-Албена, на 1 януари тази година свири пред милиони зрители от 80 страни по света. Какво се случи от 2008 г., когато стана концертмайстор на Виенската филхармония, досега?
- Спечелих конкурса през 2008 г., после имах две години изпитателен период. През 2010 г. официално бях назначена на този пост. Свиря в най-добрия оркестър в света. Човек израства на тази позиция - уча се от колегите си и от традициите на този невероятен ансамбъл, от диригентите, които каним. Ученето е процес, който никога не спира. Това, че има път напред, ме успокоява. В музикално отношение съм постигнала една удовлетворителна за мен позиция. Оттук нататък искам да имам достатъчно време и за камерна музика, и за солови концерти. И разбира се, за личен живот. Балансът между всичко това не е лесен.
- Започнала си с цигулката на 5 години. С какъв инструмент свиреше тогава и с какъв сега?
- Тогавашната ми цигулка като на всички деца не беше нещо особено - една много приятна „осминка“, която баща ми или майка ми бяха донесли от турне в СССР. Тя стоеше като украшение вкъщи и ми се обясняваше, че аз сигурно някой ден ще поискам да посвиря на нея. Майсторски цигулки за малки деца няма - и те като дрехите омаляват. Сега свиря на „Страдивари“, предостави ми я фондация „Прокоп“, която пък я е дарила на оркестъра.
- През 2009 г. ти също изведе филхармонията на новогодишния концерт. Тогава диригент пак беше Даниел Баренбойм. Това съвпадение ли е, или ти сама избираш диригента?
- Ние сме четирима концертмайстори и се редуваме. Аз заради майчинството си малко пообърках реда. Изборът на диригент става от комитет, в който влизат членове на оркестъра. Аз все още съм в много млада оркестрова възраст, „заек“ съм, мога да кажа желанието си, но то трябва да бъде подкрепено от останалите. Решенията се вземат от по-опитните и дългогодишни музиканти.
- След работата ти в Мюнхен и Лондон лесно ли реши да „скочиш“ във Виена?
- Исках да се явя на конкурса, колебанията ми бяха ще ме поканят ли, защото в близкото минало оркестърът беше известен като мъжки. Сега сме 11 жени и 130 мъже.
- На твоята възраст мнозина казват, че „търсят себе си“. Какво би ги посъветвала?
- Всеки човек се развива уникално и „търсенето на себе си“ може да се случи на всяка възраст - независимо дали си на 15, на 30 или на 60 години. Мисля, че проблемите на младите хора в България, особено в културата и по-специално в музиката, е, че нямат препитание, възможност да покажат това, което са научили в музикалната академия. В България, за съжаление, важи поговорката „Музикант къща не храни“, но в цивилизованите държави не е така. Там знаят, че духовното богатство на един народ е не по-малко важно от материалното. Не знам дали заради 500-те години робство, но манталитетът ни е робски. Измъкваме се от една рамка, за да се вкараме в нова. Страшното е, че не искаме да се изтеглим.
- Твоите родители също са музиканти, но от друго поколение. И за тях ли важат тези „рамки“?
- Те са работили във времето, което наричаме тоталитарна диктатура. Тя желаеше да покаже пред Запада културно лице, за да доказва, че печели по всички фронтове. Тодор Живков определено подкрепяше артистичните, музикалните изяви и в онова, макар и тоталитарно време, имаше подреденост, в която човек и на държавна заплата можеше да си позволи да бъде оркестров музикант или професор в музикалната академия. За съжаление „нежната революция“, както се вижда сега, разруши всякаква форма на ред и не сложи нищо ново на освободеното място. В музикалната академия съкращават професорски места, скоро може и да стане специалност музика в някой университет. Ама то, както е тръгнало, ще закрият не само академията, а и държавата....
- Колко свободни дни имаш през годината?
- Отпуската на филхармонията е от 1 до 20 юли. В останалото време зависи от ангажиментите и графика. Понякога се събират 3-4 свободни дни, но често ми се случва да работя две седмици без прекъсване, няма събота и неделя. Има и официални почивни дни като 24 декември и 1 май. Доста се работи.
- А колко репетираш?
- Ако е нова продукция - всеки ден, но има опери, които се свирят без репетиции. Тогава пък вечерите са заети.
- Какво правиш, когато не свириш?
- Спя. Или нищо не правя. Един час да не правиш нищо е подарък. Това ме зарежда, разтоварва, създава ново свободно място.
