35471 | 24 септ. 2012 | 15:20

Един ненаситен за работа актьор, за когото колегите не искат да мислят в минало време

На 4 октомври големият актьор Георги Георгиев-Гец би навършил 86 - възраст, която, уви, стигнаха малцина от родните звезди. Отиде си броени дни преди да празнува 70-годишен юбилей. След 5 месеца на легло, три от които в кома. Последвал масиран инсулт, който го повали на сцената в Стара Загора на 9 април 1996-а.  “Рядко са професиите, където човек е така ненаситен за работа”, довери той в интервю малко преди края. Докато обикаляше сцени из България с група свои връстници, пенсионирани от Народния театър, където преди са били атракцията в афиша. За младите днес той може би е просто име от архивите, а може и да е абсолютно непознат. Неотдавна един от синовете му, Иван Георгиев-Гец, кинорежисьор и професор в Нов български университет, бе констатирал с ужас, че негов студент бърка Апостол Карамитев с футболист...

С Апостол Карамитев през 70-те в Народния.

“Някои се чудят защо дъртите актьори продължават да играят, това да си на сцената е наркотик”, казваше Гец  в средата на 90-те, когато делеше времето си между гастроли в Театър 199 и сцените в Монтана, Пазарджик, Кюстендил, Габрово... Често уморените ветерани се връщаха от тежките пътувания в домовете си посред нощ, защото не можели да си позволят дори малкия провинциален хотел. Гастролите им минаваха през ледени гримьорни и неотоплени салони. Но пък какви аплодисменти, каква радост!  

На малката снимка вляво: с Татяна Масалитинова са колеги близо 4 десетилетия. На другата снимка: със синовете Иван и Даниел след снимки на "Последният ерген" през 1973 г.

И днес не можеш да намериш негов колега, който да обели лоша дума за Гец. А навремето той беше всенароден любимец - над 100 роли в театъра, 70 в киното, близо 40 в тв спектакли. Беше превърнал

в нарицателни имена

някои от персонажите си от екрана - Осмия, Селянина с колелото, Златния зъб. Все още се споменават героите му от “Няма нищо по-лошо от хубавото време”, “С дъх на бадеми”, “Равновесие”...  Самоотвержено потъваше във всяка роля, най-вече на силните мъжки характери - убедителен и като легендарен партизански командир в “Ос­мият”, и като митологичния полицай Никола Гешев в “Сами сред вълци”.  Участвал е в спирани, рязани, забранявани от соццензурата филми - “Животът си тече тихо” (1958), “Привързаният балон” (1967), “Прокурорът” (1968), “Равновесие” и “Куково лято” (1983).  Но и шест пъти е вземал първа награда на Варненския фестивал на родното кино.

На екрана никога не поискал каскадьор - колко пъти са го стреляли, газили, давили, колко пъти е рискувал живота си на снимачната площадка. В “А бяхме млади” заряд му къса вени, а в “Осмият” гилза уврежда зеницата му. За сцена в “На всеки километър” се наложило да скочи в ледените води на Дунав през ноември с шаячни дрехи - плувал, а моторницата, която трябвало да го вземе, все не идвала. Едва го спасили с друга лодка. В “Зарево над Драва” снимали сцена как го бият - Зако Хеския поискал всичко да бъде много истинско. Е, спукали го наистина от бой. Излязъл с чест от площадката, целия в хематоми и рани, с кървави парцали по устата. “Смееше се, въп­реки че го бяха смлели”, спомнят си близките му. Във времена на патетика и поза Гец търсеше в героите си зрънцето истинност и уникалност. С жена му Цена, завършила славянска филология, но посветила се изцяло на семейството и на неговата работа, подготвяли всяка роля - от литературните източници до най-малкия детайл в пресъздаването. С Цена се съобразявали дори най-нахаканите режисьори, даже някои искали мнението й, преди да предложат участие на мъжа й.

