30897 | 10 ян. 2014 | 07:42

Интервю на Мариела БАЛЕВА за свободата като начин на живот, революциите и робството

- От няколко месеца в България ври и кипи, светът също е обхванат от желание за революционни промени.  Кога един народ е готов за революция, проф. Георгиев?

- Нека се откажем от понятието „народ“.  В революцията участват малцинство, шепа от хората. Няколко хиляди души нападат затвора Бастилията, няколкостотин Зимния дворец в Петербург. Основната маса е повече зрител. Великите световни революции се извършват от нисшите слоеве - полуграмотни, неграмотни. Но начело стоят интелигентни хора. Както е казал един умен човек, революциите се замислят от философи, провеждат се от професионални революционери и се увенчават с диктатори. Това показват Френската революция, която стигна до Наполеон, и болшевишката революция - до Сталин. В революциите високата интелигентност и простотията вървят ръка за ръка. Без т.нар. простолюдие революция не може да се направи. Така, както не може да се направи без Дидро, Волтер, Маркс, Ленин - хора с висока интелигентност. Свалям шапка и на двете страни и недоволствам и от двете страни. Това е орисия. Няма съвършенство.

- Революцията обаче може да бъде и опасна, кога?

- Думата „революция“ въздига. Най-страшното е, когато се прави уж революция, за да се уеднакви едно общество с друго. Това няма да го бъде и няма как да стане. Западът днес не бива да натрапва себе си като най-добрата възможност. Слагането на края на някакво управление, диктатура не е революция.

- Да погледнем какво става тук. Думата „окупация“ трайно се настани в речта ни, след като студентите заявиха, че окупират университети. Не звучи ли страшно днес в XXI век такова действие?

- Като чух „окупация“ от студентите, направо изтръпнах. Но този, който е казал, много ясно е знаел какво говори. Повтаря се изразът „Младите - те да са живи“, това за младите е съчинено от старците. А ние, старците, знаем, че и най-великите начинания завършват с разочарования. Такъв възторг е породил идеята за Френската революция! Какви надежди е дала и болшевишката революция у мнозина... А после идва разочарованието.
Хората от моето поколение видяха разочарование от комунизма. Такава е съдбата ни. Но - да живее бунтът! Нищо, че ще свърши с разочарование.

- Бунтът ли движи живота напред?

- Казват, че героите движат света. Според друга идеология това правят масите, които си имат своя водач. Следва разочарованието, например избиването на водачите на болшевишката революция от самата болшевишка партия. Факт е, революцията изяде чедата си.

- Преподавали сте на студенти повече от 45 години. Как се променяха те през различните години?

- Първите години на Софийския университет са много достойни като поведение на студентите и не чак толкова като поведение на професорите. Българското студентство много болезнено преживява убийството на Алеко Константинов и се държа достойно за разлика от своите професори. Колко монарси в Европа са били освиркани? Нашите младежи освиркаха княз Фердинанд. В годините студентството ни е било и разединено... Но по-добре разцепление, отколкото блато.

- Нещата по някакъв начин се повтарят с тези в началото на 90-те години - стачки, окупация, бунтове... Каква разлика намирате оттогава и сега?

- В тогавашните обстоятелства имаше надежди, сега няма, ще повикат и ще кандисат. Университетът във вериги - това е престъпление, тази сграда е свята, всенародна. Думата „окупация“ е от най-жестоките, тя е най-мръсната дума, която може да се измисли. Двойствена работа е разумно да се гледа двойствено на всичко. Нацизмът си отиде, а се оказа, че първо Хитлер дойде на власт с избори и бе посрещнат с въодушевление, поддържан от значителна част от германците. Явно е имал привлекателни черти и човек трябва да гледа раздвоено, да не е едноок. Едноокият е сляп за другата страна.

- Съгласна съм, професоре, но не е ли жалко това, че през годините политиците, а и много от нас, останаха със стес­нен мироглед. Като че ли се страхувахме или по-скоро не искахме да поглед­нем и встрани, а не само в нашата си посока. Всъщност между какво е раздвоен човекът?

- Затова човек остава едноок. Човекът е раздвоен между покорство и бунт, у някои преобладава бунтарското, у други покорничеството, но това е човешката природа. По-добре е да се бунтуват, да възразяват, да превземат Зимния дворец или Бастилията или да се опитат да превземат Нродното събрание... Въпреки това самият процес е обречен. За мене не резултатът е важен, а самият процес.

- Процесът, който движи развитието - това ли имате предвид?

- Аз не зная що е развитие. Марксистката философия има такова понятие. Искрено - не зная. Има промени, които могат да се окажат безцелни. Историята на християнството е история на идеологиите. Разочарованието е нещо, за което хората  трябва да се подготвят. Но това, че знаят, че ще се разочароват, не бива да ги възпира. Изживей, пък знаеш ли какво ще стане.

- Безцелните промени тук ги усетихме с пълна сила. Иначе управляващите от 1990-а насам все идваха с тезата за тотална промяна, случи ли се тя въобще?

