18009 | 5 февр. 2014 | 08:34

Българските партии редовно и основателно са били обвинявани в безидейност. За водачите им се е твърдяло, че се катерят по партийната стълб

На синия диджейски пулт не спряха толкова години да пускат „Развод ми дай“ въпреки досадата и разотиването на голяма част от публиката. На червения пулт звучеше „Болката отляво“, посетителите, макар понякога също с досада, стояха до момента, когато и там се сетиха да пуснат „Развод ми дай“. Не е оригинално, но поне дава възможност да си тръгнеш. Когато изпълнителите започнат да поздравяват с песни самите себе си, хората могат да потърсят друг концерт.

Левицата можеше да се поучи ако не от друго, то от опита на десните си опоненти през годините. От синята централа валяха най-вече покани за разводи. От десетина бивши председатели на СДС шест впоследствие поеха към други партии и дори се включиха в техни листи, един беше принуден да се оттегли, двама се дистанцираха, а един изобщо отказаха да припознаят като седесар. Първият, д-р Желю Желев, изпита съмнителното удоволствие да гледа как съпартийци горят портретите и книгите му
после беше провален с предварителни избори и по едно време дори направи забежки към нова либерална формация. Петър Берон напусна след скандал с размахано досие, а доста по-късно стана заместник-председател на парламента от името на друга партия - „Атака“, чиято гневна реторика не щадеше и бившия му СДС. Филип Димитров, амбициран да бъде морален стожер, накрая се примири с обективната невъзможност и тръгна да освобождава други народи.

Иван Костов разцепи СДС и създаде нова партия, конкурентна на предишната му. Екатерина Михайлова го последва. Надежда Михайлова стана главната фигура в едно „Синьо единство“, напуснало СДС. Петър Стоянов извървя пътя от успешен президент към неуспешен кандидат за евродепутат и се оттегли, за да бъде подозиран постоянно в колаборация било по-рано с ГЕРБ, било днес с Бареков. Пламен Юруков опита да направи нова консервативна партия след напускането на СДС. Мартин Димитров на свой ред напусна, влезе в „Синьо единство“, а днес е в друго „Синьо единство“, различно от първото. Емил Кабаиванов не срещна възторга на съпартийците си и от самото начало беше разглеждан като временна и натрапена фигура, дошла от един кметски стол, за да се върне бързо на него. Картината едва ли е утешителна. Към нея щрихи добавят системните съмнения на медии и обществено мнение, че СДС се превръща в патерица ту на НДСВ, ту на Костов, ту на ГЕРБ, ту даже на ДПС с част от своето ръководство. Ако някакъв извод може да бъде извлечен от всичките тези драми, така че да бъде полезен на други играчи, той е простичък - така не се прави.

Заявката на Георги Първанов за отделна листа, и то с намеци за бъдеща отделна формация, е покана за развод, напечатана с големи букви. При това покана за развод с все още неясни клаузи за подялба на електоралното имущество. Амбицията е голяма, събитието е значимо и безспорно надхвърля по мащаб дори раждането на Евролевицата изпод падащите колони на Виденовото управление. Авторитетът на бившия държавен глава е толкова сериозен, че не може да бъде, както се казва в математиката, изнесен пред скоби, за да решаваме по-лесно уравнението. Той призовава и има кого да призовава за свидетели по развода. Това едва ли е самопървоначалният кръг на АБВ. 

Тепърва навярно ще видим местни партийни фактори. Ще наблюдаваме кметове, излъчени по формулата „независим, подкрепен от“. Няма да забравим и интелектуалците, които бяха близки с президента и които имат медиен достъп, за да изразят в следващите месеци гледната си точка. Пътят към развода неизбежно е постлан с представяне на нови и нови доказателства.

