Какво е общото между две знакови предприятия „Химко“-Враца и „Кремиковци“ край София? За младите да обясним, а за по-възрастните да припомним. Това са две от иконите на една безбожна религия, която ни водеше по пътя към светлото социалистическо бъдеще. Флагмани на плановата икономика, която се развиваше върху здравия фундамент на сигурните пазари в рамките на Съвета за икономическа взаимопомощ (СИВ). По-късно заводите се превърнаха в емблема на хищния демонтаж на старата система, криминалната приватизация и икономическата разруха. Днес въпреки старите традиции на индустриалното производство икономиката на България изглежда силно деформирана. Около 64 процента от брутния вътрешен продукт се създава от сектора на услугите, а
на индустрията
се падат над 27%
Изнасяме предимно суровини и материали (независимо дали става въпрос за млади мозъци, полуфабрикати или метали за преработка), а технологичният цикъл се завършва в други икономики, които печелят от високата принадена стойност.
Отливът от индустриално производство не е характерен само за България, а се превръща в системен дефицит на общата европейска икономика. Според данни на Европейската комисия спадът в промишлеността на държавите членки започва още от средата на 90-те години на миналия век. В Западна Европа единствено Германия поддържа постоянно ниво на индустриализация. В момента едва 15,5 на сто от брутния продукт на съюза се създават от производствения сектор. Финансовата и икономическата криза от последните години допълнително влошават картината - загубени са 3 млн. работни места в индустриалния сектор, а производственият спад е 10 на сто. За да не се превърне Европейският съюз в икономическа периферия, амбициозният план на еврочиновниците е индустрията да заема 20 на сто от БВП през 2020 г. Според анализите 80 процента от нововъведенията се създават от сектора на индустрията. Едно ново заето място в производството има мултиплициращ ефект - намира се работа за поне един безработен в сектора на услугите.
Затова Европа обръща поглед към реиндустриализацията, но не от онзи тип, който извиква подсъзнателни картини на пушещи комини и отровени полета. Става въпрос за производства, основани на екологични високи технологии и увеличаваща се производителност на труда.
Мерките трябва
да са комплексни
- не става въпрос за държавна помощ и изкуствено създаване на ненужни предприятия, а за облекчен достъп до кредитиране, стимулиране на притока на свежи капитали към обещаващи икономически сектори и добра бизнес среда.
България може да намери място в този процес. Още повече, че въпреки разрухата в последните години на ХХ век страната има отработен рефлекс в промишленото производство, който трябва да се използва. Иначе плановете за съживяване на българската индустрия никога няма да изскочат от страниците на стратегиите. Ще останат мит, носталгичен спомен за миналото. А планове има. През ноември миналата година Съюзът на икономистите в България предложи на правителството да се създаде детайлна стратегия за високотехнологична реиндустриализация на страната. Кабинетът реагира през декември, а сега предстои научен екип под ръководството на проф. Кръстю Петков да разпише конкретни мерки за съживяване на стари производства (като тези на „Химко“ и „Кремиковци“), развиване на съществуващите и привличане на чужди капитали. Мисията е възможна, добри примери има, а ролята на държавата - да не пречи. В пазарния свят инвеститорите искат добро отношение, ясни правила за всички, борба с най-жестокия икономически бич - корупцията.
|
|||||||||||
Приватизацията погуби дружеството
Теменужка ЙОЦОВА
Някогашната гордост на химическата индустрия „Химко“, както и много други предприятия, емблематични за социалистическата икономика, стана жертва на приватизацията. Наложи се държавата два пъти да го обяви в несъстоятелност.
При една от поредните смени на собствеността през 2007 г. по-голямата част от имуществото на „Химко“ стана притежание на частната компания „Ново Химко“, която също обещаваше да оздравява завода. Това така и не се случи. Дано сега заводът да има по-добра съдба.
Бегъл преглед на близо половинвековната история на врачанския торов гигант показва, че не са извадени поуки от грешките и всички планове за нов живот са катастрофирали. През 1965-1967 г. „Химко“- Враца е създаден като държавна експортноориентирана фирма. Основното Ӝ производство е амоняк, карбамид и азот, а за да се затвори технологичният цикъл, като вторични продукти са произвеждани аргон, метан, криптон, ксенон и въглероден двуокис. Капацитетът на завода е бил 1 млн. тона карбамид годишно и 500 000 т азотни производни. До раздържавяването делът на „Химко“ на световните пазари за тези продукти е бил 3 процента.
Преломна в историята на комбината се оказва 1997 г. Въпреки положителния баланс правителството на Иван Костов решава, че за мащабите на България такъв завод не е нужен. Тогавашният мениджърски екип е напъден, а начело застана спуснатият от горе софийски адвокат Емануил Рафаилов. При дистанционното му управление печалбата на завода се стопи и се натрупаха първите дългове към НЕК, „Булгаргаз“ и НОИ. Първоначално „Химко“ бе предложен за продажба за 100 милиона лева, но незнайно как през 1999 г. срещу един милион лева 57 на сто от капитала придоби „Ай Би И Транс ъф Ню Йорк“. Последваха 8 месеца бездействие и борчовете на „Химко“ набъбнаха до 102 милиона лева. Междувременно президентът на купилата врачанския торов завод фирма Юрий Литвиненко бе осъден и попадна в американски затвор, а през 2000 г. беше показно застрелян българският му представител Димитър Дацов. И отново от нищото, с мълчаливото съгласие на държавата, се появиха никому неизвестната „Ей Би Ес Ти Трейдинг Лимитед“, която взе 36 на сто от акциите, и лимасолската офшорка „Джак Ойл Лимитед“, която получи 35 процента. Резултатът от сложните трансфери е, че шалтерът на „Химко“ окончателно беше дръпнат, а през 2005 г. съдът за първи път обяви дружеството в несъстоятелност.
Вторият кръг от сагата „Химко“ е не по-малко загадъчен. През 2007 г. украинецът Александър Беренбаум и негови български партньори регистрираха „Ново Химко“, изкупиха дяловете на офшорките и предложиха на съда оздравителна програма. (В онзи период борчът на „Химко“ вече беше 160 милиона лева.) Заводът така и не заработи, но бе теглен огромен заем, който „Ново Химко“ не погаси и чрез цесия бяха продадени заводската жп гара, 190 бункер вагона и жизненоважната за производството ТЕЦ. По непотвърдена информация с нов собственик е и терминалът на „Химко“ на пристанище Варна-запад. Две години по-късно торовият завод стана собственост на благоевградския строителен предприемач Николай Галчев. Той държеше контролния пакет от акции до началото на 2013 г., когато съдът за втори път обяви фалита на „Химко“. Според вписания в Търговския регистър последен финансов отчет на комбината за 2010 г. активите са оценени на 149 милиона лева, а дълговете са общо 212 милиона лева. Най-голям е делът на задълженията към НЕК и „Булгаргаз“. Над 350 бивши химици осъдиха завода за неизплатени заплати. Те се надяват да получат дължимите 934 659 лв.
Факт - в момента хората в региона, някога най-голям производител на изкуствени торове у нас, торят градините си с карбамид, внасян от Румъния.
|
|||||||||||
|
(в. Преса, печатно издание, брой 20 (726 от 21 януари 2014)