49381 | 4 юни 2012 | 13:47

Само завист може да събуди статията в „Преса“ на акад. Георги Марков за празните приказки на Плевнелиев за т.нар. „16-а република България“

Трудно оценяваме онова, което се случва току пред очите ни.

И с лекота забравяме истината за онова, което е останало в близкото минало?

Само завист може да събуди статията в „Преса“ на акад. Георги Марков за празните приказки на Плевнелиев за т.нар. „16-а република България“. След тази статия един по-чувствителен политик би си затворил устата поне за един месец, през който да прочете нещичко поне за някои по-важни епизоди от близката ни история. Това, разбира се, няма да бъде системно образоване, а и то ще му изглежда безсмислено, понеже тъй или иначе след известно количество месеци вече няма да го има. Но през това време човек би могъл да си създаде ако не друго, поне култ към мълчанието. Обаче квартирантите в българската политика са нетърпимо бъбриви и това е нелечимо състояние. Освен ако Бойко не издаде специален указ, за да ги направи по-въздържани:

Указ за Ромоленето

със стриктно изреждане на случаите, в които политическата рая има право да си отваря устата. Но и той няма да го направи, понеже докато те бърборят глупости, той несъмнено печели - на фона на общото глуполене неговите кратки фрази ни идват в повечето случаи добре.

Добре, статията на акад. Марков ще ни спаси за известно време от бръщолевенето на политическите навлеци.

Обаче твърденията тия дни на американския журналист Волфганг Ахтнер за покушението срещу папа Йоан-Павел ІІ нямаха особен отзвук. Човекът е посветил години за усърдно разнищване на тази афера, истински познавач е, а не някакъв вятърничав тукашен бърборко - но тъкмо заради това по българските стандарти не бива да му се обръща внимание. Докато след няколко месеца някой като Плевнелиев не се сети да каже, че под неговото мъдро ръководство българите вече няма да стрелят срещу папата - и пак да си послужи с тази отровна сплетня, за да направи впечатление, този път на емигрантите ни на остров Тамбукту.

Интервюто на Ахтнер за „Труд“ бе озаглавено „Пръснахме милиони долари да търсим българската следа, но не я открихме“ - и няма смисъл да влизам в подробности, внушението е повече от ясно. Аз пък дадох думата още преди 9 години на генерала от ЦРУ проф. Мелвин Гудман, който в детайли представи задкулисието на тази срамна афера, с която България незаслужено бе опозорена.

Но новите ни „историографи“ сега храбро мълчат – няма да е за дълго обаче, след време отново ще хвърлят поредното си отровно серкме (мрежа за риболов). Група писатели се връщали преди години от „Сливенските огньове“ - навремето те бяха важни културни празници. И по някое време поетът Ламар помолил шофьора да спре микробуса - да хвърли едно серкме, понеже бил препил.

В тази връзка е хубаво да се спомене и за упорството, с което Симеон твърди, че „вече е бил държавен глава“. Наистина, формално е бил - но само формално, на книга, нищо повече. Подобни твърдения са идеален пример за фалшиво-бюрократичното четене на историята, за

преувеличенията, с които тя е инквизирана

и пр. Да де, на 6 години си бил „държавен глава“ и от сутрин до вечер си решавал важни държавни дела - с изключение на онези моменти, в които някой ти е хигиенизирал дупето, понеже не си бил в състояние сам да го правиш.

Преди година пък М. Кунева даде интервю, което бе озаглавено „Ще вдигна завесата да видим лицето на властта“. То отдавна е забравено, но колкото повече отлежава, толкова по-цинично и арогантно изглежда. Тя, която правеше всичко в дълбока секретност, докато се кипреше в Брюксел, сега, когато е извън властта, иска да се види лицето й - без нейното личице, разбира се.

Това е „Синдромът Близо-Далеч“, който нахално ни демонстрират българските политици, сякаш е нещо, с което могат да се гордеят. Близкото се парфюмира, а далечното се фалшифицира. Кунева сега ще ни показва „лицето на властта“, ще се превърне в някаква нова Жана д’Арк, която ще смъкне маската на властта - но не на оная, в която сладко-сладко е пребивавала, а на тази, днешната, в която не измоли място.

Веднъж, преди много години, проф. Иван Славов ни завари да четем двамата с Румяна Узунова старите течения на „Литературен фронт“ - работехме в този вестник и в летните жеги това ни беше любимото занимание. И понеже Иван беше ни виждал и друг път да го правим, та се спря и рече: „Какво сте се заровили като манастирски послушници в тия вестници!“ И си излезе, преди да му кажем каквото и да е било.

Но това ровене беше - и си остава - много ценно занимание. Докато се ровиш в старите броеве, виждаш по доста по-различен начин и онова, което сега уж е под носа ти, близкото започва да изглежда комично, а далечното - тягостно.

