20493 | 23 ян. 2014 | 01:47

Вероятно предстои разделение на левия електорат на „стар“ и „млад“. Май му беше и дошло времето. В цяла Европа, а и по света младите по при

В историята празно няма. Неслучайно казват, че тя е учителка на живота. Ами така си е било, е и ще бъде така.Казвам го и по повод това, което се случва в България от почти четвърт век насам.

Във всички „млади демокрации“ в Европа (бившите страни от соцлагера), където десетилетия бяха управлявали комунистическите партии, в началото на преходите демократичната опозиция се обедини под т.нар. ново знаме. И след като размаза „стария байрак“ в първите свободни избори,
тази опозиция естествено се разпадна

Десните, които бяха част от нея, си отидоха към либералната идеология, зелените - към екоидеите си, социалдемократите - към теорията, че трайна и ефективна социална държава се прави по еволюционен път, а не с революции. Само у нас се случи точно обратното. Нито „новото знаме“ успя да победи в първите избори, нито след това неговите съставки тръгнаха да заемат естествените си позиции в дясно и в ляво. Наопаки - другарят Костов смаза и „меншевиките“, и „есерите“ (демократични, но неболшевишки сили, изиграли значителна роля в руските революционни събития от 1917-1918 г., - бел. ред.). Той напъха всички в единен чувал - СДС.
Резултатът беше ясен - заедно се родихме, заедно и ще умрем. Което и стана.
А иначе нещата можеха да се получат и по много по-различен (и по-добър) начин.
Оставям настрани дясното - ляв съм по убеждения и то ме вълнува доста по-малко. Сега отивам при лявото. През вече далечната 1990 г. бяхме в Мадрид с д-р Дертлиев, светла му памет, на конгрес на управляващата тогава Испанска социалистическа работническа партия. Разговаряхме с лидера Ӝ Фелипе Гонсалес. Срещнахме се освен това и с Елена Флорес, стара моя приятелка, а по онова време и секретар по международните въпроси на партията.
Та като Ӝ обяснихме, че на конгреса и Доктора (от СДС), и аз (от БСП) сме пели „Интернационалът“ с вдигнат ляв юмрук, тя зададе простия въпрос: „Е, тогава защо сте разделени? Защо не направите като у нас - вертикално, а после и хоризонтално обединение между комунисти и социалдемократи?“
Ние с Дерта комай се съгласихме с идеята. Неговата партия наброяваше около 80 000 човеци, повечето от тях - бивши комунисти. Моята (тогава) - около 900 000 души (все бивши комунисти). Значи общо близо милион. Ако в каквито и да е избори добавиш към тях поне по двама от семейството, стават три милиона. И просто няма кой да ни бие.

Върнах се в София и възторжено съобщих тази идея на другарите Лилов и Луканов. Значи започваме „вертикално“ сливане - Дертлиев - председател на партията, Лилов - заместник, и така надолу. А после идва и „хоризонталното“ - всички структури на социалистическата и социалдемократическата партия се обединяват.
Няма да ви разказвам детайли от реакцията на Лилов и Луканов (и на тях светла им памет). Просто ще се огранича с коментара, че вторият етаж на Партийния дом (още не го бяха подпалили) ми се стори достатъчно нисък да се приготвя за скока от високо, който ми беше препоръчан...

Впрочем отрицателният отговор на моята идея дойде още през лятото на 1990 г., когато Великото народно събрание избираше новия президент (в крайна сметка лидера на СДС д-р Желю Желев - бел. ред.). Около 20 депутати от БСП тъпо, но упорито гласувахме за Дертлиев. Но пък над 50 души от СДС не по-малко тъпо, но и още по-упорито подкрепяха „нашия“ (Вълков или Кюранов, няма значение). После, естествено, се оказа, че и внушителна част от тях са си били „наши“ (демек, на службите).

