27968 | 10 ян. 2014 | 20:13
***
- Г-н Друмев, животът ви през последните двайсетина, че и повече години е известен, като генерален директор на НДК непрекъснато бяхте в обществения фокус. През 2011 г. изненадващо бившият финансов министър Симеон Дянков обяви пенсионирането ви от поста и назначи борд от няколко човека, които вие наричахте дянковчета. Последваха тежки дни за НДК, но днес дянковчетата ги няма. Отдъхнахте ли си поне малко?
- Не беше никак лесно да победим дянковчетата. В продължение на близо две години това си беше борба, та Дянков направо катастрофира НДК. Направи го от държавна публична собственост в държавна частна собственост и така тръгва зародишът за рухването на двореца. Огорчението ми идваше оттам, че повечето медии си мълчаха за всички обвинения от неудачното решение на кабинета „Борисов“. Много съм доволен обаче, че получих пълната подкрепа от всички творчески и научни съюзи у нас.
- От няколко години е публичен фактът, че сте работили за разузнаването. Как ви забелязаха от тайните служби, за да използват уменията ви?
- Заради това, че някой се беше сетил, че баща ми е бил богаташ преди 9 септември, ме уволниха от външно министерство, където работех. Вече безработен, един ден срещам на улицата бивш колега от МВнР, който замина като разузнавач в скандинавска страна. Като му казах, че съм уволнен, той се зачуди, че са се прицелили в мене, въпреки че съм един от двамата служители с три западни езика и три години съм бил отличник на министерството. След два дни от негово име ме потърси човек, който стана после част от моя живот. Виждахме се всяка седмица на различни места, всичко беше кодирано и ми се поставяха задачи за разрешаване.
.jpg) |
||
|
Христо Друмев в средата на 30-те си години
|
- В какво се състояха те? Разкажете за някоя такава задача.
- Веднъж човекът от службите си определи среща на площад „Славейков“. Каза ми обаче, че има работа за половин час и за да продължим разговора, ще трябва да отида на ъгъла на ул. „Граф Игнатиев“ и бул. „Клемент Готвалд“ (сега „Евлоги Георгиев“). Точно след 30 минути бях на уреченото място. Той поиска да изброя всички магазини, покрай които бях вървял. Запитах го защо не ме е предупредил да внимавам, но трябваше да напиша каквото си спомням. Като му го подадох, М. извади негов лист и започна да се смее - бях описал всичко абсолютно точно; изглежда, че от покера бях развил добро периферно внимание. И така премина този неочакван тест за мен.
- И как се развиха нещата, къде започнахте работа?
- Заради това, че от Външно ми бяха лепнали клеймото „политически непригоден“, никъде не ме искаха. Всъщност същият този човек помогна за назначението ми през 1964 г. в импресарския отдел на Концертна дирекция, която се намираше на бул. „Руски“ №8. Заплатата ми беше направо гигантска - 110 лв. Във Външно вземах 70 лв. и допълнително още девет - по три лева за трите езика, които владеех. Животът ми стана много интересен, имах безплатен достъп за зала „България“, за операта, завъдих страхотни връзки с интересни артисти.
- Какво си спомняте от работата като импресарио?
- Наред с успехите още помня нещо, за което съжалявам и до днес. Като импресарио попаднах на един швейцарски колега, който организираше последното турне на 65-годишния Луис Армстронг в Европа. Вече имаше договорени концерти в Букурещ и Белград. Между концертите в двете балкански столици имаше един празен ден. Предложих му в този ден едно нощуване в София с два концерта в зала „Универсиада“. Спазарих това за невероятно смешната сума 8000 долара - хотел за групата и транспорт София - Белград.
- Армстронг е американец. Как погледнаха на това колегите ви от службите?
- Разбира се, бяха необходими съгласувания с различни ведомства, много бързо получих положителен отговор от МВнР, МВР и Комитета по туризма. Провалът най-неочаквано дойде от Комитета за култура - отказаха, щяло да се създаде изключително голям интерес, ще се засенчат проявите тук и това ще доведе до политически последствия. Бях съкрушен.
 |
|
1973 г. Друмев с Доротея Тончева, Павел Писарев, Цветана Манева и Бинка Желязкова (от дясно на ляво) в Кан, представяйки филма „Последната дума“, който пожъна небивал зрителски успех |
 |
|
1977 г. С кмета на София Петър Междуречки в Щутгарт
|
- Днес това звучи смешно и абсурдно, но как реагирахте тогава, преди 50 години?
- Помислих си, че полудявам. Първо, това беше последното турне на Армстронг. Второ, това си е наша, дори чисто моя инициатива. Щяхме да се напълним с пари. Вярно че тогава при социализма билетите щяха да бъдат по два-три лева, а зала „Универсиада“ има около 1800 места. Но бях убеден, че не малко хора щяха да си купят билети и за двата концерта - и от 18, и от 20 часа. Това просто е уникален шанс, който истинските меломани и почитатели на Луис нямаше как да пропуснат. Щеше да бъде велико и незабравимо преживяване. Така, както след години успях да го осъществя за гениалния Рей Чарлз (тогава бях в „Театър и музика“ заместник генерален директор).
- Работили сте в доста страни на Запад, в Близкия изток. Къде беше първата ви по-дълга задгранична работа?
- Връщате ме много назад, мястото беше Ирак. Приключенията ми там бяха като за филм. Пристигнах юли 1966 г., като слизах от самолета на летището в Багдад поисках да се върна обратно - навън в 18 ч. местно време термометърът показваше 50 градуса. Но... останах там цели пет години. Бях юрисконсулт и преводач на „Техноекспортстрой“. Предварително бях изучил всичко за Ирак. Трябваше да работя на летището в столицата около два месеца, което беше български строеж.
 |
||
|
С италианската кинозвезда Джина Лолобриджида в Москва
|
- Как се оправяхте с арабския, с местните, какви контакти създадохте?
