Веселина СЕДЛАРСКА |
Ако всички полудеем, ще има ли кой да забележи?
Чуждестранните политици са някак по-отчетливо луди. Слушаш платформата и чуваш хлопането на дъската. Датчаните си имаха кандидат за парламента, чиято платформа се състоеше от обещанието вятърът да духа винаги откъм гърба в случаите, в които избирателят кара колело. Чиста работа, веднага ти става ясно с какъв човек си имаш работа.
Никой, разбира се, не може да надмине „Кресливия лорд Съч, трети граф на Хароу“ (така си се кръсти човекът), основател на Партията на налудничавите чудовища в Англия. До смъртта си през 1999 г. Кресливия лорд Съч участва около 40 пъти в едни или други избори с платформи, коя от коя по-живописни. Хитът беше обещанието му да премахне месеците януари и февруари от календара, за да съкрати студеното зимно време. Не падаше по-долу и намерението му да развъжда риба в езеро от вино, за да бъде хващана в маринован вид. Лорд Съч имаше намерение да засели крокодили в Темза, вече не помня с какъв аргумент.
Никога не е
имало опасност
да бъде избран, но на едни извънредни избори събрал повече гласове от социалдемократите на Дейвид Оуен, което помогна на партията да осъзнае, че е на умиране. Лорд Съч си беше искрено лудичък. Зрелостта идвала с това, да осъзнаваш лудостите си, да предупреждаваш за тях другите и доколкото успяваш, да се контролираш. В този смисъл чуждестранните политици са по-зрели от нашите.
Не че и у нас не е имало кандидати с медицински блясък в погледа, с които ставаш наясно веднага. Но на повечето не им личи от пръв поглед. Успяват да го скрият. Някак - тайно луди. По-точно - преструващи се на нормални. Когато един човек ти каже, че ще инструктира вятъра да духа само откъм гърба на велосипедистите, ти е ясно, че не си взема редовно хапчетата. Когато обаче един политик ти обещае да национализира тока, да направи заплатите 1000, а пенсиите 500 лева, лудостта не е така лесна за разпознаване. Първо: защото кандидатът изглежда по-нормален от вече всеки втори човек на улицата. Второ: защото нещата, които говори, са нещата, които искаш - ония мръсници да си получат заслуженото и токът да е евтин. Трето: защото не знаеш, че обещанията са налудничави по причина, че са невъзможни за изпълнение.
Особено затруднени сме, когато лудостта спохожда хора, които и през ум не ти е минавало да облечеш с риза с извънгабаритни ръкави. Казват ни например, че ще разширят една партия, като я разделят.
Умножение
чрез деление
ние не сме учили. Учили са ни, че делението е едно от елементарните математически действия. Онова, което се дели, се нарича делимо. Това, което го дели, се нарича делител. Даже помним много добре как се нарича и резултатът. Нарича се ЧАСТНО. Даже помним как се нарича онова нещо, когато числата не са кратни. Нарича се ОСТАТЪК. И как сега да приемем, че е нормално частното и остатъкът да са повече от делимото? Противоречи на началното ни образование някак.
Математиката може да реши проблемите на БСП все пак. Да се съберат Сергей Станишев и Георги Първанов и да кажат заедно таблицата за умножение. Така ще се видят, ще си проговорят, а като разберат, че могат поне по един въпрос да са на едно мнение, може да потърсят и други допирни точки.
Законспирираната налудничавост на българските предизборни платформи принуди журналистите да се лутат в основния въпрос към кандидатите. Питахме какво ще бъде направено, пробвахме с как ще бъде направено, опитахме с въпроса „Кой?“, сега е наред питането „Защо?“. Все някой въпрос би трябвало да отключва вратата. Границите между налудността и нормалността вече са така размити, че объркани, тревожни и отчаяни, започнахме да се съмняваме в личния си психологически статус. И с основание.
Фактът, че в тези дни спорим най-вече дали Волен Сидеров е гениален актьор или необгрижен пациент, говори, че сме зарязали ролята си на граждани и се правим на психоаналитици. Не че е странно - ако държавата е лудница, най-добрият начин да се разграничаваш от болните е
да заявяваш, че
ти присъстваш тук
като доктор
В българските представи има два вида луди: луд за пенсия и луд за връзване. И сега ние спорим дали Волен Сидеров е от първия или от втория вид. Което изобщо не решава никакъв проблем, свързан с нашия личен и общ живот. Нормалността изисква лудият за връзване да бъде вързан, а лудият за пенсия да бъде лишен от сцена, на която да се прави на луд за пенсия - решението е едно и също. Само че нас не ни привлича простото решение, а сложната за разгадаване душевност.
Нашата нормалност се изразява в това да сме сигурни, че ако Волен Сидеров бъде отстранен, то ще е от съображения за политическа симетрия, а не защото минава граници. Нашата нормалност върви по дългите и лъкатушни пътеки на надхитрянето на конспирацията, а не цепи направо по най-кратката пътечка до най-близката урна за гласуване. (Класическо изказване на избирател от 2005 г.: „Не, няма да отида на митинг на Сидеров, защото ще гласувам за него, а ако отида, ще се откажа да гласувам за него.“) Сложна е българската душа.
В Европа са улеснени още от името на партията. Чуваш как се казва партията, и ти светва, че става дума за контингент на психодиспансерите. В Англия има Партия на чернокосите мъже със среден ръст от бялата раса и Партия на елегантно облечените. Също така и Съюз на плюшените мечета. Първенството без съмнение държи Партията на привържениците на „Монголското барбекю - страхотно място за купон“. Това се казва улеснение.
Наименованията на българските партии са
като българските указателни табели -
предназначени са да те объркат. Всички те се състоят от думички, срещу които не би могъл да имаш нищо против. Само че ако думичките са десни, хората зад тях са леви. Левите са десни, а либералите са по всички радиуси, диаметри, хипотенузи и катети на политическата геометрия. Там, където всичко е сбъркано, всичко може да претендира, че не е сбъркано. Там, където е изгубена представата за добро и зло - а у нас тя не вече е само изгубена, а и разместена, - се объркват всички ориентиращи дихотомии: вярно и грешно, морално и неморално, точно и сбъркано, полезно и вредно.
Това е всеобщата ни лудост, в която сал един Йоло Денев започва да изглежда симпатичен, защото е двуокият в царството на еднооки и слепи луди. Такива сме, ако Айнщайн е прав: „Лудостта е да правиш едни и същи неща отново и отново и да се надяваш на различен резултат.“
Ние сега търсим една флашка. Може и да я намерим. У същия човек, който е показвал и друга флашка. Търсим я, за да чуем един лош разговор, който няма да промени нищо, но ще ни даде няколко дни материал за спор кой е направил записа. Ще има постановление на главния санитар срещу неизвестен пациент, разследването ще бъде прекратено поради липса на достатъчно доказателства. Вземайте си хапчетата и преди гласуване четете внимателно листовките.
(в. Преса, печатно издание, брой 17 (723 от 18 януари 2014)