На мен обаче, понеже бях някакъв фактор, Луканов ми се накара яко. В смисъл луд ли съм бил, защото, ако Дертлиев стане президент, цялата ни партия отива към социалдемокрацията. И с никакви аргументи не успях да го убедя, че в края на двадесетия век бъдещето на лявото не е в комунизма или болшевизма, а именно в социалдемокрацията...

Както и да е. „Отлюспиха“ ме. За „измяна спрямо социалистическите идеи“ и „преход към позициите на социалдемокрацията“. Пък аз и досега смятам, че по принцип те би трябвало да са едно и също...
Впрочем европейските социалдемократи се опитаха да ни го обяснят и с печално завършилата история на „Солунската четворка“ през 1998 г. Ама и тя се провали с гръм и трясък. Просто защото „комунистическото задкулисие“ около Първанов не пропусна да му намекне, че всъщност реално партията командва не той, а то, задкулисието.
Припомням тези неща във връзка със случващото се сега.
И пак ще трябва да се върна на примерите с останалите „нови демокрации“ от бившата „съветска сфера на влияние“.
Там в лявото се случиха две неща.

Бившите комунисти в Полша и Унгария убедително доказаха, че не са мимикрирали, а реално са възприели ценностите на европейската социалдемокрация. Даже лидерът на Унгарската социалистическа партия Гюла Хорн беше избран за председател на Социалистическия интернационал.

Бившите комунисти в Чехия пък категорично отказаха да се „преметнат“ и си останаха такива (апропо, КПЧМ все още е трета парламентарна сила). А май скоро няма да престанат да бъдат такава...

У нас обаче стана нещо, на което му викаме „нито риба, нито рак“. Ами според мен тъкмо поради това се появи и движението АБВ.
Разбира се, от една страна, за мен е удоволствие, че Сергей Станишев е шеф не само на БСП, но и на Партията на европейските социалисти (ПЕС). Но ако някой си мисли, че това е и признание към „европеизиралата“ се наша социалистическа партия, дълбоко греши. Просто бюрократите от ПЕС са преценили
че още един милион гласа за тях в бъдещите избори за Европарламента хич не са за изпускане.

От друга страна, т.нар. твърд електорат на БСП лека-полека се стопява, включително и по чисто биологични (казвам го с прискърбие) причини. И ето ти го АБВ.
Говорих с мои студенти, ляво настроени. Ами категорични са, че в евроизборите ще гласуват не за БСП, а за АБВ.
Което означава нещо много просто, но и още много по-логично: вероятно предстои разделение на левия електорат на „стар“ и „млад“. Ама то май му беше и дошло времето.

В цяла Европа, а и по света, младите по принцип са леви. В смисъл, че са против консервативното, което пък си се смята за дясно. Във Франция например през 1968 г. „бунтът на младите“ започва с протест срещу забраната момчета и момичета да живеят в едни и същи студентски общежития (левите са си за по-свободна любов). В Германия - с негодувание срещу безразборната употреба на химикали, които убиват природата (така се раждат зелените на Йошка Фишер). В САЩ - с призива „правете любов, а не война“, т.е. в знак на несъгласие с авантюрата във Виетнам, отнела живота на 60 000 млади американци.
Ами подозирам, че у нас 45 години след примерите, които давам по-горе (защото сме много бавнозагряващи реотани), поне в лявото (то дясното си умря или е на път да го стори) АБВ ще се окаже тъкмо бунтът на „младото“ срещу „старото“.

Проблемът е, че на този етап шансовете му са много дребни. „Старото“ си знае работата от едни 130 години и знае как да го смаже - уставно, номенклатурно или по всякакви други начини.

А още по-големият проблем е, че вместо да пожелае да събере в едно „младото“ и „старото“, т. е. социалдемокрацията със социализма, „старото“ предпочита да мачка „младото“.
И да не схваща простата историческа истина, че ако миналото е негово, бъдещето е в младото... 

(в. Преса, печатно издание, брой 22 (728 от 23 януари 2014)