- От общуването там понаучих и арабския. Напуснах Багдад и отидох да помагам на един от българските обекти - строеж на път между Кут и Насрия, който вървеше на загуба. Оказа се, че няма дори град, мястото беше селцето Кала Сукър. Там е пустиня без едно дърво дори. Но пък ми предстояха седем месеца приключения.
- Какви контакти си създадохте там?
- Кметът на селището стана най-големият ми приятел. Толкова ме бе харесал, че един ден ми предложи да се оженя за дъщеря му. Аз буквално се втрещих, защото момиченцето му беше осем- или деветгодишно. Макар и шашардисан, успях да кажа, че съм християнин и не е възможно. Той обаче напълно спокойно ми рече: „Можеш, ще научиш само първото изречение от Корана, казваш го и... вече ще бъдеш правоверен, след две-три години тя ще почне да ти ражда деца.“ Слава Богу, успях да се измъкна, без да го обидя. Подобно предложение ми направи и един шейх с многобройни синове и зетьове, в близкото минало известен главатар на разбойническа банда, но вече „пенсиониран“.
- Бяхме го наели за охрана на обекта, а той един ден дойде при мен и започна да ми разказва: „Купихме жена за един от синовете ми, обаче той умря. Сега тя остава за следващия ми син, той обаче е на 11 години, а трябва да е поне на 12-13. Няма какво да я правим и не искам да се хване с другите по-възрастни синове и зетьове. Много те харесвам, може ли да идва при тебе?“ И от тук трябваше да се измъкна, без да го обидя.
- Били сте културен аташе в Париж и в Бон. Какво успяхте да направите като такъв?
- Има една максима, която често си повтарям: „Ако се отчайваш от успехите си, за нищо не ставаш.“ Аз съм от хората, които всъщност прокараха пионерската пътека в арт международната ни дейност. В Германия например „продадохме“ изложбата „Съкровището на траките“, като показахме експозицията в три музея. И събрахме рекордната сума от 3,5 млн. марки.
Като бях във Франция пък успях да се сприятеля с шефа на кинофестивала в Кан Фавр льо Бре. За участие във форума бе одобрен филмът на Бинка Желязкова „Последната дума”.
- Вярно е, но това стана възможно след доста тичане. Всъщност проблемът дойде от това, че по време на фестивала предстоеше финалният спринт между Франсоа Митеран и Жискар д’Естен на президентските избори във Франция. Това се отразяваше негативно на зрителския интерес. Сюжетът на филма бе с антифашистка тематика и ми хрумна спасителната идея да бъдат активизирани клубовете на бившите борци против фашизма на френската компартия.
- Да не би да сте изкупили билетите за тях?- Опазил ме Господ, та те бяха много скъпи... С възможно най-чаровната си усмивка поисках 600 покани от г-н Льо Бре, който направо онемя от бройката. Но... ми ги даде. И само за три дни с едно малко рено под наем успях да навъртя стотици километри по крайбрежните малки градчета и да раздам всички покани до една. Навалицата преди премиерата беше огромна, тълпата от двете страни на червения килим в Кан посрещна нашите актриси Цветана Манева и Доротея Тончева заедно с Бинка като холивудски богини. Филмът получи френетични овации, макар че не взе очакваната награда.
- Като директор на дом „Витгенщайн“ във Виена вие сте организирали изложбата на Пабло Пикасо, която след това дойде и в София. Макар и отдавна, тя още се помни от зрителите. Как стана това?- Времето, в което бях директор на българския културен дом във Виена, с гордост наричам златен период от живота ми. И апогеят е, когато един от най-големите колекционери проф. Петер Лудвиг се съгласи да покаже 163 оригинални графики от последните три години от живота на Пабло Пикасо, те са от неговата лична колекция в Кьолн. Точно по това време домът разчиташе на самоиздръжка. Изложбата, която организирах, се превърна в едно от културните събития на 1984 г. в австрийската столица. На опашки се редяха хиляди, успехът беше грандиозен.
 |
|
| 1990 г. Друмев посреща Мишел Льогран в София | |
 |
 |
| С диригента Емил Табаков и политика Георги Йорданов | С Боян Радев, с когото пренасят шедьоврите на Пикасо |
|
|
|
- Графиките прекарахме през две граници, дори без да имат застраховка, която щеше да оскъпи нещата още повече. Много ми помогна моят приятел двукратният олимпийски шампион по борба Боян Радев, който тогава работеше в дома. Колекцията бе изложена във „Витгенщайн“ за три месеца и успяхме да спечелим така нужните ни тогава средства от входни билети и продажби на каталози. До този момент графиките на Пикасо не бяха показвани във Виена. Наистина съм горд, че за първи път те бяха изложени в Българския културно-информационен център, който се прочу в цяла Виена.
- А как пренесохте колекцията в България?- На следващата година, 1985-а, със същия минибус и Боян Радев отново като шофьор и охрана докарахме графиките и в България. Пак без застраховка. Успехът на изложбата у нас беше наистина впечатляващ.
- Какво прави г-н Друмев сега?- Щастливо навърших 81 години през лятото, продължавам да играя бридж, което съветвам да правят всички - това е фитнес за мозъка, храна за ума и се опитвам да помагам с каквото мога на управителния съвет и на изпълнителното ръководство на НДК. Радвам се и на тримата внуци Иван, Шон и Алекс, както и на съпружеското партньорство с г-жа Емилия Друмева, бивш конституционен съдия. С моята Еми се познаваме и сме заедно точно от половин век.
(в. Преса, печатно издание, брой 10 (716 от 11 януари 2014)
Мобилна версия
RSS канали