Навремето Гец се разминал на косъм и със световната слава. Италианският режисьор Еторе Скола го харесал за главната роля в “Грозни, мръсни и зли”, който после стана голям хит. Но поставил условие - за 6 месеца да научи италиански. Гец не искал дубльор и преценил, че за половин година няма да се справи перфектно с езика, затова отказал.

“Усещане за стабилност”, това чувствал край Гец Георги Мишев, автор на един от коронните му киноперсонажи в “Селянинът с колелото”. Такава реплика има и във филма, изречена от момичето, влюбено в неговия герой Йордан:

“Ти си стабилен.”

“Ей, адаш - казал Гец на сценариста. - Тези думи ме изпълват цял. Направо ми дават криле! Имам чувството, че си ги писал специално за  мен.”

“Всичко, което разказваше, беше колоритно, забавно... И забравяхме тревогите си - спомня си друга от именитите му колежки от някогашната трупа на Народния - Мария Стефанова, с която работеха заедно и в пътуващия театър “Барбуков”. - Как веднъж не ската нещо, не скри, не остави представлението да мине ей така.” Когато ролята му била по-малка, сядал на стол зад кулисите и оставал там до края. Окуражавал, разсмивал, аплодирал другите. “Не, не мога да мисля за Гец в минало време”, пише Стефанова в книга, посветена на актьора.

С Георги Черкелов в "Емигранти" на сцената на Народния театър.

“Чист руснак и много добър актьор -  Е. Лазарев в московския театър “Маяковски”, все пак се правеше на Чарнота, а българинът Гец беше Чарнота”, разказва Георги Черкелов за ролята на Гец като бял казашки офицер в спектакъла “Бяг” по Булгаков, режисиран от А. А. Гончаров в Народния. “Чарнота на Гец не ходеше по сцената - имах чувство, че той връхлита с кон, с развят перчем и със сабя в ръка. Разбира се, до бягството в Турция. Там от трагикомичните сцени с палячовщините на Чарнота на зрителя му се къса сърцето”, допълва Черкелов.

Естествен, непринуден, без звездни надувки, с чувство за хумор и самоирония, Гец винаги е обезоръжавал и колеги, и непознати. Синът му Иван си спомня две случки, които актьорът разправял през смях. Веднъж, в най-славните му дни, непозната, която метяла на улицата, го спряла. “Вие ли сте Гец?” И започнала да го хвали - как цялото семейство го обича, че е любимият им актьор. Пък накрая отсякла: “А като те гледа човек, на нищо не приличаш.” Друг път, като се прибирал с трамвая, добре почерпен юнак заплашил да го набие, за да се хвали в махалата, че е ударил кроше на Златния зъб. “Ти разправяй, пък аз няма да отричам”, отрезвил го актьорът. В последните години обичал да се разхожда из пазарите на всяко градче, където гастролирали. Навсякъде го познавали, ръкували се с него, канели го на гости да го гощават. В Белослав в края на 80-те заради спектакъл с него обявили деня за неработен, защото всички

искали да го видят и пипнат

Слух, че Гец шамаросал Татовия син Владко Живков, се разправяше на ухо малко преди десети. Оказа се измислица, но хората неслучайно “присъдиха” героичната постъпка на любимеца си. Това е част от митологията около актьора, който никога не би посегнал да бие и най-големия си враг. Обичайното му обръщение “миличко” и “душичке”  към всякакви непознати в устата му излизаше нито като покровителствено, нито като фамилиарничене.  А сърдечно и великодушно. “Имаше детска душа - казва синът му Иван - напълно беззащитен пред  лъжата и подлостта на хората.” 

Харесал си като студент мисъл на Тургенев: “Ние не сме глезени деца на съдбата, а труженици, труженици.” И обичаше да я повтаря в интервюта. Са­мият той не беше глезено, а любимо дете на съдбата.

