36092 | 17 септ. 2012 | 13:00

В лицето на прегърбеното време от КЕВОРК КЕВОРКЯН

Новата американска посланичка Марси Рийс трябва да отложи пристигането си в София поне с един месец - освен ако не иска да гази в локвите от сълзи, които остави предшественикът й Уорлик при отпътуването си.

Човек с по-слаби нерви трудно би издържал снимката от отпътуването му, публикувана в съботния брой на „Преса“. Специално на мен тя ми се видя направо садистична: г-н У. така неутешимо плаче до бузата на една засмяна красавица, та читателят няма друг избор, освен да си помисли, че е настъпил свършекът на света, а не на един посланически мандат.

През последните три години нямаше по-забавен човек от Уорлик в столицата, това е вън от съмнение. Той ще остави неизличима следа в светската история на нова София. Хроникьорите бяха жадни за неговите салонни изяви и дефилета. А медиите искрено се забавляваха с него. Той не пропускаше нищо - искаше да бъде част от дневна, нощна, а ако беше възможно, и на подземна София. Мисля, че дори би приел да бъде поставен и в една витрина сред античните развалини на новооткритата метростанция. Артистичните среди още дълго ще си разказват за неговите изпълнения из нощна София. И той си тръгна пак така, както и пребиваваше у нас - артистично до разюзданост. Сякаш искаше да ни внуши, че дипломацията отдавна не е онова, което си мислим, като че ли това беше скритата цел на престоя му тук.

Ако някой намери време да направи албум с фотоси от неговите авантюри, той несъмнено ще бъде ценно помагало за младите дипломати - и те бързо ще схванат какво в никакъв случай не бива да се прави в дипломацията.

Наскоро г-н У. даде интервю, в което твърдеше, че е дошъл като посланик, но си отива като приятел - макар обратното да е далеч по за предпочитане. Дипломатическата му роля ще остане загадка за публиката. Тя ще го запомни като активен до неприличие човек, който сякаш искаше да ни увери, че може да се намъкне буквално навсякъде. А това бе добре дошло за някои местни шутове, които го развеждаха неуморно из страната.

У. сякаш непрекъснато бе под въздействието на някакъв специален наркотик, който държеше непрекъснато будно любопитството му - при това доста често към банални, евтини и направо провинциални неща. Сякаш му бе забранено да стои в посолството - и той непрекъснато се шляеше из страната, като че ли това щеше да има някакво значение за същинската му работа. Не се ограничаваше от нищо, готов беше да се снима с всеки и по всякакъв повод - от Гага до когото се сетите.

Разбира се, дипломацията, извън скритата си същност, има и една външна, показна страна, която обаче никога досега, може би не само у нас, не бе карнавализирана до такава степен. Някои от частушките на този посланик надминаха и тия на провинциалната съветска номенклатура от времената на Брежнев, дори и тия на самия Брежнев, който бе в състояние да опита всичко и да се престори на всякакъв - от пълководец до писател и пр.

Призлява ми само като си представя какво щяхме да наблюдаваме, ако волна душа като Уорлик беше посланик при Брежнев - и накрая сигурно щеше да получи цял иконостас от висши съветски ордени, да стане поне три пъти “Герой на Съветския съюз” и т.н..

И сега, у нас, той получи „Стара планина“, но това е прекалено дребно признание за неговата свръхактивност. Вежди трябва да му даде „Златен век на дружбата с Америка“, министърът на икономиката - „Златен шист“, министърът на правосъдието – „Златна Темида“, Господарите на ефира на Нова – „Златен скункс“, другите Господари – „Златен пор“, министърът на образованието – „Златен Азис“. И всичко останало, след като той си пъхаше носа навсякъде. Дискотеката „Ялта“ трябва да му отреди „Златен марихуан“, киноцентърът – „Златен статист“, Би Ти Ви пък – „Златен отговор“, и тази награда специално трябва да стане традиционна и да се връчва на ония постоянни гости на телевизията, които са абонирани да получават най-лигавите въпроси и са задължени да им отговарят по най-обтекаемия начин. МВР трябва да му даде „Златен рюгер“, но със запълнени отвори на барабана, за да не направи посланикът някоя непредвидена илюминация. Плевнелиев сигурно вече се е сетил да му присъди „Златна рамка“ – със своя снимка, на която се е гушнал с група муджахидини. И т.н.

Още когато Уорлик се появи в „Стъклен дом“, стана ясно, че дипломацията - поне тази, практикувана от него, се е превърнала в поприще, с което не бива да се свързват особени надежди.

