20194 | 18 септ. 2012 | 13:13

Нужда от синя алтернатива има!

„Обичам шопската салата, когато вечерта смирено гасне” - в подобен стилов и водевилен абсурд се развива и днешното ни отношение към синята партия. Двоен малц с бахур, фрак с бермуди, ангелска свинщина… Същевременно не бива да забравяме, че оттам се пръкна плодът на възродената демокрация и синята надежда няма вина за генетичната му увреда. Оттам се излъчи първото стабилно дясно мнозинство, което положи темелите и стартира реформите. Оттам вече десет години чакаме да дойде нещо, каквото и да е, стига да е смислено.

Който на младини не е бил в СДС, той няма сърце - от приличие спирам цитата дотук. Обезлюдена след цепене и изборни загуби, водена от второешелонни лица и трудно балансираща между компромиса на оцеляването и опозиционното перчене, формацията от „Раковски” 134 продължава живота си въпреки закономерностите на отминаващия преход. На фона на славното минало сините доживяха да ги питат не защо са живи, а дали.

Колкото и абсурдно да звучи, овластяването на ГЕРБ през 2009 г. отвори за старата десница дълга писта, при това с реален шанс за успешна разпознаваемост. Ако тогава еднозначно се бяха дистанцирали от Борисов, особено при толкова много и ярки аргументи, днес сините щяха да са признати за някаква алтернатива на милиционерщината. Поне морална. Вместо това и Костов, и Мартин Димитров предпочетоха да си заменят идентичността срещу индулгенцията „братски партии в ЕНП”. Като по-опитен борсаджия Костов дори спазари няколко заместник-министри и посланици в заблудата, че някой ще го остави

да обядва безплатно в клетката на лъва

Заявката на Синята коалиция за принципна подкрепа на миноритарния кабинет на ГЕРБ окончателно и безвъзвратно я прати на резервната скамейка. Направиха го пак от алчност, защото доброволно самоубийство май няма.

През 2009 г. сините извършиха колосална грешка, загърбвайки съвестта си. В очакване на конформистки сговор с печелившите, те не направиха публична дисекция на понятието ГЕРБ и премълчаха истината. (Повториха грешката на Никола Петков, който сподели властта и трапезата на комунистите, подписа масовите убийства от 1945 г. и скалъпения референдум в 1946-а в историческата заблуда, че няма да го качат на въжето). Ужасени, че могат да бъдат избутани в червения ъгъл, което Борисов отлично им вменяваше във вина при всеки отказ да го подкрепят, Костов и Димитров никога не произнесоха публично, че БСП и ГЕРБ са две лица на една и съща монета. Генезисът, лидерите и основните играчи по места, обвързаностите - всичко съвпадаше. Никой не принуждаваше Синята коалиция да приеме безропотно роднинството с гербаджиите в ЕНП, особено предвид отблъскващата прагматичност в мотивите на европейците. Макар търкайки една пейка в Брюксел, „принципните християндемократи” можеха да се дистанцират от „мутрите, ченгетата и физкултурниците”, но само при далновидност отвъд хранителната конюнктура. Няколко години по-късно всяка съпротива стана не само невъзможна, а направо безсмислена.

Сраствайки партията с държава, бизнес и институции, от ГЕРБ са на път да повторят мандата. Вместо да си губят времето с идеология и политика, те градят паравоенни структури, скоро ще патентоват „биещия морков” (техния прочит на моркова и тоягата), а на населението съвсем искрено и лично се обяснява, че за спечелване на търг и успешна кариера се минава през партийно членство.

Съпротивата срещу режима е спорадична, алтернативата - нищожна. Думата ми не е за идейно-исторически куриози като „ГОРД” на Слави Бинев или дружбашко-монархиската фаланга, учредена наскоро от ЗНС и НДСВ. Говоря най-вече за формацията на Даниел Вълчев и

Меглена Кунева, в която от предварително тропане по масата

май си навехнаха юмручето

От половинмилионна надежда и реална алтернатива на статуквото „България на гражданите” бързо затихна и скоро ще избира да бъде или хоноруван придатък в следващото правителство на Борисов, или безплатен подгласник на опозицията.

На командния мостик в БСП явно предпочитат да приберат в курника собствените пилета, отколкото да разширяват търсенето на пернати към центъра. Левичарската вакханалия около празнуването на 9 септември показа накъде е задухал там новият лидерски вятър, въпреки зрялата младост и европейското образование на Станишев. И ако опитите за реабилитиране на противодържавния комунистически терор все пак допускат някакъв експертен спор, то възвеличаването на социалистическа България от епохата на Димитров, Югов, Червенков и Живков много ясно показва, че и в БСП нищо старо не е забравено и нищо ново не е научено. Надеждата за смислено развитие на този лагер се оказа наивност! Затова и на „Позитано” Бойко няма конкуренция.

Нужда от синя алтернатива има

заради самата алтернатива, не заради цвета! Не заради неизвестните партийни ръководители, избрани от няколкостотин души за директори на партийния водопад. „Не е време за правене на политика”, ми спомена на улицата един вече бивш влиятелен организационен гуру. И е прав. Но ако няма политика, поне да има политически репери, по които да се ориентираме за добро и зло, правилно и грешно. Възраждането на някакво Синьо е възможност да си възвърнем донякъде нормалността. Повтарям - нормалността! Да не помисли някой новоизбран партиец, че го правим заради качествата му!

По тлаки и седенки се носят слухове, че се задавала нова синя коалиция. Дългото мълчание на Иван Костов и смислените последни изказвания на Надежда Нейнски не разсейват подозренията (б. р. - в интервю пред в. „Преса“ от 7 септември) Но дали те? И пак тия ли?! Откъм новия лидер на СДС имаме неискрени заклинания в три посоки, до болка познати след всяка изборна конференция: че триумфално се среща с хора от регионите, че в структурите няма опасност от разцепление и че партията сигурно ще влезе в следващия парламент - сякаш се чуди дали депутатите ще му стигнат за самостоятелно мнозинство, или, пусто, ще трябва да клекне на коалиция… За всички останали въпроси отговорът е готов: „СДС в момента работи по тези проблеми и ще излезе с конкретни тези“ (Кабаиванов, БНР, 13 септември). Чудничък пенкилер, ама на избори не помага.

Ужасът при спрягане на нов син проект е там, че където добронамерените търсят отговори, попадат главно на въпроси. Кои ще са субектите и кой ще интронизира водачите, се оказват второстепенни неясноти на фона на основната питанка за съдържанието и смисъла. Напоследък от лагера на старата десница ни засипват главно с конски тропот: вместо кралство за кон (по Шекспир), там заменят коня барабар с царя освободител за статуя на Аспарух (по лъчезартошевски). Панаир на консерватизма! С такива акции поне достъпът до медиите е сигурен и бащите на новата завера трябва да го имат предвид.

Други и много по-важни въпроси стоят в основата на евентуален син рестарт. Израстването до естествен и внушителен контрапункт на ГЕРБ е не само дълъг път, а твърде отговорен към армията от надяващи се и чакащи. Още един опит надали ще има. ГЕРБ и БСП ще си разделят политическото кафене и взаимно ще си гледат на ръка. И на синьото все път ще му се пада.