29435 | 5 ян. 2014 | 11:27

Навършват се 10 г. от боевете в Кербала, ако не бяха нашите смели войници, градът щеше да падне

Офицерската си служба започнах като лейтенант през 1988 г. в Троян. Там бях командир на взвод. На войниците им предстоеше уволнение, но задържаха набора. Пратиха ни да помагаме в строителството на мост в центъра на града. Един ден заваля силен дъжд. Техническият ръководител освободи работниците, а аз прибрах бойците и ги заведох на кино. Тогава за войниците то бе безплатно. След края на филма дойде техническият и ме попита къде са хората, а аз също го попитах къде са неговите. Защото войниците само помагат и сами не могат да свършат нищо. Той се оплака на кмета на Троян, а кметът - на началниците ми. И ме наказаха, без да вникнат в ситуацията. Заповедта бе на полк. Борис Нинов. Но няколко души отидоха при полковника и му обясниха как стоят нещата. Той разбра, че е сгрешил,

и отмени заповедта си

Така индиректно ми се извини. Това е пример какъв трябва да бъде достойният офицер. Днес такива началници няма. Разказвам това, защото между командир и подчинените му трябва да има доверие и разбирателство. Иначе как ще влязат в истински бой.

Бях заместник-командир на втория ни пехотен батальон в Ирак, който замина през януари 2004 г. От всичките пет, които България изпрати там, този бе единственият, който води реални бойни действия. Това бе и първото участие на български войници в истински сражения след Втората световна война. Подготовката ни за мисията започна на 20 октомври 2003 г. в Казанлък. Тогава действаше доброволният принцип за набиране на участници чрез рапорт. Беше забранено да се вземат войници, а само платени. Батальонът бе попълнен с бойци от цялата страна. Подготовката бе 3 месеца. Всичко вървеше нормално до 27 декември 2003 г., когато стана атентатът срещу база „Индия“ в Кербала, където бе една част от първия ни батальон. Тогава загинаха петима наши бойци, а близо 60 бяха ранени. Това подейства доста шокиращо на втория батальон, на който скоро му предстоеше да замине и да смени първия.

След Нова година, когато се разбра окончателно за жертвите, започнаха да валят молби за отказ от мисията. Близо 80 войници, сержанти и офицери, пуснаха рапорти - от общо около 460 души, което хич не е малко, че не искат да заминават. Ситуацията стана критична. Командването на батальона започна агитация на момчетата и близо 40 от тях оттеглиха рапортите си. Но така или иначе тръгнахме с 40 души по-малко, което бе тревожно, защото числеността е определена според задачите, които ще се изпълняват в Ирак.

Имах и личен проблем - баща ми заболя много тежко с опасност за живота, а трябваше да заминавам. Приеха го във ВМА и аз си помислих, че го

виждам за последен път

Оперираха го, но лекарите ми обясниха, че ми дават гаранция, че ще е жив поне шест месеца и ще ме дочака от мисията. Но за след това не бяха сигурни. Обясниха ми го честно. Затова съм благодарен на ген. Стоян Тонев и докторите Никола Владов и Крум Кацаров - достойни офицери излязоха. Ген. Тонев ме извика и ми каза: „Върви и си гледай момчетата, за баща си не бери грижа. Обещавам ти, че ще те дочака.“ Така и стана - върнах се от мисия, а татко почина няколко месеца след това.

Когато пристигнахме в Кербала, започнахме да укрепваме база „Кило“. Още подп. Петко Маринов, който бе преди нас там, бе пускал многократно заявки до полското командване да доставят бетонните елементи за инженерното оборудване, тъй като това бе тяхно задължение. Поляците обаче не ги доставили. Направиха това чак след атентата на 27 декември, когато ние поехме града. Осигуриха ни и тежка инженерна техника. Отделно американски експерти цяла седмица оглеждаха района и ни показаха слабите места в охраната. Северно от базата минава главният път Багдад - Наджаф. Кметът на града се казваше Сафук и постоянно настояваше да отворим пътя. Американците обаче ни посъветваха да не го правим, защото, ако се взриви пикап, натоварен с 200 кг взрив, ще нанесе поражения на базата.

Кербала е свещен град за всички шиити по света. На празника ашура, на който отбелязват смъртта на внуците на пророка Мохамед, тук се събират милиони поклонници. Затова устроихме три контролни поста. През януари и март обстрелваха базата ни спорадично с противотанкови гранатомети и минохвъргачки. Но истинските бойни действия започнаха на 4 април 2004 г., когато бе нападнат наш патрул. Раниха тежко един войник, а уазката бе надупчена на решето. Два дни по-късно командирът на батальона подп. Петко Лилов и полски колеги излязоха на съвместен конвой и попаднаха на засада. Бунтовниците уцелиха много лошо нашия преводач и двама войници. Междувременно разузнаването донесе, че в една от джамиите на града се крие щабът на подготвящото се въстание на привържениците на Муктада Садр, които бяха известни като армията на Махди.

На 7 април вечерта бунтовниците нападнаха кметството на Кербала. Това бе и началото на въстанието. Започнаха

тежки сражения

които водихме почти месец. През това време устояхме на 53 атаки и дадохме една жертва. Та тогава кметството се охраняваше от наши и поляци. Атакуваха го с минохвъргачки, гранатомети, автомати и картечници. Ние бяхме предоставили български взвод за бързо реагиране на командира на полската бригада ген. Грушка, под чието подчинение бе и нашият батальон. Бунтовниците атакуваха свирепо, защото паднеше ли кметството, вземаха властта. Положението стана напечено. Тогава ген. Грушка изпрати взвода да усили охраната на общината. Но тъй като нашите и поляците там се биеха под обсада, лейтенант Василев трябваше да пробие обръча и да им се притече на помощ.

Лейтенантът се оказа много смел, действаше решително и изпълни задачата. Това бе първото му бойно кръщение. Млад офицер, който заслужава уважение и почит. А какво се случи? Той служеше във Враца и когато кабинетът на Бойко Борисов закри поделението там, Василев остана без работа. При първия подбор на кадрите не му предложиха длъжност. Наложи се генерал от командването да се застъпи за него. Това е парадоксът - офицери като него трябва да се издигат и уважават. А не да ги уволняват безпринципно. Така е и със сержантите и войниците. Защо тези, които се сражаваха, не ги използват за инструктори? Във втори батальон имаше войници, които служат още. Сражаваха се храбро и ако не бяха те, Кербала щеше да падне.

(в. Преса, печатно издание, брой 4 (710 от 5 януари 2014)