръхмодерност, който води до самовлюбеността на несъществуваща елитарност. И за съжаление вина за това имат и част от моите колеги, които говореха дълги години на измислен език, някакъв своеобразен ребус на безсмислието, който кандидат-студентите по български език трябваше да изучават наизуст. Аз продължавам да не разбирам голяма част от споменатите анализи на Ботев и Вазов, въпреки че все пак съм стигнал върха на една кариера в областта на литературата. И с това беше доведен до съвършенство един процес на отвращаване на младия човек от литературата, подмяната на четенето на литература със запаметяване, наизустяване на дефиниции за нея, които нямат никаква човешка разпознаваемост. Налагаше се фалшивата представа, че емоцията вече не е стожер на литературата. Това е дълбоко осакатяване на културната рецепция. Няма литература без емоция. От този емоция бяха лишени няколко поколения. Четенето залиня като удоволствие, като представа за наслада на духа. Децата загубиха контакта с реалните Вазов и Ботев. И рядко някой се посвещаваше да ги очертае в истинската им национална незаменимост, повечето предпочитаха да се вживяват в ролята на задължителен литературен пълномощник. Представям си в Англия да тръгнат да обясняват, че Шекспир не е този, който сме знаели, а е един друг. Днес литературата ни в училище е не текстове на автори, а оценки на синдици.
Спомням си преди години напъна на интелектуалци да се махне баба Илийца от учебниците, тъй като днешните деца не разбират драмата й “около един кол”. Вероятно това, което става днес, е последствие от всичко това.
Въпрос на самочувствие, въпрос на занижена самоирония. Кой си ти, за да отменяш част от историята на литературата? И откъде идва това самоуправство да посягаш на един непроменим (защото авторите са вече мъртви и не могат да се поправят) исторически феномен, темел на българското национално съзнание. Кой те е оторизирал и кой има правото да говори от името на националната памет? Та ако нямаше образование, нямаше да има памет нито за старогръцка, нито за старолатинска литература, нямаше да знаем 90% от имената, които днес представляват свидетелство за ерудицията на културния човек. Образованието има задачата не само да научава децата на практически познания и умения. Образованието има за задача да поддържа висока степен на информация и да държи жива често неприложима във всекидневието интелектуална памет. Литературата е антология на големи умове, на уникални съзнания. Шекспир не е по-талантлив от Аристотел. Да махнем Аристотел, понеже е по-стар и не всичко, което е казал, се е доказало като истина. При положение че формулата за истина е по-относителна от теорията на Айнщайн.
И второто, което е много важно за нас - посегателството върху такива образци в нашата литература е опит за присъда, че тя е цивилизационно вторична. Защото никой от тия, които се произнасят с авторитарен глас, няма да се противопостави на Шекспир, няма да посмее да каже нещо за Аристотел. Но тук в България може - понеже ние сме втора ръка хора и втора ръка история. Не мога да приема това нещо точно като човек, преподавал през целия си живот седем литературни национални истории извън българската.
Как да ги накараме младите примерно да прочетат “Под игото”, да го прочетат като книга, като роман, не по задължение.
За да има четене, трябва да има събудено любопитство. Огромна вина имат тези 45 години. Нека си го кажем. Огромна вина за ликвидиране на четенето като познание имат тези 45 години, когато аз като ученик, помня го много добре, чух от моя преподавател по български език за “Макбет” единственото, че е написан преди 9 септември. Това е дифузия на политически постулати в неуправляемата широка хаотична област на изкуството, където решават съвършено други неща. Изкуството е любов. Там има харесване и влюбване, понякога от пръв поглед, понякога е необходимо дълго време. Но изкуството винаги е извън дребните властови инерции в живота.
Е, не е съвсем така, защото всяко лято ни караха да четем по 30-40 книги и щеш, не щеш, добиваш познания, навици за четене.
Аз говоря за употребата на четенето. Не загива българската книга, а залинява българското четене. Това ескалира във времето като войнстващата диктатура на простащината. Не ни е виновен само цар Киро. Той произвежда алкохол менте, а ние произвеждахме менте ценности, налагахме ги и продължаваме да ги налагаме и днес. Какъв е този език на политиците? Идея, която се предава като СПИН?!
И вие сте шокиран от сравнението на Антон Кутев! А в БСП толкова искат този скандал да се забрави колкото се може по-бързо.
Имам един приятел доктор, който е на мнение, че социализмът не е СПИН, а е Алцхаймер, и не се предава по полов път заради високата възраст на членската маса. И това е следствие на едно просто нещо – отказа да се признае лъжата, изведена като недосегаема норма. Естествено, аз не мога да се отрека от живота, който съм живял. Но не беше осъзната в дълбочина вината за фалшивите ценности, които изместиха понятието за истинност. А каква литература се раждаше в илюзорната утроба на лъжата! Тя се пръсна за секунди във вятъра на новата история като глухарче и останаха само онези писателски изречения, които изначално са търсели вечните категории на човешкото мимолетно присъствие на отредената ни земя.
А какви ценности предлагаме на младите, в какво ги възпитаваме?
Нищо не предлагаме. Младите са оставени на самотек. При положение че няма примамливи пространства в областта на културата, те по естествен път се ориентират към това, което е по-лесно за постигане. Днес е по-трудно да се оформи начин на мислене в главата, отколкото да си свалиш сутиена от бюста. Това лековато поведение е примамливо и създава дублетно чувство за вътрешна свобода.
Да не ви приемат младите за стар мърморко?