Разбира се, реденето на пано със зърна от смилянски боб с амбицията то да попадне в рекордите на “Гинес“, не беше по-малко комично - обаче все пак в онзи случай се побутваха само бабите в Смолян. Но да се изтъпаниш в един сериал, гледан от стотици хиляди зрители, за да произнесеш с дървен български език три реплики, вече е наистина извън мярката.   

В руското или немското посолство сигурно са се заливали от смях, докато са гледали несръчното му изпълнение във въпросния сериал. С подобни акции този човек доведе до абсурд дипломатическата дейност. Но независимо от това вероятно е бил горещо поощряван от нашите слагачи - сигурно са му казвали, че има артистични заложби, за да си партнира направо с Мерил Стрийп. На въпросните слагачи такъв посланик сигурно им е бил удобен, понеже покрай него собствената им несръчност не би правила толкова лошо впечатление.

Този човек бе буквално навсякъде - дори заведе със себе си, и то тайно, Плевнелиев, който е също от неговата школа, в Афганистан. Инициативите му трудно могат да бъдат изброени, но след всички тях не остана нищо сериозно, ако не броим локвите от сълзи и клетвите му колко обича България, Вазов, българските коне, българските облаци и пр.

Артистичните му пируети обаче бяха редувани от безтактно и дори грубо лобиране. Това всъщност изглежда нормално за човек, при когото няма истинска овладяност, в поведението му няма тънки, деликатни нюанси, които наблюдателят да разгадава с усилие – а вместо това се натрапва единствено грубо подскачане около едно или друго.

В някои случаи дори солдафонът Пардю изглеждаше по-въздържан в сравнение с Уорлик, макар че и двамата нетърпеливо и безпринципно лобираха - единият за Кунева, другият за шистовия газ, които са еднакво важни за нас.

Неизчерпаеми бяха ролите, които посланикът си самовъзлагаше, той непрестанно откриваше   все нови и нови страсти у себе си - от реенето в небесата с делтапланер до въртенето на пици. Той бе програмиран непрекъснато да изживява шекспировски страсти и терзания – независимо дали Софи Маринова отпадаше от конкурса на „Евровизия“, или самият той падаше от някой инатлив български кон. И неизменно все се разплакваше.

След участието си в „Стъклен дом“ г-н У. без никакво колебание бе заявил, че по този начин бил показал „човешкото си лице“ - макар да излъчваше такава непохватност, че дори вдърви и Калин Врачански, който му партнираше в епизода. Нещо повече дори - участието си в сериала посланикът бе окачествил като „уважение към България“!

След подобни изявления може ли да се говори наистина сериозно за този мандат?

Е, да, наистина Хилари бе тук - но по-скоро по прищявката на един дълъг неин воаяж и посещението й едва ли може да се сложи в актива на г-н У. Но пък действията й, като изключим неизвестните на публиката разговори, доколкото ги е имало, я представиха по-скоро като адвокат на нашите цигани и разсеян посетител на Боянската църква – съвсем в стилистиката на Уорлик. А истинските дипломати сигурно са се задавили, когато са разбрали, че в тази невинна разходка я е съпровождал в ролята на церемониалмайстор самият ни президент.

Г-н У. бе интересен за българските медии, това не може да му се отрече. Той беше много, дори прекалено достъпен, продукцията му беше твърде обилна. Но още отсега е ясно, че в нея няма кой знае какво, освен „човешкото му лице“ – което лесно и доста често се просълзява, а в останалото време е засмяно.

След толкова много интервюта на г-н У. в съзнанието на публиката обаче едва ли е останало нещо съществено, нещо, което си струва да бъде запомнено за по-дълго време. Този човек сякаш нарочно шаржираше дейността си. Дали това не се дължеше на желанието да се прикрие липсата на сериозен интерес към българската съдба? Когато някой непрекъснато ти се хили в лицето, ти бързо разбираш, че в това има нещо странно и дори несправедливо.

Българското време е прегърбено под товара на страховити проблеми, някои от които очевидно неразрешими – и да друсаш кючек с варненските циганя не е най-голямата утеха, която посланикът на Велика Америка можеше да ни достави. Това дори си е направо оскърбително. Този кючек беше апотеоз на неприличието, което може да си позволи един дипломат, който при това твърди, че не е безразличен към участта на българина.

И всъщност цялото пребиваване на г-н У. може да бъде видяно именно като един разпилян танц, ако човек е дори донякъде придирчив.

А пък нашите медийни лакеи отгоре на всичко му присъдиха награда „За принос към свободата на словото“ – и пак добре, че не я нарекоха Награда за свободен кючек.