13270 | 14 ян. 2014 | 20:08

Сегашният президент би могъл да учреди един „съвет на старейшините“ в състав от тримата си предшественици. Те имат общо 22 години опит като

Проф. Драгомир ДРАГАНОВ

Обективно погледнато, няма в нормалния свят бивш държавен глава, който ей така, незабавно и окончателно да си е излязъл от политиката (освен ако не са го „изгонили“ от нея по здравословни причини).

Най-яркият пример е с президента на САЩ (1977-1981) Джими Картър. Той, обикновеният „фъстъкаджия“ от Юга, се превърна след мандата си в
един от най-успешните „мисионери“ които следващите американски президенти пращаха при особено сложни международни ситуации.

По неговия път май върви и Бил Клинтън, президент два мандата (1993-2001). Той също осъществи редица отговорни „совалки“, без да попадне дори и за миг в сянката на съпругата си Хилари в битността Ӝ на държавен секретар в първия мандат на Обама. Мога да добавя и примери с бивши министър-председатели. Тук може би най-видимата фигура би бил Тони Блеър, премиер на Великобритания от 1997 до 2005 година. Но и до ден днешен той си е на политическата сцена. Спомнете си например неотдавнашната церемония по погребението на Ариел Шарон.
Но дотук с чуждестранните случаи и политически традиции. Нека се върнем сега към нашите.

Откакто у нас избухна демокрацията, ние си имаме четирима демократично избрани президенти (не броя Петър Младенов, защото през пролетта на 1990 година той беше по същество назначен). Трима от тези държавни глави се оказаха след края на мандатите си в ролята на „млади пенсионери“.

Да, даже и „доайенът по възраст“ д-р Желю Желев всъщност си беше млад, когато напусна „Дондуков“ 2 - едва на 64 години. Сиреч, дори и по Кодекса на труда още ненавършил законните 65 лета за пенсиониране на един професор, както и доктор на философските науки, какъвто този президент всъщност е.
И какво? Да легне на диванчето, да си чака на всяко 30-о число пенсийката и да страда по добрите стари времена? Ами според мен той избра по-мъдрия подход. Даже два по-мъдри подхода.

Първо, създаде фондация. Не съм броил колко точно конференции, кръгли маси, симпозиуми и други научни деяния организира тя. Старателно съм броил обаче колко книги, изключително ценни за историята на нашия измъчен преход, издаде фондацията на д-р Желев. Независимо дали като такава, или в поредицата „Президентска библиотека“.

Даже ще издам една издателска тайна - скоро фондацията ще излезе и с един документален сборник, който вероятно доста ще разбуни духовете (а може би и съвестите) на много хора...

Политика ли е това? Ами според мен - определено да. Макар и значително по-фино поднесена. А политика ли е това, че д-р Желев беше един от инициаторите за създаването и развитието на Балканския политически клуб? Ами още пӝ - да. Все още малцина оценяват ролята на тази организация и я възприемат като някакъв „приятелски кръг“ за спомени и възклицания от рода на „ех, ако ние бяхме и сега, какво щеше да стане“. Аз пък знам какво не стана. Бившите президенти на България, Румъния и Турция, както и другите членове на клуба, не позволиха да се превърнат в Косово целите Балкани. И от тази гледна точка се превърнаха в нещо като „колективен Джими Картър“, ако някой се опита да разбере какво искам да кажа...

Доста по-различен път на развитието си избра наследникът на д-р Желев. Всъщност той наследи Желев с вътрешнопартийна измама (т.нар. праймърис, тотално манипулирани и фалшифицирани). И логично загуби мандата си пак с измама. И то, по ирония на съдбата, отново организирана му от своите...

Петър Стоянов обаче ще остане в историята най-вече с това, че след президентстването си, успешно или не чак толкова, отново се кандидатира за депутат. Че после и за шеф на партията си. Две груби грешки накуп. Държавата според мен абсолютно основателно му беше осигурила добър „следпрезидентски“ статут. И ми е
напълно необяснимо защо той избра да слезе под него. Слизайки по този начин и под равнището на институцията, която е представлявал пет години.
И къде е сега? Аз поне не знам. Чувам, че чат-пат четял лекции някъде по света. Дано поне хонорарите да са добри.

Защото Горбачов например, когато спря да бъде президент, не опита отново влизане в политиката. Но съм бил свидетел как във Валенсия, Испания, го посрещаха досущ като президент. И фондацията му въобще не се притесняваше за приходите си...
Ами, ща-не ща, трябва да стигна и до Първанов и „неговото“ АБВ. Признавам, тук съм затруднен в разсъжденията си. От една страна, той все още е прекалено млад, за да бъде запратен в политическия килер. От друга страна, намерението му е да продължи да следва пътя, по който през 1997 година БСП беше тръгнала, но след 2001-ва се спря.

Всъщност още от 1989 г., т.е. от самото начало на прехода, насетне вътрешната логика на БСП се въртеше в омагьосания кръг „да оцелеем - да управляваме - пак да оцелеем - пак да управляваме“. Но иначе, както беше казал великият Радичков, „пак да сме тук и пак да сме същите“.
Струва ми се, че през 1997-2001 г. Първанов наистина се опита да разчупи този омагьосан кръг. Но за беля, взе че стана президент. И неговата партия си я подкара постарому.

Тя и досега си я кара така. И пак си е на власт. Даже забелязвам, че се учи от коалиционния си партньор как да набира млади кадри. Щото нали другите, „старите“, също са подопечни на неумолимите биологични закони... Скептик съм обаче за бъдещето на АБВ. По една проста причина. Като наследник на Българската комунистическа партия БСП има наистина генетично заложен имунитет за оцеляване. Лозунгът „Другари, бият нашите!“ я вдървява по-бързо и от мигновеното лепило. Та от тази гледна точка шансовете на Първанов ми изглеждат повече от нищожни. Очевидно обаче към политиката бив­шите „млади“ пенсионери президенти ги тика не само младостта им,
но и самото насипно състояние на политиката в днешната ни объркана България. И си мисля защо, вместо насила да ги набъркваме в нея, не направим нещо друго?

В Испания например през 1977 г., когато се прави новата конституция, работата по нея не върви поради непрестанните скандали между различните политически сили. И накрая, може би и отнемай-къде, те вземат мъдрото решение да излъчат седем свои представители в нарочна комисия. Че я и кръщават „съвет на мъдреците“.
Резултатът е, че само след месец парламентът се сдобива с проект за конституция, приемлив от гледна точка и на леви, и на десни, и на националисти. Просто решение, но ефикасно...

Та, колкото и наивно може би да звучи, защо тук не приложим испанския опит макар и в друг вариант? Примерно сегашният президент да учреди един „съвет на старейшините“ в състав от тримата ни бивши президенти?

Първо, те са от различни политически сили, което при демокрацията стимулира „съжителството“, а не скандалите.
Второ, те имат общо 22 години опит като държавни глави и вероятно биха могли да подскажат и мъдри съвети на сегашния им наследник.
И трето, но не и по важност, ще спрат да се чувстват „млади пенсионери“ и ще обединят енергията си на ползу роду.
Не че това разумно дело ще се реализира, но си го мечтая... 

(в. Преса, печатно издание, брой 14 (720 от 15 януари 2014)