- Промени се формата на властта, но същината - не. Останаха силните и слабите, богатите и бедните. А между тях е пропаст. Отникъде взорът надежда не види, както Вазов е казал. Трябва да осъзнаем, че съществени социални, дълбинни различия между комунистическия и днешния режим няма. Амбициите за тотална промяна са наивни, никъде не са възможни и не са ставали. И най-малко в България могат да станат. Нека разграничим демагогията от действителността.

- А популизмът, за който мнозина се хващат и прикриват?

- У нас не познаваме добре понятията. Популизмът е обрат­ното на елитаризма в политиката. Елитаристкият политик не се стреми да угажда на масите или ограничава опитите си да угажда. В най-чиста форма той е абсолютният монарх - над всичко. В България популизмът е част от скачени съдове. Когато българските политици нарекат себе си политически елит, тогава показват цялата си лудост и безсрамие. Днешният български популизъм отблъсква със своята елементарност, грубост, но той е плод на общия политически ред в България.

- Обещанието за край на мизерията, което дават всички управляващи, също е част от популизма, за който говорите. Лъжат ни, но май сме слепи. Трудно е проглеждането или може би предпочитаме дълбокия сън?

- Комплексът, че сме заспал народ, го има и в стиховете на Ботев, дори в революционните песни се говори, че трябва юнакът балкански от сън дълбок да се събуди. Въведе се думата будител - децата майтапчии казват будилник. Много добра дума, но тя показва, че някой друг спи и трябва да го събудят. Този комплекс продължи и прозвището „ранобудни студенти“.

- Вие как го прочетохте?

- Като продължение на идеята, че  другите спят, като будителите. Малко самохвално е да се каже „ранобудни студенти“, но го прочетох и като част от този двувековен намек. У Паисий също има намек за събуждането, а тогава сме били под робство. Но един тип робство замества друго и това се нарича освобождение. Много горчиво е било разочарованието на българина след Освобождението. Дори хора, сдържани и умерени, разумни като Вазов, описват разочарованието.

- Но някои от хората на духа предпочитат възможността да се отдръпнат. Те виждат, че няма смисъл от борбата и изживяват тежко това, че не могат нищо да направят.

- Точно така е. Френската революция например е свързана и с осъзнаването, че има трето съсловие. Абат Емануел Сийес, блестящ оратор и революционер, произнася следните думи в Конвента: „Какво беше третото съсловие? - Нищо. Какво е сега третото съсловие? - Нещо. Какво иска да бъде? - Всичко.“ Когато почва да вилнее Робеспиер, този човек изчезва. Пада Наполеон и Сийес се появява в пълна тишина, уединение. Хората не знаят, че го има и го питат „Какво правихте през тези години?“, - „Оцелявах“, казва той.

- Говорите за робство, професоре, но ето - свободни сме, а не се разбира умеем ли да живеем свободни.

- Свободата не е отвлечено понятие, а е начин на живот, всекидневие. За жалост свободен живот в България няма. Най-трудно е човек да живее свободен. Защото, ако решиш да се чувстваш такъв, ще умреш от глад. Няма - ако станеш отшелник. Банално казано, не ни е ясно що е свобода, що е братство, що е равенство. Но чарът на тези думи си остава.

- Докога ще се повтаря историята? Човечеството все не си взема поука от нея.

- Лъжа е, че историята е учител на живота. Трайчо Костов го убиха неговите хора, Дантон - най-добрият оратор на Френската революция - и той отива на гилотината. Човек да остане независим и свободен, е много важ­но. Това е и непостижимо. Но е търсено от някои хора.

- Уж колкото по искаме да се обединяваме, толкова по се затваряме. Не е ли някакъв парадокс това?

- Парадоксът е очевиден, човечеството се лута между стремеж да се обедини - Римската империя това цели, в Средновековието го има, в Азия го има. В същото време се цепят, воюват помежду си, унищожават се едни други, раздвоението тука е много. Страшно е и предчувствието, че Азия по някакъв начин ще смачка Европа, натам отиват нещата. Сигурно идва времето, когато Китай ще надхвърли по стопанска сила САЩ. При едно обединение на Китай и Русия тъжна й майка на Старата Европа.

- Какви са възгледите ви за човешкото движение?

- За човешкото движение? Няма прогрес. Идеята за прогреса е глупава. Има вълнообразно движение на известно подобряване - влошаване, подобряване - влошаване, но общо взето нещата стоят непроменени като качество.

- Не станахме ли прекалено враждебни едни към други?

- Струва ми се, че враждебното отношение между хората се е усилило. Но не особено много в сравнение с преди - по комунистическо време враждебността беше много силна. Тя се оказваше откровено открито, когато хората бяха делени на класи, едър буржоа, дребен буржоа, едър земеделец, кулак, враг. Комунистическото разделение бе заменено с друг тип разделение. Успех или провал в работата. Успех или неуспех в т.нар. живот, в надпреварата. Комунистите издигнаха в култ надпреварата, като я нарекоха съревнование. А сега се нарича конкуренция. Разликата е нищожна. Дълбинният механизъм е същият. Тъй върви светът... 

(в. Преса, печатно издание, брой 9 (715 от 10 януари 2014)