19555 | 25 ян. 2014 | 12:22

В затвора се сприятелихме с Банкера на папата

		Пеньо Костадинов (71 г.) е единственият български разузнавач, лежал в затвор в САЩ. Обвинението срещу него е шпионаж. Първият мандат на служителя на българското научно-техническо разузнаване (НТР) отвъд Океана е от 1972 до 1975 г., където той работи под прикритие в търговското представителство в Ню Йорк. Задачата по официална линия е свързана с капковото напояване. Вторият мандат на Костадинов в САЩ е от 1979-а до 1985-а. Официално той е помощник търговски съветник, който се занимава с организиране на престоя на български научни работници, които пристигат в американските университети. На 23 септември 1983 г. 41-годишният тогава Костадинов е арестуван в зрелищна акция на ФБР на излизане от ресторант в Манхатън със „свръхсекретни документи на американското правителство по въпроса за ядрената енергия“. Това става след среща с младеж, който се оказва човек на ФБР, за чиято дейност българинът не е подозирал. Следват две години, в които той е в американски затвор. На 11 юни 1985 г. на прочутия мост „Глинеке“, намиращ се над река Хавел между Потсдам и Западен Берлин, се случва най-важната размяна на шпиони в историята на Студената война - сред тях е и Пеньо Костадинов. Днес той си спомня за случилото се тогава.   Братска прегръдка между вътрешния министър на ГДР Ерих Милке и българския разузнавач.

- Г-н Костадинов, 30 години след ареста ви в САЩ от служители на ФБР кое е първото нещо, което си спомняте сега?

- Спомням си силно треперене на тялото след виковете „Горе ръцете, на колене!“. От промяната на обстановката координатната система изчезва и трябва да минат поне 10 секунди, за да се окопити човек.

- Разбрахте ли през годините на 100% истинската причина за вашия арест?

- Мисля, че те имаха нужда от подобен арест. С човека, с когото бях, когато ме арестуваха, имах по-скоро приятелски отношения. Документът, с който ме хванаха, беше с изминал срок на давност и секретност. Ако беше извършена проверка, американците щяха да се провалят. Те нямат право да вземат истински секретен документ и да го дадат на мен. Мисля, че тестваха дипломатическата виза на служител в търговското представителство.

- Познавахте ли добре младежа, с когото се срещнахте - що за човек беше той?

- С американския студент, с когото се срещнах в ресторанта, се познавахме от година по-рано. Представиха ми го мои познати от същия университет, в който той учеше. С младежа се бях срещал преди това, като идеята ми беше, ако стане наш приятел, да мога да използвам по-натам неговия потенциал.

- Какво беше заведението, в което се оказахте с човека на ФБР?

- Намираше се в югозападния край на Сентръл парк в Манхатън - беше добро, много уютно и пълно с хора. Около масата непрекъснато сновяха сервитьорки. Материалът беше донесен и това беше моя грешка - всъщност той казваше, че е „нещо интересно“. От официални позиции в САЩ можеха да се получат неща, които не са вече секретни за тях, но за нас можеха да бъдат много полезни, например за сигурността на атомни реактори чернобилски тип.

- Какво си спомняте от арес­та?

- Случи се вечерта в 19,15 ч. На излизане от сградата по думите на говорителя на ФБР, тогава Джоузеф Валикет, съм арестуван от 20 сътрудници на бюрото, като агентите веднага открили „извънредно секретните“ материали. Повечето бяха жени, а обслужващият персонал в заведението е бил заменен с хора на ФБР. Навсякъде са били поставени подслушвателни устройства и камери.

- Защо са били използвани жени?

- Когато арестуват мъж, от ФБР изпращат жени - така е по-ефектно. Мъжете винаги се страхуват от мъже и с пускането на жени, изглежда, целта е да бъде притъпена чувствителността на обекта. Тогава всичко беше подготвено. По-вероятно е момчето да не е знаело какво предстои. Като ме арестуваха, го викнаха отстрани и повече не го видях. Беше пълно с журналисти, които бяха предварително уведомени за акцията.