Изкусително е да чертаем паралели с политическата съдба на Иван Костов след края на премиерския му мандат. Той първоначално загадъчно мълча. Първата му изява е в първия брой на сп. „Разум“, където бившият син лидер бие тревога за загубения смисъл в обществото и необходимостта от морал и добродетелност. Идва и прочутата Национална конференция на СДС с неговото изказване за мястото, което заема, и за задачата на другите да го догонват. И понеже не могат, идва разцеплението. То, разбира се, идва отдолу, поражда се от идеите и посланията на провежданите дискусии, така че новата партия ДСБ да поникне като гражданско цвете сред изкуствените разсади на изхабената партийност. Духът, отбелязва Костов, се е откъснал от тялото. После ставаме свидетели на дългогодишни усилия СДС да бъде засмукан в орбитата на ДСБ, да му стане едва ли не присъдружен, за да се стигне до голямата победа от май 2013-а, когато ДСБ получава повече гласове от СДС. Дотук.

Механизмът изглежда горе-долу сходен. Има проблем с морала, има съмнения в каузата на старата партия, има гражданска енергия отдолу, има идеи, които могат да бъдат реализирани само наново и начисто, има стремеж да се даде шанс за представителство на разочарованите. В конкретните примери има и разлики, които не можем да пренебрегнем. Да, Първанов е най-успешният политик на лявото в България, с два президентски мандата, със стабилно и уверено присъствие, с внушение за лидерство и воля. Той обаче означава по-малко за БСП, отколкото Костов значеше за СДС. И това е разбираемо.

Първанов не създаде БСП като партия и не направи приватизацията, докато Костов събра разнородните и аморфни образувания на старата синя коалиция в една партия и й трасира икономическа перспектива. Нещо повече, и Костов, и други сини политици независимо от качествата, уменията им, израстването и утвърждаването им на синята сцена не бяха продукт на тази синя сцена, можеха да мислят себе си, обществото и политиката извън тази сцена. За разлика от тях и Първанов, и червените политици са продукт на БСП.

Тяхното битие е там и дори когато оспорват, отричат, конфронтират и се развеждат с партията, остават на неин терен и в оптималния случай се борят за „по-доброто“ БСП.
Българските партии редовно и основателно са били обвинявани в безидейност. За водачите им се е твърдяло, че се катерят по партийната стълбица, за да ползват облагите на властта, а не за да реализират конкретни политики. При БСП въпросът с идеите е най-сложен и неясен. Червените са разглеждани ту като прекалено леви, нереформирани, немодерни и неевропейски от своите критици, ту обратно, като твърде десни, защитници на едрия капитал и срастването на политика и бизнес. И това е така, защото в БСП има значителен брой политици, които са в БСП не заради някакви собствени леви, социалистически или социалдемократически убеждения, а защото принадлежат семейно или биографично на партията. Обществото ги знае като свързани с БСП, а средата, в която винаги са действали, е партийната. Според текущото състояние на балансите между тях големият червен кораб се е накланял към левия или десния си борд. И затова, независимо какви намерения имат и какви комбинации са им в главата, тяхната битка, вътре или вън, ще продължава да бъде битка за доминация над БСП.

Партията се възприема като нещо повече от идеите, които защитава в политиката или които би могла да защитава оттук нататък. На този етап развод по идейни съображения е много труднопостижим, защото не се вижда как АБВ и хората зад него ще убедят голям брой избиратели, че лансираните от тях предложения за промяна на каквото и да било, от здравеопазване до демография, са нещо по-различно от претекст за вътрешнопартийна схватка. Самият Първанов, който много години пропагандира тезите си за национално съгласие, диалог и разбирателство по ключовите приоритети на страната, и ще търси електорат в такава посока, вероятно разбира добре, че дори да вземе нещо по този път, ще се затрудни да го осребри политически без рамото на БСП. Напускания на партията почти сигурно ще се случат, но вече сме виждали как преди 15 години това постепенно води до съзнанието, че единственият шанс е завръщането.

Състоянието на БСП не може да бъде много по-различно от кризисното състояние на обществото. Разводите вдясно започнаха рано, защото сините структури нямаха здрава спойка. Вляво, макар и отслабена, спойката все още е налице. Но БСП нека си даде сметка, че ще дойдат политици, за които лявото значи повече от партията. За неин късмет, сега още ги няма.