Роден е в село Разпоповци, на 4 километра от Елена, кръстено на неговия прадядо поп Мартин, който хвърлил расото заради семейна трагедия. Местен бей  си харесал попската жена и я отвлякъл в харема си. А разгневеният божи служител зарязал църквата, сбрал чета и  наказал бея, като го зазидал жив в пещера заедно с неверната си булка. После почнал да се подписва Мартин Разпоп и продължил с четническите геройства. Та в това селце, разхвърляно из Балкана,  в средата на ХХ век всички играели театър. Дори гастролирали със спектаклите си из околността. Гец се появил на сцена за пръв път в

ролята на барон Скарпия от “Тоска”

когато учел в XII клас в Елена. Тоска била братовчедка му Вичка. Историята е трагикомична, тъй като актрисата самодейка така се запленила от ролята, че забила вместо юмрук кухненски нож в гърдите на сценичния си партньор. Раненият Гец-Скарпия успял да се изправи, хващайки се за завесата. Била първата му жертва в името на изкуството.

После два пъти го късали на приемния изпит за ВИТИЗ. Влязъл едва на третия. А  неуспелите кандидати за актьорска слава някога се утешаваха с лафа: “Е, и Гец са го приели на третия път.”

Семейството му било толкова бедно, че се писал  бранник заради униформата. А майка му я пребоядисала по-късно, за да я носи и след 9 септември 1944-та. Докато следвал, цялото Разпоповци му пращало пари и колети в София. Не му било писано да забогатее и в звездните си  години.  “Татко често вземаше пари назаем и нямаше нито една спестена стотинка - пише в “Книга за Гец”, излязла преди няколко години, по-малкият син на актьора Данаил. - Никога не сме имали друга кола освен съветска: първо волга, след това жигули. Беше събитие да си купи нов костюм, а с първата си хапка на вечеря успяваше да накапе олио върху всяка от вратовръзките си.”

Данаил Георгиев от 20-ина години е композитор на музика главно за филмови трейлъри в Лос Анджелис, свири и в джаз клубове. Към края на живота си и баща му отишъл на гости отвъд Океана, но не му харесала Америка, била му чужда, казват близките.

С Америка обаче е свързана последната роля на Гец на сцената в “Ню Йорк - Плаза хотел”, където си партнират с Татяна Масалитинова.  Във фаталния спектакъл в Стара Загора той едва изкарал третото действие, накрая припаднал зад кулисите. А по време на самата игра гърмял голям смях в залата, никой не усетил, че актьорът едва се държи на краката си. С Масалитинова играели съпрузи, които непрекъснато се карат, докато се готвят за сватбата на дъщеря си.  По едно време Гец се олюлял, а тя помислила, че опитва нещо ново. После съкратил част от репликите, но зрителите не усетили. Излязъл за общия поклон и рязко се върнал отзад, аплодисментите продължили. “Таткото е сърдит, нали постоянно се караме”, пошегувала се Масалитинова към аплодиращата публика. “А той всъщност в този момент умря. Кръвоизливът беше започнал - спомня си актрисата. - Много ми е мъчно. Загубихме един чудесен, отговорен, справедлив, талантлив човек.”
Малка уличка между Драгалевци и Бояна, близо до Киноцентъра, днес носи името на Георги Георгиев-Гец. “Но това е само на картите, а на табелите  стои някакъв номер, 202, 209 ли”, казва синът Иван. Готов бил да плати на общината, за да ги сменят. Инак улицата била разделена на две - от едната страна е баща му, от другата - композиторът Марин Големинов. “Те бяха приятели някога. И ми става мило, че в смъртта

имат една обща улица

От 7 години на читалището в родното село на актьора има негова паметна плоча. Откриването й било трогателно, дошли хора, напуснали отдавна този край, да си спомнят за именития си съселянин. От двайсетина години Иван също е добавил към името си с тиренце Гец, а едно от трите му деца е кръстено Георги като прочутия му дядо. Отвъд Океана пък расте един малък Мартин, продължение на легендарния род от Разпоповци.