- Имаше ли срещу вас физическо насилие?

- Не, никакво. Взеха ми отпечатъци, поисках телефон и веднага се обадих в нашата мисия. Откараха ме в затвора „Метрополитън корекшънъл сентър“ - това е предварителен арест. Документът, с който ме бяха хванали, бе класиран като „строго поверителен на американското правителство“, който се отнася до процедури, правила и разпореждания във връзка с ядрените оръжия. Такова изявление е направил директорът на ФБР Уилям Уебстър. И така ми бе предявено предварително обвинение в опит и заговор за извършване на шпионаж. Грозеше ме доживотен затвор и смърт.

- Какъв беше този затвор, как изкарахте първите дни?

- Това беше предварителен арест, който представляваше транзитен пункт. Ако категориите затвори по степен на сигурност са от 1 (най-ниската) до 8, той беше някъде 6-7 степен. Първите 40 дни бях в единична килия и ми даваха само храна. Килията беше с врата, не с решетки, а пространството вътре около 3 на 2 метра. Имаше едно легло, мивка и тоалетна, малко прозорче с армирано стъкло, а светлината беше изкуствена. Въздухът - кондициониран, което означаваше, че ако решат, могат за броени минути да приспят всички. Не мога да се оплача от хигиената - тя беше на високо ниво. При по-свободния режим след това можех да ползвам обща пералня. На всеки етаж бяхме по 100 души - в оранжеви костюми, и изглеждахме точно по същия начин, както ги дават по американските филми.

- Как минаваха дните ви в затвора?

- След като се окопитих, започнах да чета. Там имаше библиотека, но само със съдебна литература. В нея можеше да се иде веднъж на ден. Идваха затворници от всички етажи и се разменяше доста информация.

- Вие откъде се информирах­те за ставащото навън?

- След като изкарах три месеца в затвора, поисках да ме абонират за три вестника от България - „Литературен фронт“, „Народна младеж“ и „Работническо дело“. Получавах ги с няколко дни закъснение, но какво значение имаше това?

- Макар и зад решетките, успяхте ли да се сприятелите в затвора с интересни хора?

- Най-интересната група арестанти беше от ирландската групировка ИРА. Сближих се с Майкъл О’Рурк и Джозеф Дохърти. Друга забележителна група, с която общувах, бяха италианците. Сред тях беше Микеле Синдона - сицилианецът е бил член на Коза ностра. Викаха му Банкера на папата, защото беше свързан с прочутата банка „Амброзиано“. Взех си учебник по италиански от библиотеката в затвора и изкарах при него кратък езиков курс.

- В онези години България беше обвинявана за атентата срещу Йоан Павел II. Коментирахте ли нещо двамата?

- Синдона беше убеден, че България няма нищо общо с това. Думите му бяха: „Да се стреля по папата от българин, винаги съм казвал, че това не е вярно.“ Когато нашите дойдоха на свиждане, веднага им го казах. Микеле го върнаха в Италия 1985-1986 г. и го отровиха там. Беше жертва. Много пъргав, усмихнат. Към него нямаше особено отношение, но имаше италианци, които само като чуеха името Синдона, се покланяха.

- Пускаха ли ви да излизате навън?

- Не, навън въобще не можехме да излизаме. Имахме една зала - немного голяма, в която можеше да се разхождаме. Единственият въздух отвън, който дишахме, беше на покрива. Горе имаше баскетболно игрище, но трудно можеше да стигнеш дотам - пространството беше малко за всичките 700 души, които напирахме да дишаме истински въздух.

- Как се развиваше обвинението срещу вас?

- От края на септември до 11 юни 1985-а, когато стана освобождаването ми, се явявахме поне 10-ина пъти на съд за изясняване на казуса дали имам дипломатически имунитет. Не мога да се оплача, защото в моя случай съдията беше почтен човек. Още на първото гледане на делото през декември 1983-та той постанови, че имам имунитет. Последва обжалване, но присъда не получих. Целта на американците беше тя да стане факт - само това означаваше вина. Покрай мен много пари са били похарчени - може би между 30 000 и 50 000 долара.

