19706 | 1 февр. 2014 | 11:16

За 50-годишния си юбилей актьорът подарява музикално-театрален проект на приятелите си

- Излиза, че за рождения си ден, няма да получиш, а ще подариш.

- Точно така. Каня всички хора, които искат да усетят една специална вечер, изпъстрена с истории и музика. Калин Вельов - ударни, Бисер Иванов - китара, и Юри Божинов - контрабас, се навиха на идеята да направим шоу спектакъл и така се появи „Защо Не?!“. Ще дадем старт на проекта на моя юбилей като комплимент към гостите ми, а после ще го поставим и на сцена. Може би интересно за публиката ще бъде да видят Калин Вельов повече като артист, отколкото като музикант, а мен повече като музикант, отколкото като артист.

- Това означава ли, че освен със сцената имаш „любовна история“ и с музиката?

- Обичам, колкото и шаблонно да звучи, хубавата музика. Имам всичките албуми на „Ърт уинд енд файър“. Увличам се по Ленард Коен, който пък стана певецът на нашата връзка с половинката ми Нели. На всеки купон пея „Ун аморе гранде“ на Пепино Галиарди. Род Стюарт също много добре ми се получава. Всъщност родителите ми бяха много музикални. Израснал съм в семейство, в което постоянно имаше гости и страхотна веселба. Първата си китара получих през 1976-а, на 50-годишния юбилей на майка ми. Тогава й подариха магнетофон и записахме целия купон, с всички песни, които брат ми, 13 години по-голям от мен, свиреше на китара. Слушайки го, и аз просвирих повечето шлагери от този купон. А иначе първата ми група се сформира малко преди да завърша математическата гимназия в Плевен. Приятели от музикалното училище ме извикаха за вокал, но тогава мама държеше да залягам повече над уроците (актьорът завършва с отличие гимназията). 30 години по- късно обаче тази дружба не само че устоя във времето, но и роди настоящата ми група „Д-р Хаус“.

Лайф на „Хаусбенд“ с вокал Даниел Цочев

- Името не е случайно, нали?

- Разбира се, че е заради култовия герой на Хю Лори, когото озвучавам. Самият той заряза киното и вече се разхожда из Европа като изпълнител, а аз дори имах честта лично да му стисна ръката. Историята е много интересна и всъщност тя ме провокира за шоуто на 6 февруари. Отивайки с Нели това лято на концерт на Ленард Коен в Люб­ляна, научихме, че Хю също ще пее. Имаше 20 минути до неговото начало, но ни казаха, че няма смисъл да ходим, защото места няма, а и мерките за сигурност били драконовски. Все пак се втурнахме натам и като стигнахме до „желязната охрана“, Нели включи своето очарование и показвайки ме, каза: „Извинявайте, но трябва да влезем. Това е гласът на д-р Хаус в България!“ Явно се трогнаха и ни пуснаха. Концертът беше страхотен! На финала успях само да се здрависам с Лори без никакви снимки и разговори, за което продуцентът му стриктно следеше.  Но все пак не се случва всеки ден актьор и глас да се срещнат, нали?!

- А как започна кариерата ти в дублажа? Не е тайна, че това е специфична работа, за която не е достатъчно да си само артистичен.

- Много е важно Господ да ти е дал глас, за да имаш голям диапазон и да можеш да правиш всичко - от баба до бебе. Преди 25 години режисьорката Мария Николова ме прослуша и направо ме хвърли в дълбокото. Даде ми главния персонаж в култовия за времето си сериал „Дъщерята на Мистрал“. Дублирах Стейси Кийч в ролята на Мистрал и на всичкото отгоре прочетох финалните крайни надписи, което си беше привилегия. Оттогава съм озвучил хиляди герои. Тъй като основно петима актьори влизат в дублажа, а героите от екрана са над десет, се налага да поемам по няколко персонажа. Озвучавал съм наведнъж четирима, които играят белот, при това се карат. Много трудна актьорска работа е това. Не зная дали зрителят си дава сметка какво се случва, преди сериалът да стигне до него. Докато записваме, ние сме с часове в едно затворено помещение. Не можеш да кашляш, не можеш да мърдаш, защото всеки звук би влязъл в ефира. Ако някой сгафи, се започва наново. Отговорността е голяма, защото лошото озвучаване разваля филма. Естественото четене, вярно с оригинала, прави добрия, признат и от публиката дублаж.

„Шерлок Холмс и един призрак за компания“ - Театър „Възраждане“, реж. Бина Харалампиева

- Разпознават ли те само по гласа?

- Да. Шофьори на такси са ме карали да имитирам д-р Хаус. При него имах две основни предизвикателства - да хвана чувството му за хумор и лекотата, с която го поднася, и да поддържам по-нисък тембър от моя. Добре че на първия запис отидох след една тежка купонджийска вечер, та гласът ми така или иначе беше паднал. Това в рамките на шегата, разбира се, но наистина ме разпознават. Дори имам куриозен случай със 102-годишната баба Тодорка. Тя беше от селото на баща ми и едно лято случайно седнах до нея в кафенето. Вече сляпа, чувайки ме, тя каза: „О, това ли е Даниел Цочев?! Ах, моето момче, да бях с няколко години по- млада...“

- Но сигурно имаш много почитателки не само заради гласа. Ти беше един от първите водещи в игрите на късмета и след „Игра за милиони“ те нарекоха „най-холивудски изглеждащия актьор в България“.