Българската политика сякаш все се гледа през някакъв дефектен бинокъл, или дори обърнат обратно - и така онова, което е пред очите ти, отива някъде в мъглявината. От другия край пък на фокус много рядко попада нещо, което да заслужава осмисляне. Същата Кунева се самоопредели при Слави като куче от породата „Хъски“ и докато успеем да са насмеем на тия й думи, тя поясни, че на държавата било нужно „не силно, а умно куче“. Ако сега се приближим към тези вече отдавна забравени нейни думи - а те са едва от месец юни миналата година, и ги видим от правилната страна на бинокъла, ще усетим без съмнение тяхната невъзможност. Някой е внушил на тази жена, че тя е символът на умността, че тя носи в дамската си чанта скрижалите на умността. И тази плоча се върти и върти и досега, хъскито е на път да си повярва - и затова вече не ходи

на четири крака край „държавния глава“ Симеончо

И друго - излиза, че умността, поне в българския случай, се ражда в канцелариите за дребни чиновници в Министерския съвет, колкото повече дремеш там - толкова по-умен ставаш. Сетне дремеш в Брюксел, може би дори някаква брюкселска дантела плетеш, но дремеш и мълчиш - и ето те Богинята на умността.

„Синдромът Близо-Далеч“ се отразява и на критериите ни за „евтино“ и „скъпо“, доколкото изобщо са останали в българската политика.
Г-жа М., която живее на бул. „Витоша“ се събудила по време на земетресението и първото, което си рекла, било: „Тия идиоти са започнали пробите на метрото.“ То ще минава точно под софийската „Шан-з-Елизе“ с възвишената цел да го превърне в подобие на квартал „Захарна фабрика“, през който денонощно фучат влакове.

Хайтов не вярваше, че метрото може да мине през центъра. „Трябва да спират копането на тунелите заради всеки римски писоар!“ - казваше той. А имаше, като малцина у нас, вкус към старината. Докато зяпаме близкото, хора като арх. Христо Генчев остават далеч, а тяхното мнение би трябвало да бъде свещено, докато се чопли буреносната софийска земя.

И как всъщност се строи метрото?

В парламентарния контрол министърът на транспорта Московски съобщи, че един километър метро в Европа струвал 70-80 милиона евро, а нашето излизало само около 30 милиона евро. Бре?!

Ако г-жа М. е чула тия цифри, никога вече няма да има предишното си спокойствие. Значи така - ИКЕА продава тук по-скъпо мебелите си, отколкото в Англия, а пък нашето метро ще бъде два пъти и половина по-евтино от европейските. Да се върнем в политиката, в момента дори там ми се струва по-безопасно.

Близкото най-често обърква нашенския политически разум, той се чувства изтощен и неспособен честно да осмисли дори най-обикновените факти. Затова решително ги прегазва, дори хулиганства с тях.

А пък е още по-нетърпим и див, когато се случи да се взре в далечното - тогава вече истински буйства, в състояние е да преиначи всичко. Някои хора очевидно мислят, че с излизането им от политиката заедно с тях си тръгват и думите им. Обаче това не е така, всичко сме наясно - само не и те.

Така Станишев отива онзи ден в радио К-2 и спокойно лъже. Не послъгва, а лъже. Казва, че държавата не трябвало да позволява монополи в нито една сфера. Ако продължава да лъже по този начин, този човек някой ден
може да оглави като нищо и КПР
- Комунистическата партия на Русия.

Но нали точно той създаде безпрецедентния медиен монопол в България - в сферата на електронните медии това е съвсем сигурно. Но онова, което се е случило едва преди 3-4 г., за подобни хора сякаш е станало в неозоя. Затова още с раждането си те са като някакви отдавна отмрели видове, а вие си ги виждайте както си искате - радвайте им се дори като на някое динозавърче, което ви е близнало на софийската „Позитано“.

В парламента някои депутати от левицата поискаха държавата да разреши безплатните „поливки“ на земеделските земи. „Поливка“ е хубава дума, а пък най-хубави са политическите „поливки“ - затова и политическата глупост у нас дава по 10 реколти годишно. Та покрай поливките научихме от земеделския министър Найденов един прелюбопитен факт: Станишев ги бил разрешил по време на мандата си, а пък сега неговият земеделски министър по онова време бил подсъдим. А пък горката България трябвало да внесе в общоевропейския бюджет над 4 милиона лева, понеже нарушила забраната държавата да финансира частните предприемачи. Найденов беше убедителен и това беше разбираемо, понеже хората на Станишев го тикаха и него към съда.

Ето как се използва далечното в някои случаи: Найденов, стегни си дисагите за ареста! Добре, че онзи се усети и не се хвана на въдицата им.

Но докато се поливаха един друг с близки закани и далечни лъжи, се сетих за друго.

Известно е, че докато крачи, човек поглежда и в краката си, за да не се спъне в нещо. Затова се чудя, като ходи от време на време по земята - например по някои голф игрища, Бойко не се ли сеща, че крачи бодро върху едно престъпление, поне по европейските стандарти. Ако са ни глобили с 4 милиона заради поливките - една дребна услуга за клетите ни земеделци, какво ли ще ни правят за заменките на Станишев? Сигурно ще ни дерат живи, нещо такова.

Обаче заменките останаха в миналото, бинокълът не ги вижда ясно, а от обратната страна може и да изглеждат като нещо прекрасно. Трябва да питате Бойко. Сигурен съм, че отговорът му ще бъде много остроумен.