- Как разбрахте, че се готви освобождаването ви чрез размяна?

- Аз знаех, че България стои зад мен твърдо, и психологически бях готов за всичко. Фактически преговори за размяната са се водили две години. Те се ръководеха от берлинския адвокат д-р Волфгант Фогел. Първоначално преговорите са за мен, за поляка Мариан Захарски и за германския физик проф. Алфред Цее. След месец обаче американците искат професорът да бъде изваден от групата - бил пожелал убежище в САЩ, но после се отказал. Освен това американците правят и неуспешен опит за вербовка на Захарски, който незабавно протестирал срещу това. След няколко совалки и срещи от двете страни се стига до размяната - към нас тримата е прибавена и 68-годишната гражданка на ГДР Алис Майкълсон - куриер на руското контраразузнаване. Решението е четирима агенти от Изтока за 25 от Запада.

- Как точно научихте, че размяната предстои, как пътувахте до Берлин?

- Надзирател влезе в килията и ми каза да се обличам. Отведоха ме при непознатите за мен Захарски и Цее. Сложиха ни белезници и вериги през кръста и всеки с отделна кола се отправи за военната база в Ню Джърси, качихме се в самолета, а към нас се присъедини и Алис. В самолета отказах храна и дори да ходя до тоалетната - направих го от инат. Веригите и белезниците бяха на мен. Кацнахме във военна база в Мюнхен. И оттам - за Западен Берлин с друг самолет, а до Източната част на Берлин - с бусче. Посрещнаха ни местните и адвокат Фогел. Имаше и фотографи.

- Какви бяха тези 25 души, срещу които ви размениха?

- Те бяха германски дисиденти - хора, които са искали да избягат и са ги хванали. Сравнението четирима на 25 не бива да се смята, че е равносилно. Вътрешният министър на ГДР Ерих Милке каза тогава, че би разменил Пеньо Костадинов и за 100 американски шпиони.

- Как мина посрещането?

- Всичко мина без помпозност и фанфари. Бях облечен с костюма, с който ме арестуваха през 1983-та. Тръгнахме по моста „Глинеке“, от другата страна ни очакваха. Промяната за мен бе толкова кардинална, че не знаех къде съм - не можех да отреагирам като хората. Отидохме в зала, където имаше кратко посрещане. От наша страна беше Иван Горинов - зам. вътрешният министър. Семейството ми - съпругата и двамата ми синове, които още живееха в САЩ, дойдоха в България няколко дни след размяната.

- Как ви посрещнаха колегите в България?

- Колегите в София от нашия отдел на научно-техническото разузнаване ме посрещнаха много радушно, с ръкопляскания. Отделът беше от около 100-тина души, после цялото Първо главно управление дойде.

- На високо партийно и държавно ниво поканиха ли ви, дойде ли някой от тях да разговаря с вас?

- Не, вижте, от една страна, ние сме милиционери, от друга - сме различни. Всеки си има писта. С началника на НТР Георги Манчев отидохме при министъра на вътрешните работи Димитър Стоянов - и това беше.

- Усетихте ли съмнения от нашите служби дали не сте вербуван от американците?

- Винаги има съмнения. Това го знам и един от първите, който ме посети, беше мой приятел - началник на американския отдел към Второ главно управление. Той често ме питаше: „Защо те освободиха?“ Казвах му: „Не знам, това е твоя работа.“

- Как се стече животът ви след това?

- Направиха ме сравнително бързо началник на отдел. Арестуваха ме на 41 години, прибрах се на 43, а от 1990-а съм пенсионер. Това, което със сигурност мога да кажа днес, е, че ако имаше поне малък процент истински държавници сред нашите политици, нямаше да разрешат да пипат службите.