Моля! Мърморенето е изпитан национален занаят. Ако мърморенето беше признато за олимпийски спорт, щяхме да имаме възжелания златен медал в Лондон. Но аз не мърморя - принадлежа към поколение софийски момчета, на които им режеха дънките с ножици, а на нашите съученички им удряха печати по бедрата заради минижуп. Ние сме преживели намесата в строго личните пространства, мачкането на личността, диктатурата на историческия български мърморко, политически овластен. Но не може днес да имаш ценностно социално поведение, при положение че твоето се основава на дълбоко неуважение към човешкия периметър на околните. Това е път за създаване на общество - един архипелаг от острови на егоисти, сървайвър на хора, съревноваващи се кой е по-скъпо облечен.
Тази година в Алма матер са влизали и с 3, сега има 300-400 свободни места. Това не е ли притеснително за нивото на висшето образование?
Въпросът е демографски, но въпросът е и за фалшивата конкуренция, която се настани трайно в нашето образование. У нас почти няма конкуренция на равнище на образование, по-скоро има конкуренция на лесна и трудна диплома. И напълно естествено е, че ще има отлив. И отливът се усеща най-силно в класическите университети. Защото профилираните университети, когато усетят прагматична област като търсене от кандидат-студентите, веднага реагират и не губят студенти. Но класическото университетско образование е нашето лице за пред света - много лесно можем да съкратим непечелившите специалности, но как ще изглеждаме на фона на европейското и световното образование... като страна занаятчийски колеж!
Знам, че тази година една от най-търсените специалности е била пиарът.
В България има един много лош късмет, че студентите се ориентират към специалности, след като вече е започнало насищането с тях. И след няколко години ще произведем два полка пиари, които няма да има къде да идат.
Какво пишете сега?
Две неща. Една пиеса, която е в аурата на романа ми “Амазонката на Варое” - леко насмешлива по отношение на националния ни характер и преди всичко към удивителната ни склонност да сме в уплах пред бъдещето, да не ценим настоящето, а да си измисляме велико минало. И второто е една повест за преселението в Странджа. През 1913 г. от южните склонове на Странджа огромен брой хора са бягали към днешния наш бряг на Черно море. Повече от 30 години събирам материали, разговарял съм с много възрастни хора, които са преживели тази трагедия, и имам много натрупани факти. Това ще бъде повест, която ще постави въпроса как може на Балканите да сме толкова неразделимо еднакви и толкова необятно да се мразим.
Вижте омразата в политиката колко е силна и днес. Тя е движещ фактор, не аргументът, не идеята, а отрицанието.
Омразата намери хранителна среда в политическите пространства. Там, където няма концепция, единственият й политически идентитет е демонстрираната омраза към другите. Втрещен съм от партийни лидерски програми, чиято единствена, тържествено заявявана цел е да махнат някого от власт. Това какво е?! Къде е представата за национално съзидание, алтернативата в името на нещо ново. Изобщо не става дума за това. Някой трябва да се махне. И се приема за нормално единствената задача на политическата партия е да отстрани някого и да се настани на негово място.
Вярвате ли в националния интелект?
Убеден съм, че го има. Може би са се увеличили пространствата на неговата летаргия, но потенциалът е същият, какъвто сме го имали.
Учудвам се, че интелектуалците са изпаднали в летаргия, няма ги като водачи, няма ги и като изразители на позиции. Защо?
За да си водач, трябва отвреме навреме да се обръщаш назад, да видиш има ли някой зад тебе, за да го водиш. А една голяма част от интелектуалците гледат или към някакъв водещ в света образец, или гледат в бъдещето като лична територия, недостъпна за другите. Тук се проявява една тежка черта на националния ни характер - ние сме заедно само по време на еуфория, а в мига, в който умът ни започне да работи по-хладно, се заграждаме с огради, чийто символ са високите дувари на къщите на новобогаташите. Берлинската стена днес е не по средата на неразделимото ни национално общежитие, а около собственостите ни, за да се отделим от него.
По тоя начин обаче се оставя една огромна територия на политици, които понякога са необразовани, много често с липсващ морал и по принцип с фалшиво мислене за общност на нация.
Неизбежно е. Средният ум е изключително изобретателен, когато иска да се представи за единствено важен. Талантът на средния ум е съобразителност, нагласяване и безпощадност. Интелектуалецът, колкото и да е неизяснена за мен тази дума, е колеблив, но той винаги има толерантност към ставащото, не изпитва ненавист, панически страни от омразата. В практиката това винаги се е оказвало слабост на момента и рядко осъзнавана поука за бъдещето..
А Ботев и неговото силно чувство да люби и да мрази?
Ботев се произнася във време, когато по българските земи е имало пълчища от диваци, когато омразата е била условие за национално оцеляване. Физическо оцеляване на една нация. Днес времето на света е не на оцеляващите, а на устремените към съзидание, колкото и това да е трудно. Някога омразата е имала спотайващ ефект, обединяване срещу нещо, което ще ни съхрани като българи. Днес омразата е слязла между хората и вече не ни пази от външна заплаха, а ни противопоставя един на друг без всякакъв социален смисъл. Тя създава илюзия за персонален суверенитет, а всъщност само изпепелява душите ни, за да преживеем задръстено и ялово дареното ни от бога време.
А опитите за етнически противопоставяния, дори и чрез факти от литературата?
Националната история и историята на културата ни е едновалентна - дори и когато е полиетническа. Аз имам великолепни приятели арменци, евреи, турци. Нашето приятелство е оформено на базата на установената българска културна природа. Аз не ги познавам като други освен като представители и на добър български език. Това, което ни обединява, е по-голямо, отколкото етническият момент. Често той е само ракета носител за политическа кариера на хора еднодневки и нищо друго. Но е лесно възпламеним, защото се приютява като панацея в нишата на битовите и емоционални недоволства. За щастие българинът е взривно озлобяващ се, но не е злопаметен. Или както казваше баба ми, ние, българите, най-напред ще счупим на някого главата, а след това ще си го вземем вкъщи да го лекуваме.