- Дойде с велосипед. С него ли се придвижваш?
- В града - да. Останало ми е навик от Германия, където живях дълго. Но това е и начин на протест срещу замърсяването. Прекрасно е и за околната среда, и за здравето на човека, а и е удобно. Не търсиш място за паркиране, избягваш задръстванията.
- В България караш ли велосипед?
- Да не съм луда. Ще ме убият по пътищата.
- Къде искаш да се върнеш?
- В Ерусалим и Париж. Не мога да обясня защо. Те са много различни, но духът им е завладяващ.
- Не пропускаш ли София?
- Има нещо много мило и родно, запазило се по ъглите на града. То определено ме привлича, защото е част от мен. Там са голяма част от роднините и приятелите ми, а това е мощен притегателен фактор. Връщам се в квартали, които са спомен от детството ми, които, макар и променени, са запазили нещо от старото. Новото не ме интересува.
- Чувстваш ли се българка?
- Винаги ще си остана българка. Това е съдба. Двамата ми родители са българи, в България съм родена, смятам, че всичките енергии, свързани с националността, се изграждат до 3-годишна възраст. Това са моите корени и аз нямам никакво намерение да ги отричам. Но не се чувствам в „роднинска“ връзка нито с хората, които сега са на власт, нито с тези, които вече бяха. За мен те нямат нищо общо с кадърните българи, с хората, които имат да кажат и да направят нещо, а такива има. Но за съжаление много от тях са пръснати по света. Връщам се в България заради близките си, но не подкрепям управления, които потискат индивидуалността. България обаче има много лица. И всяко от тях е достоверно.
- Имаш ли още за какво да мечтаеш?
- Човек винаги може да израсне на позицията, на която е. Искам да бъда „легендарният концертмайстор“ на Виенската опера и филхармония. Да ставам все по-добра. Но една от мечтите ми е в един момент да бъда достатъчно независима, за да си позволя да свиря само за удоволствие и да имам повече време за други неща. Свиря на цигулка от 30 години. Искам да карам самолет и да пътувам много. И двете са осъществими, но нямам време.
- Какви хора са музикантите?
- Има много и всякакви. Понякога характерът и държанието им в социалната среда са много по-различни от това, което показват чрез музиката. Има изключително добри диригенти например, които са доста отвратителни като характер. Това е често съчетание, но хубавото при нас е, че винаги поставяме на преден план професията, говорейки с езика на музиката. А в нея се вижда и скритото в характера на музиканта. Там защитите, които човек си изгражда, маските за пред обществото падат. След концерта музикантът затваря инструмента и надява маската - до следващия път.
- Наистина ли Виенската филхармония е рай за музикантите?
- И други оркестри са добри. Що се отнася до материалното, аз не знам да има по-лошо платени музиканти от българските. Дори и румънците намират субсидии за фестивал на името на композитора Джордже Енеску. На него канят Виенската, Нюйорската филхармония, други оркестри. За какво отиват парите за култура в България? У нас най-добрата зала е „България“ . А бившата сграда на музикалното училище „Любомир Пипков“ е оставена да се руши. Как е възможно това културно наследство, възпитало десетки талантливи български музиканти и певци, да бъде зарязано по такъв начин?
- Как се чувстваш извън сцената?
- Опитвам се да не се сравнявам с другите. Сравнявам Албена преди с Албена сега. Сравнявам се със себе си и с това, което искам да постигна. Имам усещането, че имам накъде да карам лодката. Вървенето по пътя е много важно, спирането би ме притеснило.
- Има ли разлика между българската и австрийската музикална публика?
- Все още има световноизвестни произведения, които никога не са били изпълнявани в България, а тук хората са израсли с широка музикална култура и са подготвени за слушане на всякакъв вид класическа музика - от ранен барок, класика, романтизъм до модернизма. Тукашната публика има по-високи критерии, познава музиката, която слуша.
- Какво ще избереш - парите или мечтите?
- Зависи за какво ти трябват парите. Ако имаш пари и идеи, това ти дава възможност за истинска реализация. Без пари всичко остава само идеи. Много шедьоври не биха се появили, ако нямаше меценати, които да подкрепят творците с капитал. Затова мисля, че „Капиталът“ на Маркс трябва да се препрочете отново от интелигентните хора и от тези с пари. Този път без предразсъдъци.
(в. Преса, печатно издание, брой 18 (724 от 19 януари 2014)