Като водещ на „Игра за милиони“

- Така наречения Hollywood look (Холивудски вид) беше изискване на продуцентите от „Ендемол“. Висок, синеок, с позитивна усмивка. Но холивудският вид в България е и плюс, и минус. Чувал съм определения: „О, много си висок, много интелигентно изглеждаш, много младееш…“ Какво да правя, като приятно побелявам и нямам никакви притеснения да остарея?! Не правя нищо специално, освен че в последните години ходя на фитнес, за да поддържам инструмента „тяло“. Пуша здравословно, пия умерено и спя достатъчно, защото сънят е важен за гласа, и да чукам на дърво, той е последното нещо, което остарява в едно тяло. Съвсем доскоро дори играех принца в детските постановки. И когато започнах да възразявам, че все пак съм вече на години за такава роля, предишният директор на „Възраждане“ ми каза: „А принц Чарлз на колко години е?“ Така че, да се надяваме този холивудски вид да доведе и до покана от Холивуд.

- Ти и в момента участваш в чуждестранна продукция, която се снима в България.

- Да, голям турски проект, историческата сага „Две сърца в едно“. Любопитно е, че филмът се занимава и с психологическата страна на войната, а не само с баталната. Аз съм в ролята на руски командир. Имам ръкопашна схватка с нацист, а куршумът на главния герой Ниаз неутрализира германския офицер и спасява живота ми. Една вечер Ниаз разбира, че Северен Кавказ, където е неговата любима, е завзет от германците. Тогава му давам негласно разрешение да напусне фронтовата линия и да замине при нея, като връщам жеста за това, че ме е спасил. Тази роля откри неподозирани за мен възможности, тъй като направихме сцената с боя без каскадьори. Слава Богу, отървах се с малки навяхвания, но с много синини.

- Други екстремни преживявания имал ли си?

- Изиграх стотното представление на мюзикъла „Бабината питка“ в театър „Възраждане“ със счупени ребра. Смешката беше такава - бях на лечебен масаж и имах много кратко време да се възстановя. Наложи се да ме „отщипват“ четирима души на осем ръце, след което се затичах за запис на д-р Хаус, подхлъзнах се на леда и... счупих четири ребра. Рязък беше скокът от голямото блаженство на голямата болка.

- А в навечерието на твоя юбилей какво ще кажеш за „болката, наречена любов“?

- (усмихва се) Дългото търсене при мен доведе до добри резултати. Нели е „Не“-то на моето „Да“(ниел). Връзката ни е хубава и романтична. Даже имам колеги, които се изненадват, че след седем години все още си казваме „обичам те“, говорейки по телефона. Е, не е само по телефона. Казваме си го постоянно и всеки ден. Тя е пиар по професия и срещата ни беше по работа. Освен физиката и душевността, която е доминираща и без която не бих харесал един човек, Нели  притежава и висок интелект, а за мен като Водолей, при това с асцендент Водолей, еротиката се крие в интелекта. Останах „запечатан“ и от уникалната Ӝ усмивка и мисля, че наистина сме се намерили, за да създадем едно цяло. С нея съм щастлив и не въздишам, когато кажа, че това ми се случи след моите 40 години.

- А какво ще ни кажеш за Малкия принц във вашия дом?

- Казва се Филип и наистина прилича на Малкия принц. Радвам се, че музиката го влече и му се удава. Понякога сутрин ни събужда, чукайки по клавишите на пианото „Мила моя мамо“. Отсега усещам, че няма да ни е лесно с възпитанието заради буйния му нрав, но смятам, че е по- добре да имаме непослушни деца, отколкото покорни. Като се замисля, май и на детето не му е лесно с родители като нас. Водим го на повечето от местата, на които ходим. Макар и на 5 г., вече е гледал много концерти и представления за деца, а и за възрастни. И сме много щастливи, че започва да преодолява онзи детски свян и се отваря към актьорска игра. Ако го желае, нека да му се случи!

- На себе си какво желаеш, подпрян на своите 50 години?

- На шега си желая да имам силите да духна свещичките върху тортата. А иначе искам да продължавам да се вълнувам от изкуство и да не спирам да го правя. Няма да забравя какво ми каза покойният Леон Даниел. Срещнахме се през лятото и той ме попита какво правя в момента. Отговорих, че си почивам, след което той избухна: „Как ще си почиваш?! Артистът не може да почива. Той постоянно трябва да прави нещо. Истинският артист винаги ще намери с какво изкуство да се занимава.“ 

Даниел с любимите си хора - Нели и Филип

(в. Преса, печатно издание, брой 31 (737 от 1 февруари 2014)